„Майката за детето е това, което е дъждът за цветята.“
Индийска поговорка

Разтворих си чадъра и ми замириса на рози. Как е възможно, излизам от берлинското метро през декември в тъмна доба, а при всяка крачка все по-натрапчиво ми мирише на рози... Ами да – мама! Тя винаги ми подарява български сапунчета с форма и аромат на роза и те стоят в почти всички шкафове, включително и в непосредствена близост до чадъра ми. Тяхната функция е по-скоро символна, отколкото практична и те отдавна са част не само от моя свят, но и присъстват в домовете на най-близките ми приятели в Германия. Някой от тях никога не са стъпвали в България, но ароматът й не им е чужд. 

Плувам из немския мрак а пред очите ми се разлиства пъстър живот, ароматен, крехък и преходен, но изящен. Такава жена е майка ми – мислеща за всички възможни нюанси на потенциалните ми настроения и подобрявайки ги предварително, просто възхитителна! Сред основните й таланти се числят омиротворяване, мотивиране и вдъхновяване на тийнейджъри през последните трийсетина години, ако това не са предпоставките за превръщане в супергерой, здраве му кажи. 

Моят личен етап на „вече съм голяма“ премина не без бодли от моя страна, но беше полят с много любов и търпение от нейна. Тя ме научи на значението на думата „отговорност“ до степен, в която собствената ми съвест приюти уроците й, и не ме подведе. Тя е Човекът, който за 25 години от съществуването ми, не повиши тон дори веднъж, за да придаде тежест на гласа си, а ми показа силата и болката на мълчанието, когато си прекрачил чувствителна граница. Тя е Прителката, с която си пиех кафето преди училище и си преглъщах сълзите, съпътстващи физическите ми или емоционални залитания. Тя е Жената, която продължава да ме учи колко отговорно, пълнокръвно и разнолико е да си представител на цветния пол и колко е важно да си сам слънцето за себе си, за да можеш да огрееш и околните. 

На днешния ден ние празнуваме рождения й ден, а всъщност, рождения НИ ден като семейство. За съжаление, не мога днес да съм при нея, за да й подаря лично розите, които заслужава, но вярвам, че ще имаме многобройни поводи за наваксване. А дотогава –  винаги мога да си отворя чадъра и в сухо време, да вдишам дълбоко и да се почувствам като Мери Попинс отново. И всичко това заради мама!

Благодаря!    

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...

- България. - подсказвам му.

- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.

Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.

Време за предистория. Винаги съм смятала, че писането на дипломна, в случая, мастарска работа, си е скучна, суха задача, която се постарах да отложа във времето възможно най-дълго. За пореден път се самоопровергах. Да започнем с факта, че научната ми ръководителка живее в Африка и си говорим по скайп, аз обитавам жилище в Берлин, университетът се намира във Франкфурт, а аз пиша на немски за конфликти, които изживяват латиноамерикански академици (инженери, архитекти...) на немска територия, като ги интервюирам на испански и им се отплащам за отделеното време чрез частни уроци по доминикански танци. Всичко е ясно или да преговорим? За объркалите се читатели, уча интеркултурни комуникации. Интеркултурни какво или какви комуникации, не ми се задълбава повече, но фактите са си факти – лудницата е пълна! 

До момента не откривам поведенческа тенденция в отговорите на запитаните, но пък си поливам амбициите с добри дози горещо кафе. Като изключим факта, че латиноамериканските мъже действително са хронични флиртаджии, или поне изглеждат такива, сравнявани с немските си колеги, други клишета не са се потвърдили в скромния ми проект. Жените са не по-малко отзивчиви и усмихнати. 

Срещите протичат традиционно така: чакаме се на място, удобно за интервюираната жертва, все пак те оказват подкрепа на невръстната ми дипломна и съответно се старая да се съобразявам с тях, а не обратно. Поздравът е сърдечен, сякаш до вчера сме пили текила заедно, ледовете, по които принципно могат да се карат кънки на лед, в частния случай на латиноамериканците просто нямат време да се образуват. 

Самото интервю протича над чаша кафе и продължава 20-30 минути, за сметка на това, неформалният разговор, вариращ от глобална политика, университети, танци, личен живот и немска кухня продължава между 60 и 90 минути. За капак, хората си предлагат услугите да ти намерят и още доброволци за интервю, защото всеки от тях има по още няколко услужливи „амигос“. 

