Концепцията ни е до болка позната, израснали сме с клипчета на яздещи каубои и съседки, които водят разгорещени разговори за невероятно щадящо ръцете веро за чинии. Лично аз си пеех „Пуловерът на татко аз обичам и често тайничко си го обличам“, още преди да науча азбуката. До тук нищо фатално, децата се вдъхновяват лесно от лъскавите, шумни, забавни реклами. Притеснителното е обаче, че вече дори на бебета на 9 месечна възраст се гледа като на бъдещи консуматори, които скоро ще проходят, ще разпознаят етикет или опаковка в магазина и с блеснали очички или с потупване на краче, ще измолят някоя ненужна покупка от озадачените родители...

След почти доброволен скок в детския маркетинг и неврологичните проучвания на покупателните ни наклонности покрай належаща курсова работа се вдъхнових дотам, че да започна дори и да се притеснявам за когнитивните си способности. Или за остатъка от тях след изпирането им с Ariel, напояването с Cola и препрограмирането с Аpple. Небрежно скициране на ситуацията:

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

... е работата на човек в България. Или поне така твърди той. С типичен за него намигващ сарказъм ме посрещна в София един истински Приятел на мен и всичките ми проекции. Точно на него често е безпредметно да задавам въпроси от порядъка на „Как си?“, „Как върви работата?“, защото той изобретява антипод на клишетата със скоростта на премигване и ме повлича в суфистиката на водопад от словоизлияния. Аз, от своя страна, като една от многото българки в иначе красив Берлин, понякога се заклещвам в шпагатната поза на културна, политическа и емоционална съпоставка на два свята, които ме предизвикват да продължа да се разтягам между информационните им бездни. Затова  и не пропускам златната възможност да се допитам до интелигентните си български приятели при разнородни съмнения относно просперитета на родна почва. Въпросът с най-наболяла актуалност: „Ще гласуваш ли?“, неочаквано доведе до лека комуникационна анархия в иначе подредените ни като пъзел взаимоотношения...

Зададох един и същи въпрос на безкрайно различни хора с единствен обединяващ фактор, приятелството им с мен: археолог, актриса, информатик, архитект, танцьорка, учителка, зададох го и на себе си. Отговорите са предвидими, чуваме ги от както се помним, ние, децата на демокрацията (?), на промяната (?), на възможностите. „Няма смисъл!“, „За кого?!“, „Защо ми е?“ ми звучаха като познат рефрен от фолклорен шлагер. И за разнообразие на краткото ми импровизирано социологическо проучване: „Да, антивот, за най-абсурдното!“  

Пазарджишката действителност е оплакатена до безобразие. Билбордите по междуградските пътища са окичeни със символи на трагикомичното, примесени с доза пошлост и/или лицемерие: „Имаме воля!“, явно обаче нямат срам, „Планът Сидеров“ звучи като заглавие на трилър, а „Избери нормалното“ за пореден път ни пропомня, че явно сме се отказали дори да го търсим. А хората масово нямат и то най-фундаменталното: Вяра, Смисъл, Вяра в Смисъла... Естествено, не всичко е оправдаемо, българинът все още обича да вярва, че манната небесна е постижима, докато я чака в местното кафене-гараж и високоинтелектуално „цъка белот“. От друга страна, за скромните 8 дни престой в България успях да се насладя на театрален спектакъл и на изключителна изложба, благодарение на приятели, които живеят творейки, мислейки, обичайки. За поред път се убеждавам, че ние носим Рая и Наказанието в себе си, но трябва да се развиваме, да продължаваме да се учим. Защото, парадоксално, но факт, аз също винаги съм слушала колко мръсна работа е политиката, как от нея честните хора бягат като Дявол от тамян, как всички са еднакви, надежда няма, а на нейно място вирее единствено корупцията. Една болезнена истина още кънти в съзнанието ми, а именно тази, че много от нас дори не сме си направили труда сами да прочетем програмните обещания на основните партии, а абсорбираме сдъвкан и многократно преизплют вариант на маркетингови обещания чрез „независими“ медии. Щом гореспоменатата обществена прослойка от очевидно образовани граждани не вижда перспектива в гласуването, значи имаме спешна нужда от промяна в начина на мислене, за да спрат да ни управляват спонсори на кебапчета, козунаци и лъжи. Все още има време да решим за себе си!

Е, ще гласуваме ли?!

Като източноевропейка в Берлин съм малко или много свикнала да бъда гледана от хората на улицата. Възрастните немски и турски жени ме гледат понякога с възмущение, младите турски и арабски мъже ме гледат с известно желание, някои млади немкини ме гледат с пренебрежение, някои рускини ме гледат със злоба, други рускини, полякини или туркини ме гледат със симпатия и така нататък.

Като източноевропейка в Берлин с цветнокож мъж до себе си съм повече от свикнала да бъда гледана. Този път хората, които гледат, се разделят само на две групи: онези, които ни гледат със симпатия, защото – видите ли – любовта прекосява всякакви „прегради“, и онези, които ни гледат със злоба – дали защото завиждат, че тоя черния си има бяла жена, или защото са възмутени как може бяло момиче да падне толкова ниско, че да си хване черен мъж.

Като източноевропейка с цветнокож мъж до себе си в Гвинея обаче гледането беше от съвсем друг, непознат за мен до този момент характер.

