Красиво, или?! Винаги съм се затруднявала да следвам, особено ако не знам наизуст хореографията, така или винаги мога да се притека на помощ на мъжа, или направо да заема лидерската позиция... По този начин си спестявам изкълчена китка, счупени нокти, пооскубана прическа и, основното, не напускам комфортната си зона на самодостатъчна и независима жена. Какво губя: чувството за цялост, (защото танцуващата двойка е едно) доверие, страст.

Приятелите ми вече се подсмихват многозначително, някои подхвърлят шеги относно феминизма на съвременната „супер-жена“.  Обеснявам многократно, че се опитвам да отворя дансинга на възприятията, да го направя двупосочна улица с две платна, повече възможност за маневриране и импровизация.  Обаче от соло-танцьор не се става шампион по румба ако не си отвориш душата, затвориш очите и повярваш в тялото си. Като съм започнала с любими цитати, продължавам с превъплъщението на J. Lo. в спираща дъха учителка по танци: ”The rumba is a vertical expression of a horizontal wish.”

Реших естествено да оборя инсинуацията за сексуалната мотивация при избора на стил на танц, дрехи, партньор... обаче суетата наподобява среща с бъдещ любовник: не знаеш какво те очаква, но интуитивно предвкусваш сладостта на непознатото. Повтарям, непознатото, в танците и в любовта (ако те могат да бъдат разглеждани поотделно) това е сериозен фактор, който води от оплескана хореография до любовни кошмари, прониква и на подсъзнателните нива на временно поотпусналата юздата душа.

Истината е, че красиво танцуват двама/ две души, когато са в синхрона на компромиса, тогава няма значение дали си вмъкнал танго-стъпка в бачатата, защото телата се слушат взаимно и реагират на провокациите. Нямам сила вече да отричам страха от предаване на контрола, както и да оспорвам очевидната сексуалност на танца. Защо иначе човек би прекарал целите си почивни дни търкайки бални обувки по разнородни workshop-и?! Но не става въпрос за секс, а за любов, когато опознаеш тялото си, подчиниш го и спреш да го мъчиш с предписания за благовъзпитание и опознаеш капацитета му, да, тогава танцът изглежда като симултанно правене на любов. По моя преценка, подобен вид допускане на друго човешко същество би могло да бъде много по-интимно от разнородна крeватна гимнастика. И нека приказката да започне сега: Дами, оставете се на музиката, емоцията, партньора да ви отнесат в друга реалност, струва си! Нека отново бъдем Жени!

"You've got to find what you love. And that is as

 true for your work as it is for your lovers. Your work is going to fill

a large part of your life, and the only way to be truly satisfied is to do

 what you believe is great work. [...] And, like any great relationship,

it just gets better and better as the years roll on.

So keep looking until you find it. Don't settle."

Steve Jobs

З: „Когато бях на 15 и трябваше постепенно да реша какво ще правя с живота си по-късно, за мен всичко беше ясно. Щях да уча медицина в София, по време на следването си щях да се запозная с невероятния си мъж и след като завършим, щяхме да се оженим. Щяхме да живеем в голям апартамент или къща в столичния квартал „Борово“ и да имаме три деца. Понякога се чудя, дали всеки има такива „мечти“, които никога не се сбъдват (слава Богу!)... Кой би си помислил, че 7 години по-късно ще завършвам магистратура по социална антропология в Берлин (предмет, който не бях чувала, докато не започнах следването си) и ще бъда сгодена с мъж, който предпочита телевизора пред книгите? Истината е, че ако и да съм намерила мъж, с когото бих останала завинаги, що се отнася до работата, все още съм необвързана.“

A: „На 15 аз бях основно... влюбена: в човека до себе си, в литературата и в чувството, че имам право на професионален избор, свобода, чиято тежест подцених. Още не присъстваше натискът на играещите на гоненица фини стрелки. Не бях погледнала в очите и отговорността, която предполага самофинансирането. Знаех какво НЕ искам, а именно: предвидимо ежедневие, предопределено от следването на разумни съвети, сигурност, която да ме прави зависима, удобства, коите да ме карат да се откажа от борбата за нещо различно. Намирането на подходяща работа слабо ме вълнуваше, вярвах, че ако правя това, което мога, професията сама ще ме намери на принципа „Краставите магарета се надушват“. ;)“

Когато става дума за работа, рядко мислим за „единствената“ и „правилната“, както мислим за партньора в живота. Истината е обаче, че работата е много важен партньор в живота на всеки човек. За мен в последно време работата винаги е била брак по сметка. Но как да бъде по друг начин? Без интимен партньор се живее, но без работа е много трудно. Затова прежалвам любовта и върша „съпружеските“ си задължения: само заради паричното възнаграждение. И все пак, нима работата не е винаги брак по сметка? Все пак винаги получаваме заплата, иначе не е работа. Да не говорим за верността като изчезваща величина, ако си твърде способен, ставаш обект на желание на конкурентни фирми, добре че в днешно време лоялността се гарантира основно чрез подписани и узаконени хартийки.

