- Кметът на Берлин може и да е гей, ама е сексист. - обичах да казвам на състудентите си преди време.

По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...

Често пъти ученици, а и приятели, които имат желание да започнат да танцуват, ми задават въпроса: „мога ли да започна да танцувам сега или е твърде късно?“. В интерес на истината, не бих могла да отговоря еднозначно, защото самата аз се питам същото ежедневно. Всички сме чували съветите за започване с уроци по балет от ранна детска възраст, някои родители отиват в крайности, записващи тъкмо проходили дечица да правят пируети, което вместо да развие кординацията и любовта към движението, травмира потенциалните танцьори. Ако човек съумее да уважи таланта на детето си, без да го форсира или пък да пренебрегва желанията му, подозирам, че се получава подобен резултат:

Комбинацията от енергиите на тези двама сладури е достойна за уважение и конкурира изявите на много изявени салса-танцьори...

Що се отнася до лични наблюдения, аз бях записана на танци на 8-годишна възраст и това е може би първото ми горещо желание да се посветя на нещо, което, за голям мой късмет, родителите ми не просто уважиха, но и се нагърбиха с финансирането на месечни такси, турнета, да не споменаваме поддръжката на костюми и посрещанията след тренировки два пъти седмично в продължение на ... доста години. Освен факта, че бях привилeгирована да започна да танцувам сравнително „на време“, първата година от обучението ми беше посветена само на техника, координация, основни комбинации и полагане на основи на музикалността. Всичко това е безкрайно важно за развитието на кординационната памет на тялото, да кажем, че посвещаването на техниката е като първият блат на торта, ако той е подходящ да поеме заливка и крем без да се разпадне, значи първата крачка е направена,а в танците, колкото и да не ни се иска да признаем, всяка крачка е научена, изстрадана, родена от дълбините на душата и...никога не е достатъчна...

Друг любим въпрос, който ме поставя в ситуация да се самооправдавам, е следният: „след колко време ще мога да танцувам подобно? На теб колко време ти отне?“. И започва голямата калкулация. При положение, че в моя случай танците са нарочено хоби, което мога да си позволя да вместя между работни смени и реферати в университета, не знам дали да сумирам времето, прекарано единствено в залата, дали пък да не започна да изброявам дните от първото посещение в училището по латино-танци или да взема в предвид часовете, прекарани в тренировки с моя партьор, което всъщност допринесе за най-бързи резултати поради своята интензивност. Да попиташ човек, заразен от треската на танците, откога и по каква причина е в това състояние на лудост, е като да попиташ влюбен откога се чувства по подобен начин. Предполагам, че често пъти отговорът е сходен: „когато опасността да загубиш това, което имаш, е най-реална“. Красивото на танците е, че веднъж обикнал ги, трудно можеш да ги загубиш, защото те стават начинът ти да се изразиш пред света. Можеш да ги игнорираш, дори да ги загърбиш с години, но те си остават част от същността ти. 

Обратно към първоначалният въпрос за стартовата възраст на танцуващите. Предполагам, че основният критерий е интензивността на посвещаване. Не твърдя, че 40 е перфектната възраст за стартиране на танцова кариера, от друга страна, дори това не е невъзможно. От малки слушаме колко е безсмилено посвещаването на професии, в който човек е пряко зависим от тялото си: „не ставай тенисист, няма да си следващия Надал. Не ставай балерина, ще се пенсионираш на 30, етсетера...“. Сякаш всички трябва да станем „сериозни хора“ като в Малкия принц. Сякаш икономиката и правото са смисълът на кариерното развитие, а изкуството е забавление за петък вечер, а спортът е чудесна алтернатива за неделите. Това, което нетанцуващите не разбират, е, че дисциплината и владеенето на тялото са предпоставка за шлифоване на душата. 