Съответно след срещата имам усещането, че съм обменила повече релевантна информация от очакваното, че на следващото салса-парти ще видя още едно приятелско лице и, ако не друго, тази дипломна работа ме извади от теориите, за да имам шанса да се запозная с 13 нови фасети на немската културна палитра и така да се почувствам емоционално малко по-богата.

Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!

Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост. Това са седемте смъртни гряха в християнската религия, или поне според представите на Римо-Католическата църква за това, как един нормален човек (не) трябва да живее. Аз не съм стъпвала в нито в католическа, нито в каквато и да било църква, откакто разхождах съпруга ми из София и го заведох в „Александър Невски“. Представата, че съм християнка, съществуваща в съзнанието ми, никак не е свързана с религия, а е по-скоро някакво дифузно образование, резултиращо от идентичността ми като българка и европейка и от принадлежността ми към определен род и семейство.

И въпреки това идеята за определен брой смъртни грехове ми допада. Смъртни именно, но не защото, извършвайки ги, човек умира, отива в Ада или получава „отгоре“ някакво друго наказание, ами защото са несъвместими с истинския, съзнателен и значим живот.

Снимка: Диганта Талукдар

Вярата е жизненоважно нещо. Не говоря за религиозната вяра (, която може би също е полезна, кой знае), ами за вярата по принцип. Да вярваш не означава нито повече, нито по-малко от това, да признаеш, че има смисъл. Че кое има смисъл?, задава се сякаш самичък въпросът. Ами че нещо има смисъл. Каквото и да било. Реалността, в която живеем например. Вярата подрежда нещата, слепва ги, създава фуги между различните фрагменти на реалността. Нищо не съществува без вяра. В този смисъл неверието не е липса на вяра, ами отрицание на определени неща: на възможността за успех, на морала, на самия себе си.

Неверието е доста безполезно и контрапродуктивно нещо, защото не е нищо друго освен разочарована вяра, вяра в негатива, вяра, пратена в изгнание. Далеч по-практично е съзнателното насочване на вярата в правилната посока. И това важи както от философска, така и от икономическа гледна точка.

Изне-вяра-та е свързана с неверието и съответно с вярата. Също като думите до-вер-ие и вер-ен и тя съдържа "вяра" в себе си. Вярно е онова, в което човек вярва. Доверието е "до вяра", а изневярата е нещо, из-вършено от неверие. Изневярата е неверието в крачка, имащо реално значение, тя е просто следващата стъпка: неверието е мисълта, а изневярата е действието. Независимо, дали човек изневерява на себе си, друг човек или определен принцип.

Има една теория, че природата е прахосник: слънцето произвежда далеч повече топлина и светлина, отколкото са ни необходими, хората и животните имат огромни капацитети да се възпроизвеждат, а в крайна сметка голяма част от тях загиват в безсмислени обстоятелства като  замърсяване на природата или войни и т.н.
Мисля обаче, че човек не трябва да бъде прахосник и трябва да употребява всичко, с което разполага. Разумът, чувствата и моралът са все неща, дадени като привилегии на човека под формата на културни правила, които ни подтикват да определяме едни неща като ценност, а други - не. Затова трябва да ги използваме и да инвестираме ценностите, с които разполагаме - били те материални или нематериални - в действия.

Снимка: Фабиола Медейрос

Максимата, че човек се учел, докато е жив, ми се струваше смешна, като бях малка. Представях си баба ми да ходи на училище и да я изпитват, а тя да се притеснява, дали ще получи хубава оценка. В крайна сметка обаче светът се променя всеки ден и за да живеем пълноценно в него, трябва да се напасваме. Баба ми може и да не ходеше на училище, но на 75 години се научи да работи с компютър...
От друга страна, осъзнаването на необходимостта от непрекъснато учене е свързана с известна скромност. Който си мисли, че знае всичко, изостава в крайна сметка и остава заключен в собственото си самодоволно незнание.