Същo както в любовта, в професионалния живот е важна „бройката“. Колко бивши имаш вече? Кой би си помислил, че за крехката възраст от 22 години човек може да смени повече от 10? И тогава възниква вечният въпрос колко бивши са твърде много бивши? Дали сменянето на много работи не изхабява чувствата и не погубва свежестта, младостта и невинността на работещия? Дали да вярваш в любовта завинаги или да се откaжеш след толкова много грешни опити? Дали така не се разпространяват „любовни“ болести, които, прихванала от бившата, нося в новата си работа и заразявам така и нея? Да не говорим, че в работата преструвките понякога са си задължителни: от симулиране на удоволствие от професията до симулиране на важност и заетост в офиса.

И все пак не са ли и двете знак за престиж, статус, успех, който уж те съпровожда по алеята на щастието, но вместо да кичи ревера като сватбарски карамфил, понякога тежи в задния джоб като олово?  Зависи от работата?! За съжаление, или за огромна радост, все по-рядко намираме работа, с която да съжителстваме „докато смъртта ни раздели“. Във века на постоянен глад за новото, когато бракоразводни документи се подписват с лекотата на кихване, а моногамията е почти освиркана на мегдана на удоволствията, остава да вярваме в Истинския, а не в Единствения, в хора и прoфесии, който са такива, каквито ние решим да ги видим и именуваме. От нас зависи и дали ще успеем да ги обикнем...

"Love what you do and do what you love.

Don’t listen to anyone else who tells you not to do it.

You do what you want, what you love.

Imagination should be the center of your life."

Ray Bradbury

Когато изляза от къщи и тръгна по нашата улица в сивата ноемврийска сутрин, първото нещо, което излъчва светлина, е сладкото магазинче на ъгъла. На витрината има шарени престилки, старомодни шевни машини и бабини порцеланови сервизи. Ако не се вгледаш добре, никога няма да решиш, че е магазин за втора употреба. Но е такъв. Понякога има стари елегантни обувки от висшата мода, хладилници, посуда, стари грамофонни плочи и, разбира се, дрехи. Като завиеш зад ъгъла, има още едно магазинче за втора употреба, този път само с детски неща. А като вървиш само направо, има още един за употребявани мебели и накрая още един за стари книги. Сутрин, когато бързам за работа, понякога виждам как разни хора оставят торби със стари неща пред вратата. Когато отворят магазинчетата, продавачите взимат торбите, разглеждат съдържанието им и допълват асортимента на магазинчетата. Противно на всякакви икономически закони за инвестиция и печалба, тези магазинчета дължат голяма част от доходите си на хора, които изхвърлят старите си вещи. Те винаги са пълни: млади и стари, мъже и жени, по-богати или по-бедни непрекъснато „пресяват“ съдържанието им и купуват на невероятно ниски цени неща, които други хора са изхвърлили. Кой би си помислил, че от боклук могат да се правят пари?

Когато бях малка, не обичах употребявани вещи. Баба ми, в стремежа си да спести пари (които през моето детство липсваха), често купуваше употребявани неща. А аз винаги се дърпах и не исках да нося стари дрехи. Тогава тя тайно ги купуваше, переше и гладеше и после ми ги даваше, без да ми казва, че са стари. За мен беше срамно да носиш нещо употребявано. Не само защото е старо (и автоматично лошо), но и защото всяко употребявано нещо миришеше по особен начин и сякаш носеше част от стария си собственик. Понякога си въобразявах, че също като в книгите и филмите и на мен ще започнат да ми се случват неща от живота на този стар собственик, когото дори не познавах. Сякаш в дрехата живееше дух.

