„Проклети евреи, детеубийци, вие не заслужавате живот“, този и други ясно изявени антисемитски крясъци се разнесоха под прозореца ми преди броени дни. Това не се дължи на факта, че имам нетолерантни съседи,а на този, че жилището ни се намира на ключова позиция, през която стандартно минават демонстриращите в Берлин, както и маратоните, празничните шествия, тн. Голям сеизмограф е при нас да си отвориш прозореца, чак след това евентуално можеш да прочетеш новините, за да си досвериш часовника. След края на световното по футбол, на улицата беше Трета световна война, осланяйки се на звуците. Скандирането срещу евреите ме насочи към подозрението, че духовете на Втората световна са разбунени.

Хора убиват хора...

Кризата в Украйна, нападките срещу путинска Русия, защитаващия се-нападащ Израел, завладяната от Хамас и плащаща с жертви в редиците на цивилното население ивица Газа, съкратено: световна политика, грандиозна помия, интернационална катастрофа, контрапродуктивна реакция на омраза. Вместо все по-научили си уроците, ставаме все по-озлобени, разделени и агресивни. В Германия се отключи заспалата омраза срещу евреите и пламна като динамит след години прилежен ауфарбайтунг на войната. „Как ли се чувства моята израснала в Берлин еврейска приятелка през последните дни? Кой свят е нейният? Или си остава чуждо тяло в рамките на едно общество, което цял живот привидно я интегрира, но я обича като мащеха, която публично я гали по главата, а вкъщи я налага през ръцете.“

Хóра, хора продължават да убиват хора!

...се очаква да изпитвам тази сутрин. А всъщност изпитвам само страха на опитното зайче преди експеримента, макар че този страх е напълно неоснователен, тъй като освен мен милиони хора са го правели, правят го и ще го правят: Рамадан. Но мен ме е страх: страх ме е от новото и непознатото, страх ме е и от провала - било то психически или физически.

Постите през свещения месец Рамадан са задължителни за всички мюсюлмани (освен за болните, децата, бременните и кърмещите). Те носят нещо празнично и гордо, още по-силно подчертано в контекста на Берлин през лятото, когато слънцето изгрява преди 4 часа сутринта и залязва след 9:30. От проклетия и времето се е заинатило, горещо е и задушно. 

Аз не съм мюсюлманка. Едва ли някога ще стана и то не защото имам нещо против тази религия, а защото не приемам социалните и иституционни граници, които всяка религия налага. Но тази неделя и аз ще премеря сили с времето, глада и жаждата. Решила съм, че няма да ям и да пия нищо от изгрев до залез слънце. Това е социален експеримент, може би малък начин за себепознаване. Пък религиозните аспекти... тях ги оставям на първо време настрана.

Ставам и автоматически посягам към шишето с вода. Лято е все пак... Но днес не може. Прибирам го в хладилника и ми става ясно, че е наложително всички храни и напитки да се скрият от полезрението ми, защото посягането към тях става по навик. Сутринта минава бързо. Опитвам се да не мисля за Рамадан. Представям си, че е нормален ден. Чистя цялото жилище. Излизам. До обяд така и не огладнявам наистина, само съм жадна. Но пък мисълта за храна се прокрадва по-често от тази за вода. Защо?

Това е първото ми откритие за деня: тъпча се по навик. Не че е толкова нова информация. Новото е, че емоционалният аспект изобщо не е толкова силен, колкото го описват по разни женски списания. Не се чувствам депресивно от факта, че не посягам към храната, въпреки че не е лесно. Напротив: започвам да се чувствам силна.

Преди да започна работа в офис пиех много малко вода. После наливането с вода стана един от най-ефикасните методи за прокрастинация: не изглежда подозрително, а губи известно време и има "приятния" страничен ефект, че човек трябва да ходи по-често до тоалетната, което пък от своя страна губи още повече време. Така от начин за губене на време пиенето на много вода се превърна в навик и накрая в необходимост.

Не казвам, че се гордея с факта, че започнах да пия повече вода по този начин. И не казвам, че е грешно да се пие много вода. Но всички медиални авторитети, които някога са се изказвали по този въпрос, изведнъж закрещяха в главата ми, когато за един ден реших, че ще пия вода чак след залез слънце. По обяд почти ми стана лошо, защото си въобразих, че ако човек не пие вода, може да умре. Всъщност не умрях. Вместо това отидохме на разходка и изведнъж се оказа, че се чувствам леко горда със себе си. Той много ми се смя, защото той пости всеки ден...