„И все пак, коя е най-подходящата възраст за танци?„ Няма такава. Има време, в което необходимостта да танцуваш е по-силна от самооправданията защо да не го правиш. Тази жена доказа, че възрастта е въпрос на самопреодоляване, и макар ограничаваща капацитета на тялото, не е решаваща за търсенията на душата.

- С отстъпката, предвидена за ниски доходи, здравната осигуровка прави 285 евро месечно. - казва ми тя с компетентно спокойствие.

- Та това е огромна сума предвид доходите ми! - възкликвам аз с възмущението на източноевропейка, която упорито отказва да се възползва от социалните услуги в Германия. Тя се усмихва с престорено съчувствие и непресторена ирония.

Разговорът е приключил. Ядосано се прибирам пеша, пък дано успея така да потисна напиращата негативна енергия. В устата ми е горчиво раздразнение. Само че този път по изключение горчивината не предизвиква рефлекса ми да повърна, защото чувството е разредено с дестилирана вода, блудкаво като бульон от бамя и безвкусно като немски зимни домати. Ново чувство някакси. Онова горчивото, жлъчно разочарование е специалитет, запазен само за българските институции. За разлика от немските служители българските не те канят да седнеш, а опашката е сякаш подготовка за инквизицията.

- Джанан женско или мъжко име е? - пита тя зад стъкленото гише, а всички чакащи избухват в смях и иронични коментари, които ме карат само да си правя догадки, тъй като не разбирам турски език.

- Женско. - отговаря майката на бебето.

И аз се опитвам да не избухна в смях. Чувствам, че въпросът е доста глупав, но някаква горда етническо-българска част в мен ми подсказва, че служителката в българското посолство не би трябвало да е експерт по турски имена. В същото време от лявата ми страна някаква друга майка крещи на дъщеря си, която като повечето родени тук етнически турци разбира само турски и немски, но не и български.

- Ама госпожо, няма как да издадем български акт за раждане на дъщеря Ви, след като и Вие, и мъжът Ви имате турско гражданство. - обяснява шашнатата служителка.

- Ама ние българче искаме да го пишем детето... - отговаря госпожата и тръсва объркано дългата си черна плитка. - Защо да не може? Ето дошли сме до тука, нека да е българче.

Смехът отново напира в мен и почти съм забравила, че чакам вече половин час. Някакъв любезен младеж на опашката пред мен ми предлага да мина преди него, ако му помогна да попълни формуляра за лична карта. Кирилицата била твърде сложна. Съгласявам се.

Когато идва моят ред, служителката плаче. Разплакал я посетител, който поискал личната карта да му бъде пратена по пощата, че да не плащал 100 евро за бензин. Чувствам, че навлизам в нова четвърта емоционална фаза, откакто съм влязла тук. От страх пред бюрокрацията през раздразнение и смях сега преминавам към съчувствие. Не е лесно да работиш тук, заключавам мъдро.

- Гражданския си брак е най-добре да регистрирате в България. - казва ми тя без сянка от престорено съчувствие. - И през посолството може, но трае към шест месеца.

Обръщам се и излизам. На улицата започва петата фаза, разочарование. Вървя пеша, но знам, че няма да отмине. Не е блудкаво и разредено, а наситено, кипящо, отровно. Казвам си, че е време да подам документи за немско гражданство. Казвам си, че ще се откажа от българското. Българското посолство така или иначе съществува най-вече за да оказва помощ на турците. Чувствам се като раздавач на правосъдие, а в главата ми започва мислен спор с българските ми приятели. Опитвам се да аргументирам пред тях. Те са виновни, само те, извисява се прокурорският глас. Българските държавни служители. Заради тях не искам да имам българско гражданство, не искам да имам повече нищо общо с тях. Глупости, отговаря съдията в мен. С какво ти си по-различна?, пита ме той, а при мисълта за собствената ми работа нещо в мен се надига. Чакам сълзи, но вместо тях идва жлъчка. Има разочарования, които тровят бавно и незабелязано като пестициди. Те ми се предлагат любезно и естествено под формата на изискана вкусотия, а аз ги поглъщам почти безболезнено. А има и такива, които като миша отрова обръщат стомаха, без да си правят труда да заблудят със сладост езика и окото, и го карат болезнено и спазматично да изхвърли онова, което е поел, за да преживее. Пък дано собственикът му най-сетне вземе решение да живее, без да преживя отровите.