Идеята, че във вещите живеят някакви магически същества всъщност не е моя. Френският антрополог Марсел Мос изследва културите на различни народи в Океания и Южна Америка (които той нарича „примитивни“ само защото са различни от европейците) и създава теорията за подаръците. Според тази теория във всеки подарък живее дух, който задължава хората да отвръщат на подаръците. Така когато човек подари нещо на свой приятел, посредством подаръка (и духа в него) се създава връзка между двамата и приятелят е задължен да отвърне на подаръка, за да запази връзката. Мос бива многократно критикуван за този си „свръхестествен“ прочит на подаряването на подаръци и за това, че се опитва да създаде правило, валидно за всички култури. И въпреки това пренасяйки теорията върху употребяваните вещи, започвам да се питам, дали няма нещо вярно в нея. Дали купуването на употребявани дрехи не е един вид обида за духчето? В крайна сметка нито се създава връзка между мен и стария собственик (когото дори не познавам), нито аз му отвръщам с подарък. Все пак този човек не е искал да „убие“ духа на вещта, изхвърляйки я на боклука, а е искал тя да бъде употребявана отново. А може би значението на вещта бива убито от факта, че тя бива купувана с пари (които както всички знаем от Карл Маркс водят до „отчуждението“ на труда и продуктите)? А може би всичко това са понеделничните бълнувания на една витаеща в облаците студентка, които нямат нищо общо с реалността. Може би употребяваните дрехи са просто евтини и хората, които ги купуват, мислят икономически. Може би вещите не означават нищо друго освен да бъдат вещи. И все пак в антикварните магазини употребяваните вещи са скъпи, в музеите понякога плащаме, за да гледаме употребявани неща, а употребяваните вещи на Елвис струват милиони. Откъде ли идва тяхното значение и защо тяхната нетна стойност е различна...?

Вратата на колегите програмисти се отваря бавно и изведнъж се чува трополене на кучешки лапи по килима в офиса. „Представи си, че не е куче, а е дете.“, казвам си аз на ум и се опитвам да овладея ужаса, който ме обвхаща. „Той е малко сладко детенце, което се разхожда напред - назад и няма да ти направи нищо.“, повтарям си, а страхът ми се увеличава все повече и повече, докато колегата гони огромното черно куче напред - назад из нашия офис. Чува се лай. Кучето си иска играчката обратно. Колегата я хвърля в другия край на голямата стая и кучето се втурва, за да си я вземе. След това се връща. В този момент моят ужас се увеличава многократно. Знам, че кучето е зад мен и знам какво ще направи сега. И вече виждам как идва до мен и се мушка под моето бюро. „Тарек“, крещи собственикът, „върни се веднага!“ Аз автоматично се изстрелвам заедно със стола два метра назад, за да може тичащото чудовище под бюрото ми да не си удари муцуната в краката ми, като излиза. Кучето се връща обратно в малкия офис на програмистите и врата се затваря. Аз си отдъхвам.

Страхът ми от кучета датира още от ранното ми детство в София, когато бездомните кучета бяха дори повече, отколкото са сега. Те обикновено се криеха в храстите и изскачаха най-нeочаквано. Понякога имаха малки кученца, които защитаваха от нас, лошите деца, а през зимата се превръщаха във вълци, обитаващи градската джунгла. Всъщност защо говоря в минало време? Днес все още си е така. И до ден днешен, когато се прибирам по тъмно в София, най-големият ми страх не са евенуталните хора с евентуални криминални намерения, а кучетата. А ето, че в нашия модерен офис в центъра на Берлин има куче. Що за ирония?!

По берлинските улици няма самостоятелно разхождащи се бездомни кучета. Понякога има самотни зайци, катерички или дори лисици. Но никога еманципирани кучета. Бездомният живот е привилегия само на хората. Градът гъмжи от бездомни немци и поляци, които просят, пият и продават „Straßenfeger“ („Улични метачи“), вестника на бездомните. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за бездомни. През зимата дори има автобус, който прибира измръзващите хора. И въпреки това бездомните хора не изчезват. Веднага щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Повечето от тях дори харесват този начин на живот. Бездомните хора понякога си имат кучета, но те обикновено са вързани и не са агресивни.

Интересно е откритието, че в София е точно обратното. Бездомните кучета са далеч повече от бездомните хора. Основното им занимание е да се мотаят из улиците и да просят храна. Понякога бездомните кучета си имат хора. Те ги хранят, но никога не ги приемат за свои домашни любимци. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за кучета, но бездомните кучета така и не изчезват. Често пъти щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Дали и на софийските кучета, също като на немските бездомници, им харесва този начин на живот? Съмнявам се някой някога да ги е питал. Чудя се какво ли биха отговорили. Може би в света на българските кучета също има нещо „хипи“ във факта, че живееш на улицата. Но да продължим сравнението: ако софийските бездомни кучета си приличат с берлинските бездомни хора, дали работещите берлински кучета приличат на софиянци? Шегувам се разбира се. Но в крайна сметка, може би не всичко е въпрос на политика, пари и власт. Може би що се отнася до бездомността и заетостта на кучета и хора, културата играе много по-важна роля. Културата на хората и тази на кучетата.