Тялото ми се държи по различен начин, когато пости. Усещам миризмите много по-силно от друг път, сякаш съм диво животно, търсещо храна. Усещам миризмата на пот на бабата в другия край на метрото, липовите дървета от другата страна на улицата и миризмата на дюнер от една будка. Не ми се яде дюнер, не ми мирише хубаво. За сметка на това ягодите от сергията до будката много хубаво ми миришат. Странна работа. Хем са по-малко калорични... Започвам да се чудя, дали Рамадан не е отпушил някакъв канал в носа ми, през който намирисвам здравословната храна...

Следобяда, като се прибрахме, реших, че е редно да направя и малко физически упражнения. Не се осмелих да тичам в парка, но пък си пуснах едно DVD със спорт за жени. Потя се по-малко от обикновено и имам по-малко сила. "Нещастните ми мускули...", мисля си, "откъде ли си набавят енергия сега?" Изведнъж ми хрумва: "Ами да! От запасите! Топи се, дупе, сега е моментът!"

Вечерта не усещам вече нито глад, нито жажда. Бих могла да мина и без храна, но чувствам лека слабост. Половин час преди указаното време започвам да отрупвам масата с храна. Има за закуска, обяд и вечеря, че даже и повече. Също като на Бъдни вечер е.

Той ме гони от кухнята и ме праща да ям една минута преди точното време. Аз захапвам мъфина и захарно-масленият крем се топи в устата ми. Захарта предизвиква сериозно емоционално сътресение у мен. Мозъкът ми се побърква и аз посягам към ледената вода. Тогава стомахът ми се побърква. Тежко ми е.

- С ледена вода ли се нагълта? - кара ми се той и се опитва да ме убеди да пия чай. Аз отказвам. - Хапни малко от топлия ориз...

Той ми набутва в ръцете чиния с джолоф, а аз му казвам, че нямам място за повече храна. Опитвам се ям въпреки това. Той изяжда огромно количество храна и отива да спази молитвеното време.

С броеницата отброяваш като мантра повторенията в молитвата

А аз си правя равносметка. Няма го страха вече, горда съм, че се справих. Чувствам, че съм разклатила закостенели правила у мен, че сега ментално съм поне мъничко по-адаптивна към нови неща. Радвам се, че не поддадох. Справих се с неяденето, а сега остава по-трудната задача: също толкова добре да се справя с яденето... А това си е задача за цял живот.

„Най-после се добрах до свободно място“, мисля си в нещастен опит да си възвърна способността за нормален аеробен процес след тичане по 3 влака поради ремонти на пътя. В този временен приют за пътуващи целенасоченци поне има климатик, а и съседът по седалка изглежда неразговорлив, тоест, чудесна предпоставка да си подготвя и без това слабо интересната рефератна тема.

„Не ми е изтрябвало точно сега да съм социална. Това е отживелица от друго време, друга държава, друга дестинация, други умения“, самооправдавам се аз и в съзнанието ми изникват картини от нощни влакове по посока българското черноморие, незатварящи се прозорци, неотключващи се отвътре врати на тоалетни, с две думи: бдж-романтика и пълни с въпроси съседи по купе. Не беше удобно, нито хигиенично, нито еврoпейско, нито разписанийно...обаче! Освен попълване на кулинарни пропуски и сглобяване на цялата родствена линия, информационният обмен вървеше без сериозни сътресения. „Колко чудесно, сега нито се очаква от мен да водя диалог, нито дори да поглеждам в очите човека, който седи срещу мен. Аз си слизам на гарата и крача към лекционната, той на неговата и край. Я виж ти, ето че дори проговори на полски по телефона, дано не интерпретира славянския ми разобличаващ поглед, че разговори за водка и ракия пък и-зоб-що не ми се водят.“ В главата ми се прокрадва подобие на научна съвест. Тя ми прошепва, че посветих последните 5 и половина години на образование в областта на КОМУНИКАЦИИТЕ, обратнопропорционално на практиката и задушаващо съответстващо на разринкани теории.