„Дали да си подаря смените този месец, за да имам време да си довърша докладите и да си възобновя ръждясалия социален живот, или да се изтормозя отново с нощни смени? Истината е, че ме блазнят парите, не че нямам спестени.“ Така звучеше откровението на една колежка в 1:25 в залата за пушене, тя вдишваше активно дим, аз пасивно остатъците от размисли, съответстващи на часа на денонощието и на налегналата ни среднощна скука. Като работещи студенти ние гледаме на смените като на пликче пари със съответна сума, почти като на българска сватба, само че сами определяме колко пликчета на месец можем да си позволим да заработим или респективно да загубим. Невъзможността за лично „обогатяване“ се превръща в подарък за някой друг колега, затова и първо се предлага на някой от симпатичните ти такива, ако и той/тя е възпрепятстван/а, тогава се разпраща имейл на всички със заглавие „подарък“ и следва съответната дата на предлаганата смяна. Само в Германия човек може да нарече подарък собствено изработени с тичане из 4 редакции пари.

Една кратка реминисценция по повод гостуването в Берлин на софийски учител по салса, чието име не е нужно да бъде споменавано, защото той надали би искал да се говори за него. Той беше поканен да преподава на един от многото берлински конгреси по салса, бачата и ко. през февруари 2014. Той не просто се справи със задачата, да спечели признанието на ученици и учители-колеги, но и щедро раздаде дивиди-тата си на участниците в уъркшопите, без и бегъл намек за парично възмездие. Това, което го направи специален, беше, и е, мотивацията му да предаде ВСИЧКО, което знае, без типичния егоизъм на можещите, далеч от арогантността на търсените учители и без претенцията сам да се назовава такъв. Както самият той се изрази, за него беше важно да сподели с нас какво е научил, но без това да поставя йерархични граници или дистанция между учител-ученик. Два дни той и партньорката му се раздадоха преподавайки, изнасяйки шоу пред публика и танцувайки със всички нас на партитата, без оглед на ниво, националност, тегло или външност. Та тези две личности очевидно беше предвидено да получат скромно заплащане. 

Дали защото беше първото им гостуване и представяне пред берлинска публика или защото българите не винаги умеем да се „продадем“ подобаващо, неговото пликче се оказало обидно тънко. В разговор с организатора станало ясно, че конгресът е бил далеч не печеливш и че приходите не са успели да покрият разходите. Какво мислите направил българският учител по салса? Обидил се от смешната сума? Демонстрирал разочарование и отказал бъдещо съдействие? Изкритикувал организатора? Спирам сугестивните въпроси защото нямам търпение да споделя истината. Той отворил пликчето със смешната сума, извадил почти половината му съдържание, пъхнал го в ръката на организатора и му казал: „Заповядай, приятелю, аз не дойдох тук заради парите.“...

Една от любимите ми немски думи е "gemütlich" (уютно). Това, което я прави толкова привлекателна за мен, е фактът, че в корена й се крие думата "Gemüt", която на български няма точен превод. В речниците пише, че означавала "душа", но това не е съвсем вярно, защото за "душа" има друга дума, "Seele", която съдържа същото религиозно и метафизично значение, което се влага и в българската дума. Но "Gemüt" е съвсем друго нещо, а именно някакво почти материализирано чувсто, нещо като духовен орган на тялото, който, ние, българите, усещаме "под лъжичката", а немците казват, че бил в корема.