"Time is life itself, and life resides in the human heart."

Michael Ende, "Momo"

Сиви костюми, забързана походка, чувство за липса на време, вместо за безвремие...Какво е времето? Дали вектор, чийто път е еднопосочен, необратим и неповторим, дали не е просто величина, сътворена от самите нас? Или пък е иманентна част от самото ни човешко съществуване? Как да се сдобием с време? Било ли е то някога изобщо наше, ако да, защо доброволно сме се отказали от него, въпреки че тази липса ни кара да се чувстваме душевно ограбени?

Колко струва да продадеш времето си или каква е разликата между легалната проституция (продаване на тялото) и пазаренето с работодатели срещу часова надница (за безвъзвратно продадена младост)? Тогава каква точно свобода е тази, която ни предоставя „шанса“ да подарим времето си на обществената машина срещу щамповани банкноти. Всъщност, очевидно арогантната ни представа за човека като господар на циферблата ни заслепява за истината, че ние сме просто марионетки в нечий театър, които сменят костюми, прически, мнения, жилища, партньори, професии, роли, дори часовници, но по-рядко убеждения.

Няма време, няма пространство, всичко си ТИ или по-скоро, ТИ си господарят, но вместо на самия себе си, то ТИ владееш хаоса на многобройни задължения. Вършиш ги в метрото, по път за работа, прослушваш неразсънен/а гласови съобщения и четеш окъснели работодателски имейли. Същевременно се разсънваш и отхапваш от потенциално узряла ябълка.

Входящата кутия крещи върволица от въпроси, зададени от шефа през малките часове на денонощието, но изискващи отговор (05:30 „Подготви и изпрати презентацията, която обсъдихме вчера. Благодаря!“, 05:47 „Чакам потвърждение, че си получила молбата ми.” , 06:15 „Ще успееш ли? Срещам се с клиентите в 09:00!“). Обикновено подобен ритъм бива рекламиран по време на интервю за работа като „подлежащ на собствено разпределение“. Колко дипломатично!

Докато се колебая дали фаворизирам романтичната мечта на Х. Уелс за машина на времето като път към вселенската хармония или идеята на П. Коелю за времето като гъба, коята попива и съхранява спомените на различните ни земни превъплъщения, пред очите ми се нареждат една до друга думите от крилата фраза, на която всички сме изпитвани: „Времето е в нас и ние сме във времето!“

Не от фалшив патриотизъм, а защото не искам да забравя, че моят часовник тиктака според законите на „балканската“ часова зона!

P.S. Честит 1-ви ноември „на патерици“, БЪЛГАРИ!

Слизам от метрото, качвам се по стълбите и пресичам една малка уличка. Вече стигнах. В центъра на Берлин, в един от най-изтънчените райони се намира офисът ми. Не знам защо, но като бях тук за първи път, си мислех, че е жилищна сграда. По нищо не се различава от обикновена модерна жилищна сграда. Качвам се по стълбите до първия етаж и влизам директно в офиса. Няма коридор. Нашият офис е огромна стая, пълна с маси и компютри. Само шефовете и IT-специалистите са отделени в собствени малки стаички със стъклени врати, през които се вижда какво правят. Офисът ни прилича на огромна класна стая със сив килим. Знам, че в българските класни стаи обикновено няма килими, по обясними причини, но в семинарните стаи в университета има. Същите сиви, нищо не означаващи килими. Отдясно на вратата има закачалка, а по средата на стаята има две бели дъски. Също като в училище. Дори понякога пише някакви неща на тези дъски, например какво липсва още в онлайн-магазина ни или колко ще ни струват рекламите. Офисът има огромни френски прозорци, които се отварят с голяма сила и затварят с още по-голяма. Ако затворя очи и за миг си представя, че всички маси, компютри и бели дъски ги няма, нашият офис би бил като голям салон. Ако сложа огледала, би бил зала за танци. Ако пък сложа дивани, малка масичка, телевизор и библиотека, ще се превърне в страхотен хол. Чудя се какво е това, което прави офиса ни офис? Дали са мебелите? Дали е името „офис“, което сме му дали, също като на човешко същество? Или може би работната атмосфера и чувството, че там трябва да се работи?