„Почти съм готова с тематиката на реферата, чудесно, още няколко спирки и изскачам от металния кафез. Момент, или съзнанието ми отново е като дерейлирал влак, или отнякъде долита българска народна музика. Не чалга от някоя кола в Берлин Ной-Кьолн и не от телефоните на проститутките по Ораниенбургер щрасе, това вече е нещо ново.“ Това е адреналин по вените, красота на звука, настръхване на душата, това е Валя Балканска! Вече или халюцинирам, което по дефиниция не е изключено, или от телефонa на поляка срещу мен се лее глас, които кара зениците ми да се разширят в опит на овладяване на разпознаването, примесено с желанието да му благодаря за припомнянето на културна ми принадлежност.

Сега вече го гледам в очите и чакам да ми отговори, надявам се да завържем разговор за малките неща, за славянските особености и за бабините тутманици.

„Искам да съм социална, искам, искам, обаче... как точно се случваше това...?“, докато аз се чудя, той не само, че не ме погледна, но и слезе. Претопени, асимилирани славяни, позабравили екзистенциални неща. Нека си спомним! 

Повече от единадесет месеца годишно живея във футболна държава. Тук футболът не просто съществува, гледа се и се празнува: не, той живее и бива живян. 
Подобно на задръстванията по пътищата, рекламите по улиците или закъсненията на метрото футболът няма как да не бъде забелязан в Берлин и не може да бъде заобиколен по никакъв начин от жителите на града, защото е част от ежедневието и от непосредствената материална реалност. Мачовете на Олимпийския стадион се усещат дори физически от хората, живеещи в нашия квартал, тъй като и двата влака за стадиона минават оттук и в определени дни се пълнят с полупияни запалянковци, от които извират песни, бира и псувни. Отделно са медиите, които непрестанно бълват футбол… Шампионска лига, купата на УЕФА, бундеслигата или немската купа, а защо не и три купи наведнъж: за футбол говори всеки, независимо, дали разбира или не. Любимите персонажи на националните медии за интервюиране на тази тема са президентът Йоахим Гаук и канцлерът Ангела Меркел, които винаги имат компетентни мнения от типа на "Нека да спечелим, пък как, не е важно…" (Ангела Меркел преди мача срещу Португалия на 16.06.2014).

Още две седмици преди Световното един от големите немски  супермаркети пусна в седмичния си каталог план на мачовете

От самосебе си се разбира, че Световното по футбол, в което участва и Германия, е топтемата на лятото. Всички мачове биват предавани и коментирани на живо по двете национални телевизии от журналисти, специалисти и бивши футболисти, стационирани в Бразилия, и дори централната емисия на новините е "смачкана" и избутана в паузата след първото полувреме, за да отстъпи място на безкрайните коментари, спекулации, интервюта и репортажи, които започват в късния следобед и свършват някъде в малките часове на новия
ден. Немският национализъм, осмелил се тогава 60 години след края на Втората Световна война за първи път на Световното по футбол през 2006 г. да си подаде публично носа извън килера, сега избуява под формата на знаменца, закачени по колите, огромни флагове, видящи от прозорците, маникюр в цветовете на немското знаме и традиционните публични показвания на мачовете (Public Viewing).
Собствениците на почти всяко кафене, пицария, ресторант или кръчма са купили огромен телевизор, който се вижда още от улицата. Отделно, мачовете биват предавани на живо не само по телевизията или навсякъде в дигиталното пространство: всяко движение на немския отбор по време на мач отеква гръмко по улиците, дворовете, жилищните блокове и детските площадки, така че дори хората, които не гледат, могат да разберат по виковете какво се случва и дори понякога да доловят името на футболиста, вкарал гол.

Мога да сравня четирите седмици, които трае Световното, само със свещения за мюсюлманите месец Рамадан, който хем не трябва да нарушава ежедневието, хем чисто практическите обстоятелства няма как да не му повлияят и да придадат на всеки ден тържествена нотка. Футболът е един вид международна религия, политеистична, издигаща в култ винаги нови кумири, непрестанно кланяща се на златни телци и вечно търсеща Божеството. Във футболния контекст "ние" и "те" имат особени измерения: имигрантите, говорещи с грешки и акцент, които по принцип са част от чуждото, може изведнъж да се превърнат в "по-свои" от своите, ако са част от националния отбор. Типичен пример са братята Боатенг, които, родени и израснали в Берлин с майка немкиня и баща ганаец, играят за два различни национални отбора и в мача Германия - Гана се изправиха един срещу друг, единият като нападател за Гана, другият като защитник за Германия.