Та точно тази дума, "gemütlich", ми се въртеше в главата, докато опаковах чиниите и чашите. Вземам една чиния, оглеждам я хубаво като за последно и докато я завивам в хартия, в главата ми изникват случки, при които съм я ползвала. Става ми хем малко тъжно, че трябва да се разделя с носителя на приятни спомени, хем и щастливо, че са ми се случили толкова много хубави неща и в крайна сметка... нещо напомня за себе си, там под лъжичката. Уютен е животът ми. Уютен именно в смисъл на "gemütlich". Правят го такъв и хората около мен, и интимната материална реалност у дома, която макар и не първо качество лукс, някакси през сетивата се свързва с душата. В моменти на промяна този съюз се превръща в емоционално късо съединение точно на границата, където душата и тялото се преливат едно в друго, а именно под лъжичката или по немски старомоден и романтичен израз im Gemüt.

Светът се променя. Всеки ден по мъничко, а понякога за няколко дни по много. Сега е един от тези дни. Имам си чисто нов сервиз, толкова голям, че дори нямам място в шкафа за него и трябва да прибера една част за по-добрите времена, когато ще имаме по-голям апартамент. И въпреки това ми е тъжно за старите чинии, които на първо време отиват в мазето, а после - кой знае... Страх ме е от промяната, а сякаш с това съвсем простичко порцеланово рокадо в кухнята ми се променя целият ми свят. Също като чиниите и моите желания и цели са безброй - толкова много, че трябваше някои да опаковам за мазето, за да ми стигне мястото в главата. Но и техният ред ще дойде някой ден, когато порасна още малко и имам по-голяма глава. След следващата промяна, защото съзнанието е като мускул: трябва да го натоварваш, за да расте.

Какво е сидра и защо е толкова специална, че всеки втори бар в Овиедо носи името сидрерия, лепне на ябълково разхищение и е един от основните символи на цялата северноиспанска провинция? След кратък социо-културен разбор (всичко в името на науката), хипотезата предстои да бъде разнищена, воденето на записки е препоръчително, на пищови - нежелателно, а проверяването на на е-майла по време на четене е строго забранено. Иначе казано: концентрация, моля!

Зелена бутилка от подлежащо на рециклиране стъкло, неангажиращ етикет, съдържащ само основното, натурален продукт без претенции за неповторимост, без добавки на захар и консерванти - колко е прекрасно човек да се докосне до нещо просто! Не е възможно поръчването на една чаша, защото сидрата се пие традиционно в компания, бутилките се трупат на масата сякаш е Нова година - испанците не си играят на половинчати ритуали.

Традиционно около минута след поръчването на шишето, сервитьорът вече жонглира прав до масата, вдигайки бутилката с дясна ръка над главата си (хубаво е човек да е над нещата и това е добра метафора). Чашата от своя страна се поставя пред центъра на тялото (това вече е колкото философски, толкова и анатомичен въпрос). Когато концентрацията е на лице, ритуалът може да започне. От дистанцията на около един метър, тънка струйка от слабоалкохолното вино бавно се изсипва в чашата, наподобявайки малък водоскок. 

Течността трябва първо да докосне вътрешната стена на чашата, за да се събуди, да се разпени, да се възстанови от престоя в тясната бутилка, сякаш е не вино, а джин, изпълняващ желания. По подобен начин си представям, че сутрин заливам мозъчната си кора с кафе, за да се стопли за предизвикателствата на деня, но признавам, с доста по-малко хъс и любов се отдавам на ежедневния ритуал от овиедовските представители.
Гореспоменатата малка доза газирана сидра се пие на екс, преди отново да се е успокоила в чашата, при това, никога до дъно, защото по този начин „се чисти чашата“. Скромният остатък от течността е границата между теб и следващия, който очаква реда си, за да отпие от същата тази чаша. Започнатото е твоя отговорност, вероятно си отровил част от течността буквално и фигуративно, затова е редно последната глътка да бъде излята в неслучайно намиращото се в непосредствена близост легенче за остатъци. Дали заради голямата посещаемост на баровете или заради неточността на подпииналите, човек би могъл да направи задно салто с неграциозно приземяване ако не внимава къде стъпва. 