Когато бях в 11. клас, учителят ми по философия винаги казваше, че основната цел на работата е да те храни. От друга страна, всички знаем, че работата трябва да ни доставя удоволствие, защото изпълва огромна част от времето ни. Но аз друго се чудя: дали работата не прави същото с хората, което прави с пространството? Както една обикновена стая се превръща в офис заради работата, която се върши в нея, може би един обикновен човек се превръща в мениджър или маркетингов експерт, защото работи нещо определено. Или все пак са само думите, понятията, които променят хора и пространства? В крайна сметка, много хора, които познавам, работят на подобно място, затънали в хартия и мейли, независимо как точно се нарича професията им.

Когато сме деца, си избираме професии, защото искаме да „станем“ нещо: космонавт, писателка, лекар, актьор, балерина. Когато пораснем, ставаме нещо, защото сме си избрали определена професия. Никое дете не иска да стане мениджър или рекламен агент. Професията става част от същността ни и един ден се събуждаме като нов човек. Хората се отнасят с нас като с нов човек и - което е най-странното - ние самите се отнасяме със себе се като с нов човек само защото имаме нова работа. Държейки пред лицето си маската на важен и зает човек, се разхождаме из света и срещаме други хора с маски пред лицата. Аз съм онлайн редактор, аз съм пиар агент, аз съм журналист... Важното е, че аз съм нещо. Какво точно правя в действителност, не е важно. Може би наистина пиша. Тогава се добавя още една щриха към това, кой съм аз. Но какво пиша, също не е важно. Какво наистина правя, бива изконсумирано от това, кой съм аз. И тогава имам право да си общувам с определени кръгове от хора, които от своя страна имат право да ме уважават, поне на думи. И накрая имам право да кажа: аз съм еманципирана работеща жена.

Следвайки тази добре преподадена ми житейска мъдрост от трудолюбивата ми баба, реших на крехката възраст от 18 години да се впусна в морето на работния пазар. За ужас на иначе феноменално толерантните ми родители, първите ми гениални идеи се простираха в области, изискващи здрави нерви, склонност към инсомния и готовност за денонощна експлоатация на някой китен летен курорт, Слънчев бряг например (всички съвпадения с реални лица и събития са напълно умишлени). Откривайки чара на аниматорската професия сред подпийнали германци в All-Inclusive хотел срещу тогава скромните 300 лв на месец, вкусих за пръв път сладостта на облагородяващия сироп на независимостта. А и партитата не липсваха! С колеги, които сменят клоунски костюм с перука на Britney Spears, Michael Jackson и Whitney Houston, мъже, чиято честа униформа включва надуваем бюст и токчета, скуката не беше опция. И от тогава, та до ден днешен, в съзнанието ми остана ключовото заклинание: „The show must go on“.

Окрилена от заблудата, че мога всичко, смело поех по аналогична писта на немска територия, лошото е, че германците не са така забавни, както когато са на почивка в „Източна Европа“. Иначе казано, всеки си маркира територията и те пита ти от кое стадо си. Открих, че очевидно е възможно да се пресметне колко точно работа да свършиш за единица време, че режим „кръшкам“ е привилегия на по-старшите (нещо като женска казарма) и че всеки, който ти поеме смяната ако си болен, е нещо като твой приятел. От тогава минаха 4 години, смениха се много колеги, размениха си местата много приоритети... 

След хотелската работа последваха многобройни смислени и не до толкова експерименти, от детска анимация, до работа в телевизията, от правене на палачинки по фестивали, до PR и Marketing, от раздаване на кънки в закрит стадион до редакционен асистент в новините. Колкото и шизофренично да звучи, във всяка от тези работи трябваше да внедря себе си, да се приспособя към рутината, иначе казано да се хамелеонизирам, да си повярвам, да се чувстам на място, без реално да разбирам върху какво съм стъпила. И изобщо, за да бъда допусната до интервю за горещо желаната позиция, с която „аз съвършено се идентифицирам“, да вляза в роля, да си нагримирам усмихнато лице, да преговоря сценария и да изляза, въпреки подготовката, в грешен спектакъл, където трябва да импровизирам на воля... 

Само по себе си кандидатстването за работа е маскарад, в чиято пъстрота всички са лъчезарни и приветливи, адаптират най-добрата си жизнена проекция с цел да те направят един/една от тях.