Изведнъж се оказва, че социалната реалност на немското общество с всичките си идеали, стремежи, самооценки, с множеството стериотипи и цялата самоувереност, но и ксенофобия се пренася на стадиона, променяйки за 90 минути представите си за това, кой е чужд и кой е свой, смесва се с другите национални истории, фантасми, страхове и шансове, премерва сили с тях и така образува едно особено общество, което съществува независимо географските, политическите и социалните граници. Едно гражданско общество, политически управлявано от ФИФА и електронните медии. Футболът е държава...

За псевдонима и работата

Един необикновено небуреносен работен ден в телевизионна редакция, неделен, в пряк и преносен смисъл. Преглеждам репортаж на един от колегите ни, но името му ми е странно непознато. Вярно, че сме голяма, многоезична редакция, но след година и половина на поста, повечето колеги ако не съм ги виждала, то поне съм ги чувала. Разлиствам папката със списъци на всевъзможни неща, нашата малка асистентска Библия, в търсене на яснота и тя не закъснява: попадам на листа с псевдонимите. В рамките на новините те имат практическа цел и далеч не са подбрани по ексцентричност или поради творчески каприз, а са строго регулирани и премислени. Имаш ли два репортажа в рамките на едно предаване, единият трябва да бъде привидно не-твой. Така да бъде.

За псевдонима и университета

Той там е трансформиран в цифри. Ти рядко си човек, по-скоро временно наел факултетен номер индивид, който досажда за кратък период от семестри на определени доценти. Или поне някои успяват да преоктират това ти чувство за вина всеки път, когато дръзнеш да нарушиш пушаческата им пауза пред института, поздравявайки ги. Има и изключения. Но ти пак си си факултетен номер. Или грешно произнесено име. Моля, наричайте ме по номер, по-малко болезнено е.

За псевдонима и бъдещите работодатели

Половината ми приятели се прекръстиха във фейсбук, да не бъдат лесно откриваеми. Една позната ми сподели, че преди използвала истинското си име, но на едно интервю за работата, бъдещият и wanna-be шеф направил ехиден коментар относно профилната ѝ снимка. И тя решила да я смени. И нея, и името си.

Снимка: Sean MacEntee

Това му е хубавото на интернет: триеш се, пренаписваш се, фотошопваш се и таратадааам, имаш си съвсем нова визитка за пред света.

За псевдонима и свободното време, тоест това, в което правиш каквото искаш, а не това, което се очаква

Когато танцувам съм Ана, просто Ана, всъщност дори не се казвам така, но за германците една буква между приятели не обръща каруцата. Там фамилия нямам. По моя избор. Спестявам го на учениците си и подобрявам маркетинговата стратегия на шефа. Хората си мислят, че съм испанка и са по-склонни да взимат уроци по танци от мен. Е, те не знаят, че испанците са доста по-спънати от българите, но да не се отклоняваме. Та там имам голяма част от малко име.

Напоследък ми се дописа. Нов проблем. Започне ли човек да си съблича душата, трябва да си опъшкули самоличността. При съмнения препоръчвам книгата „Лице“ на Блага Димитрова или биографична справка относно Джордж Елиот (Мари Ан Евънс). Примерите, които манипулативно и целенасочено избрах така, че субективно да потвърдят личната ми теза, навеждат към идеята за необходимостта на псевдоним в женския артистичен свят. Не че толкова ме тормозят подхвърляния от различни страни относно неуместността на еротиката в писането или какво ли още не, щом зад думите стоят жени, нито самата идея, че изчегъртвайки емоционална ръжда от някой болт на душата, третата ми братовчедка по майчина линия би могла да се изгуби в текста.

Снимка: Simon Cocks

Просто си избрах псевдоним, за да публикувам когато и както желая, без цензура на очакванията спрямо мен, или поне само под моята собствена критичност. Защото във време, когато си снимаме храната и си описваме ежедневието по форуми става все по-трудно да бъдеш истински. Понеже постоянно парадираш, че си. А все по-малко истинност остава в ролята и тя се сплавява с маската. И в един момент вече не се знае кой е псевдо и кой е мним.  