Известно ми е, че колкото повече растем, толкова повече ни подрязват крилцата. От опит знам също, че понякога е по-разумно да приемеш обстоятелствата, вместо да упорстваш, че не се нареждат така, както си си намислил. Въпреки това приемането на обстоятелствата не означава примиряване нито отказ от собствените стремежи и желания, напротив, точно в тези моменти, когато нищо не се получава, когато сякаш всичко е против нас, най-правилното решение е да играем ролята на арбитър между независещата от нас реалност и личните ни мечти. Да приемем обстоятелствата и да играем заедно с тях, а не против тях, дори и това да е свързано с компромиси, за да извлечем максимална полза, проправяйки път на собствените си желания. В крайна сметка скучна и лошо платена работа например е по-добре от никаква и е по-добра основа за по-нататъшни действия от безпаричието.

Снимка: Натеш Рамасами

"Страх лозе пази.": казват, че страхът е онзи вроден инстинкт, който е помагал на първите хора да оцелеят. Страхът обаче много често напомня на други вредни неща като мързела и лакомията: също както мързелът е изродена необходимост за почивка, а лакомията - мутирал глад, биологичният инстинкт за самосъхранение може да се превърне в клетка, от която няма изход навън. Преодоляването на страха е въпрос на ежедневен тренинг: да проведеш онзи ужасен разговор с шефа, да държиш реч пред огромна публика, да седнеш и да свършиш онази плашещо сложна задача и т.н.

Има хора, които вярват, че ние сме тялото си. Други вярват, че в тялото живее душа. Което и да е вярно, добрата физическа форма е изключително важна, защото от нея зависи всичко, което правим.

Преди, когато четенето на женски сайтове беше една от първите ми задачи, щом стъпя в офиса, статии със заглавие „5 начина да освежите връзката си“, „10 съвета за отслабване“, „8 идеи за есенен грим“ и т.н. много бързо ми привличаха вниманието. Сякаш цялата женска вселена се събираше в 3, 5, 8, 10 или някакво друго магическо число съвети, които разбира се работят за всеки и по всяко време. Наивно. И някакси дразнещо, защото започне ли да ги чете, човек само в началото подбира, после налапва всяка статия, съдържаща математическо заклинание в заглавието и накрая се отвращава от вечно повтарящите се глупости в статиите. Затова реших да огранича максимално консумацията на подобни буламачи и да употребя работното си време, четейки неща, които, ако не са винаги полезни, то поне са вдъхновяващи. 

От трън, та на глог. Напоследък, където и да погледна, все размисли и съвети за успех намирам: „5 съвета за оценяванена бизнесидея“, „50 съвета за лидери“ и други подобни. Какво им има толкова на тези числа, че хората обичат да създават списъци със съвети, независимо за какво става дума и каква е аудиторията? Защо трябва да ги номерираме? Сякаш обобщавайки ги в точно определен брой, създаваме някаква цялост, един вид инструмент или машина, с която да пробиваме реалността и да майсторим някакво собствено произведение. Сякаш разрязваме опита си на порции, за да може другите да го храносмелят по-лесно. Пишем математическо уравнение и числата ни помагат да „отчуждим“ и „деемоционализираме“ личното и емоционалното, за да създадем универсален продукт.

Предполагам, че идеята не е нито нова, нито е измислена от журналисти, съветници или учени. Десетте Божи заповеди работят на същия принцип: вълшебно число плюс съвети за живота плюс универсалност, произхождаща от позицията на Създателя е равно на една цялост, конституираща ежедневното съществуване на човека. Дали и това е наивно? Дразнещо? Дали има повторения?

Аз не съм приятелка на числата. Не че ме отблъскват, съвсем не. Просто никога не съм можела да работя добре с тях. Математиката ми костваше много усилия в училище, а вероятността да запомня някакво число е минимална. Колкото по-дълго е числото, толкова по-лесно го забравям. Не помня телефонни номера, рожденни дати, номера на улици или етажи. Винаги натискам грешното копче на асансьора. За мен хора като Даниел Тамет са съвсем неразбираеми. И все пак... аз обичам реда. Обичам да има правила. Те може и да се променят периодично, а понякога и съвсем революционно, но съществуването им е екзистенциална необходимост. Правилата дават сигурност, защото често възникват в резултат на (лош) опит. Правилата, а също и списъците със задачи, ясните цели и плановете са също като стените на къща: човек ги строи не заради самите тях, а заради пространството, което възниква между тях и което обитаваме в крайна сметка. Също като стените и таваните правилата разделят, създават категории, порции, стаи, но и предпазват от спонтанните промени навън.