„Че какво има да и чистят на чашата?“, мисля си и се сещам за родното високоградусово производство, с което българинът се пои консекветно в моменти на радост и тъга и в което с нестопяем ентусиазъм се потапя до дъно, честта трябва да се отстоява до край. Все ми се струва, че можем да опитаме испанската стратегия - вместо вечно да пием утайки на политически комплекси, родови неразбории, лични емоционални какафонии, първата крачка би била да разделим шишето с приятели, да намалим захарта в алкохола, защото тя не винаги подслажда ежедневието, и, не на последно място, да спрем упорито да се тровим с блуткави остатъци, които влизат в нас и се смесват с жлъчни течности, на които няма смисъл да се посвещавамe...Cheers!

   

- Представяш ли си колко е странно да пишеш на пишеща машина? - попита Момо.

- Сигурно губи ужасно много време. - каза сивият господин и дръпна от пурата си.

- Но въпреки това... - продължи Момо замислена. - Представи си връзката с написаното, представи си колко човек трябва да обмисля всяка дума, докато намери най-точната, защото на пишещата машина не можеш просто да изтриеш написаното, както правим на компютъра.

- Хм, пълна загуба на време. - изсумтя сивият господин през тютюневия дим. - Ти си представи колко по-смислени неща може да прави човек, вместо да обмисля думите. Може да прекара известно време във фейсбук например.

- Глупости! - извика Момо. - Аз обожавам да пиша и няма да си губя времето с фейсбук, този времекрадец...

Сивият господин изсумтя по-силно и изведнъж от "Хммм" сумтенето премина във "Ввввввуууууу" сякаш се бореше с нещо. Лицето му стана прозрачно, а димът от пурата му започна да изчезва.

***

Екранът стана черен. "Това пък какво означава?", запитах се аз и натиснах копчето, за да го включа отново. "Вввввууууу" раздаде се отново същият грозен звук, но екранът остана черен. "Хайде, времекрадецо, включи се. Моля те, сиви господине, не ми губи времето, имам толкова много работа.", примолих му се аз, но той не тръгна. Продължи да бръмчи, но аз знаех, че душата му е излетяла също като дим от корубата, която стоеше пред мен като зомби и се опитваше да открадне дигиталните останки на изминалите пет години от живота ми, които лежаха погребани във вътрешността му.

- Защо ми го причиняваш? - попитах.

- Ти сама си го причиняваш. - отговори от отвъдното сивата душа на лаптопа.

- А, значи сега аз съм виновна, така ли?

- Точно така - разнесе се отново пепелявият шепот на лаптопа ми. - Защо си станала толкова зависима от мен? Защо свикна всеки ден да ми подаряваш времето си? Сега твоето време ми принадлежи и аз ще го отнеса със себе си в отвъдното. А ти ще се разболееш от смъртоносна скука.


Той се изкикоти, а аз потреперих от студ.

- Глупости. - отвърнах му сухо аз. - Добре, че се отървах от тебе, времекрадецо. Сега ще намеря и начин да си върна всичко откраднато.

Облякох се и забързах към магазина. Взех кутийка за твърдия диск, а сивият призрак на лаптопа ми ме следеше от отвъдното с иронична усмивка.

- Нима си мислиш, че изгубеното ти време се крие в гигабайтите данни на този диск? - попита ме той през сухия си смях.

- Може би да, а може би не. - отвърнах аз облекчена, че твърдият диск беше непокътнат.

Спасих първо писанията от университетските си години, въпреки че нямаха реална стойност.

- Май ще трябва да си взема пишеща машина. - казах си, а от отвъдното се чу кикот.

- Ще си губиш времето с тракане по механична клавиатура и задраскване, вместо да оптимираш работата си. - присмя ми се той.

- Не, отговорих аз. Ще премислям всяка дума, за да бъде винаги най-точната.

Душата на лаптопа ми не отговори. Аз взех празното му тяло и го приготвих за мазето.