- Юридическата литература и наказателните кодекси са най-страшните порнографски творения, които едно общество може да създаде. - обичаше да казва един леко изкукуригал социолог в университета, цитирайки Лакан и Фуко. Ние се споглеждахме с недоверие и се подсмихвахме, надявайки се да не се налага да държим реферат на тази тема.

- Кметът на Берлин може и да е гей, ама е сексист. - обичах да казвам на състудентите си преди време.

По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...

Често пъти ученици, а и приятели, които имат желание да започнат да танцуват, ми задават въпроса: „мога ли да започна да танцувам сега или е твърде късно?“. В интерес на истината, не бих могла да отговоря еднозначно, защото самата аз се питам същото ежедневно. Всички сме чували съветите за започване с уроци по балет от ранна детска възраст, някои родители отиват в крайности, записващи тъкмо проходили дечица да правят пируети, което вместо да развие кординацията и любовта към движението, травмира потенциалните танцьори. Ако човек съумее да уважи таланта на детето си, без да го форсира или пък да пренебрегва желанията му, подозирам, че се получава подобен резултат:

Комбинацията от енергиите на тези двама сладури е достойна за уважение и конкурира изявите на много изявени салса-танцьори...

Що се отнася до лични наблюдения, аз бях записана на танци на 8-годишна възраст и това е може би първото ми горещо желание да се посветя на нещо, което, за голям мой късмет, родителите ми не просто уважиха, но и се нагърбиха с финансирането на месечни такси, турнета, да не споменаваме поддръжката на костюми и посрещанията след тренировки два пъти седмично в продължение на ... доста години. Освен факта, че бях привилeгирована да започна да танцувам сравнително „на време“, първата година от обучението ми беше посветена само на техника, координация, основни комбинации и полагане на основи на музикалността. Всичко това е безкрайно важно за развитието на кординационната памет на тялото, да кажем, че посвещаването на техниката е като първият блат на торта, ако той е подходящ да поеме заливка и крем без да се разпадне, значи първата крачка е направена,а в танците, колкото и да не ни се иска да признаем, всяка крачка е научена, изстрадана, родена от дълбините на душата и...никога не е достатъчна...

Друг любим въпрос, който ме поставя в ситуация да се самооправдавам, е следният: „след колко време ще мога да танцувам подобно? На теб колко време ти отне?“. И започва голямата калкулация. При положение, че в моя случай танците са нарочено хоби, което мога да си позволя да вместя между работни смени и реферати в университета, не знам дали да сумирам времето, прекарано единствено в залата, дали пък да не започна да изброявам дните от първото посещение в училището по латино-танци или да взема в предвид часовете, прекарани в тренировки с моя партьор, което всъщност допринесе за най-бързи резултати поради своята интензивност. Да попиташ човек, заразен от треската на танците, откога и по каква причина е в това състояние на лудост, е като да попиташ влюбен откога се чувства по подобен начин. Предполагам, че често пъти отговорът е сходен: „когато опасността да загубиш това, което имаш, е най-реална“. Красивото на танците е, че веднъж обикнал ги, трудно можеш да ги загубиш, защото те стават начинът ти да се изразиш пред света. Можеш да ги игнорираш, дори да ги загърбиш с години, но те си остават част от същността ти. 

Обратно към първоначалният въпрос за стартовата възраст на танцуващите. Предполагам, че основният критерий е интензивността на посвещаване. Не твърдя, че 40 е перфектната възраст за стартиране на танцова кариера, от друга страна, дори това не е невъзможно. От малки слушаме колко е безсмилено посвещаването на професии, в който човек е пряко зависим от тялото си: „не ставай тенисист, няма да си следващия Надал. Не ставай балерина, ще се пенсионираш на 30, етсетера...“. Сякаш всички трябва да станем „сериозни хора“ като в Малкия принц. Сякаш икономиката и правото са смисълът на кариерното развитие, а изкуството е забавление за петък вечер, а спортът е чудесна алтернатива за неделите. Това, което нетанцуващите не разбират, е, че дисциплината и владеенето на тялото са предпоставка за шлифоване на душата. 

„И все пак, коя е най-подходящата възраст за танци?„ Няма такава. Има време, в което необходимостта да танцуваш е по-силна от самооправданията защо да не го правиш. Тази жена доказа, че възрастта е въпрос на самопреодоляване, и макар ограничаваща капацитета на тялото, не е решаваща за търсенията на душата.