Колкото повече се приближава моментът, в който ще поискам да си потърся дългосрочна работа-кафез, толкова по-ясно изникват в съзнанието ми красивите стихове от песен, белязала детството ми:

„Нали актьори сме в театър,

театър ту добър, ту малко лош,

ранима струна е душата

всяка нощ. “

Фамилия Тоника

В духа на песента предлагам да продължаваме да гоним вятъра, да забравим злото и да подбираме правилните роли...

Това няма да бъде мемоар за пътищата на вярата, нито ще е разказ за срещата на Света с мен, а само МОЯТА „истина“ по въпрос, който се опитвах дълго да измълча, но е крайно време да изкрещя. И не защото искам да събудя съпричастие, а защото знам, че въпреки субективна, тя е нужна на HАС, бъдещите, настоящи, минали или вечни студенти по душа в Германия, Испания или просто на острова на себеоткриването, които копнеем за съвет и разбиране, но и вярваме, че ще чуем готова сладкишена рецепта за тирамисуто на студенството в чужбина. Да, в нея присъства и сладък главозамайващ ликьор, и горчиво какао, но сместа никога не е идентична, а консумацията в определени случаи дори би могла да доведе до алергии...

Аз изживявам ученето като надбягване с времето в търсене на жива вода в дълбок кладенец. Докато водата гали стените на съда, който я приближава към повърхността, неминуемо се разсипва част от съдържанието й по пътя. А нито дължината на въжето, нито дълбочината на кладенеца са предвидими и контролируеми. А съдържанието на учебните модули е не рядко като ябълка, от която изскача неродена мома, прекрасна и сияйна, но и на път да изчезне, освен ако мигновено не й се предложат хляб и сол. Който успее да я улови в нейната крехкост е привилигирован, но и достоен, защото е търсил, борил се е и се е надмогвал. 

Дотук с метафорите, които не подхождат на поопошлената действителност на образователната система, и то на болонската, в чиято прехваленост прехласнато сме се изгубили, самонатиквайки се в модерни специалности, сред пълна педагогическа неяснота как да те бъдат преподавани, а не изсипвани върху поотегчени студенти, които слушайки лекция плетат вълнени чорапи, проверяват Facebook-профили и се чудят на коя планета биха имали шанса да приложат прехвърлените по бялата като мляко дъска антипродуктивни информационни слайдове. И в този водовъртеж на странна комуникация се появяват безкрайно вежливите професори, които с най-добри чувства посрещат студентите face-to-face в приемните си часове и после потеглят към спретнати къщурки, финансирани от продадените учебници и прочие, без които старателните студенти не биха издържали изпит. Същите високоуважавани кадри на просветата, чиято дейност е по-скоро паисиевска, отколкото Беронова се преобразяват в деспотични пълководци на оценителна скала, изчислена от и за машини, в чиито рамки подробности като креативност и другомислие задължително трябва да бъдат скопени...

Положителното е, че интернационалната фабрика бълва не просто виcшисти, но и е и инкубатор на истински, ценни и трайни приятелства. Латиница, кирилица и иврит губят своята разделяща сила, когато студентите решат да се развиват заедно.... Звучи ли ви познато?

Още когато бях малка, я имаше тази реклама: Ask for more! Тогава все се чудех: какво означава това, да искаш повече? Какво точно е "повече"? От кого да го искам? И защо ми е повече?

Но ето че сега, когато пораснах, непрестанно искам повече и повече. Искам повече внимание от моя приятел, повече възможности, повече пари, повече развитие, повече свободно време. Дори обикновено не ми стига един шоколад, а искам и втори. Добрата ми стара студентска работа ми е станала твърде малка и аз искам повече. Искам да нося повече отговорност, да изкарвам повече пари и да правя нещо, което повече променя света. Искам днес да имам повече от вчера и днес да съм повече от вчера. И което е по-лошо, утре повече от днес. Нищо чудно ако след някоя и друга година поискам да стана супергерой!

А всичко това звучи толкова мъгляво... Какво всъщност е това „повече“? Колко точно е „повече“? „Повече“ не е количество или мерна единица. „Повече“ е само едно сравнение. Сравнение с миналото, с други места по света, с други хора. Сравнение и нищо повече. Децата винаги искат да бъдат като другите деца, възрастните искат да са нещо повече. Децата искат точно толкова шоколад като другите деца и точно такива играчки. Възрастните искат два пъти повече шоколад от останалите и по-хубави неща. Децата го наричат справедливост. Възрастните пък му викат „развитие“.

И въпреки че всички тия мисли звучат много умно, изобщо не ми помагат. Все още си искам повече. Все пак не искам да водя съвсем нормален средностатистически живот!