- Фоооооте, фооооте!- крещят всички деца от къщите зад нас, докато чакаме да дойде някое такси или микробусче, което да ни закара до пазара.

Стоим на тротоара, директно върху пясъка, понеже няма никакви плочки или павета. Точно пред краката ни, между тротоара и шосето, минава дълъг канал, подобен на ров, около един метър дълбок и широк, който събира водата през дъждовния период. Над него няма решетка, а само тук и там има по някое малко импровизирано мостче от дървета, по което минават жените. След като едно такова мостче се счупи веднъж под краката ми и аз едва не паднах в дупката, реших също като мъжете да прескачам канала, когато се налага да пресичам улицата.

Чувам как зад нас тича цял рояк деца, които живеят от тази страна на улицата. Те крещят, смеят се, сочат ме и говорят нещо на техния си език. Вече знам, че няма смисъл да се опитвам да им говоря на френски. Те само се смеят, гледат надолу и нищо не казват. Както повечето деца, родени тук, те говорят сусу, най-разпространения в Конакри локален език. Аз не говоря сусу, само малко малинке. На сусу знам само две думи: „саасе“, комар, и „фоте“, бял. „Фоте“ беше първата дума, която научих на сусу. Като европеец в Конакри, няма как да не я чуеш хиляди пъти. Възрастните те поглеждат и с учудване тихо промърморват: „Ее, фоте!“ Независимо, дали самите те са сусу, или принадлежат към някоя друга етническа група, винаги казват тази дума на сусу. А децата... те могат да докарат човек до полуда! Като те видят още от далече, очичките им светват - понякога от радост, а понякога от огромно учудване, що за същество си ти. И тогава някое се провиква „фооооотее!“ и другите се присъединяват. Тогава дори онези, които не са били сигурни, човек ли си или какво си, разбират, че си европеец, и изпадат във възторг. Какво ли правиш там? Защо си дошъл да ги видиш? Нима и ти живееш в къща като тяхната и се миеш с вода от кладенеца? Но защо си там? Защо, защо? Нали там в Европа си имате течаща вода? Нали токът у вас никога не спира? Нали всички са богати и могат да си купуват нови дрешки през цялото време, а не само за празници? Нали, нали, нали? А какви дрешки и играчки имате само! Също като онези на пазара в Мадина, шарени, хубави, понякога дори пеещи и святкащи. Много пари трябва да имате вие европейците, защото играчките ви са скъпи.
Аз се сещам за пазара в Мадина, където човек може да си купи дрехи и играчки, събрани уж като помощи от разни неправителствени организации в Европа. Цените не са ниски за местния стандарт. Дори понякога в магазини за втора употреба в София или в Берлин съм виждала по-евтини дрехи. Това са те, помощите от Европа, които трябва да дойдат като спасение за гладните и мизерстващи черни деца. Колкото и да са скъпи, местните ги купуват. Събират пари, за да купят красиви дрешки и играчки за децата си. После малките, сияещи от радост, бързат да покажат новите си придобивки, тичат при съседските деца, въргалят се в пясъка, който е навсякъде поради липсата на плочки или асфалт, цапат се и се връщат вкъщи. А майките къпят и преобличат децата си, защото бедността не е причина да си мръсен и неподдържан. И перат всеки ден на ръка. Понякога тънките тъкани на европейски дрехи се късат, непригодени за честотата и техниката на пране в Африка. Копчетата хвърчат, панделките се раздират, стават дупки по рокличките, но децата пак ги носят. Кой ще си изхвърли дрешката, купена за толкова пари от пазара в Мадина! Такива дрешки искат и децата, които стоят пред мен. Мислят си, че в Европа ги има в изобилие и че всички деца имат такива. Аз се опитвам да им кажа, че Европа е пълна с бедни хора, че има много деца, които – също като тях – нямат много пари. Че има дори деца, които са по-зле от тях, защото няма какво да ядат. Но те не ме слушат. Те не очакват отговори на въпросите си, искат само да ми ги изкрещят, за да могат да кажат после, че са говорили с европейката, която живее от другата страна на улицата. За тях няма съмнение, че Европа е рай. Такава е картината, която виждат по телевизията. Такива са и нещата, които им разказват възрастните, които са си имали ядове с богатите европейци. Парите решават голяма част от проблемите тук. Децата не искат да ме слушат. Те искат да говорят. Не със мен, ами на мен. Искат ме за слушател, за да станат проводник на онова, за което възрастните мълчат. Възрастните искат понякога пари от мен, но децата искат само моето внимание. 

Зълва ми не смогва да преведе всичко. Тя е малинке и не говори добре сусу, а децата крещят едно през друго. Тя се ядосва и се опитва да ги отпъди да си играят. Чула крясъците, идва и една майка. Заговаря ни и пита коя съм и имам ли деца. Аз отговарям, че нямам, а тя ми пожелава да имам много и всичките да са момичета. Аз се смея. Тя ме гледа с известно възхищение. После виква на децата да се махат и на сбогуване ми казва, че всички трябва да са бели като европейците. Сега е мой ред да се учудя. Какво й е толкова лошо на вашата кожа, питам я аз. Тя не знае какво да отговори. Трудна ситуация. Усещам как руменината нахлува в лицето ми. Зълва ми решава, че ми е топло и ми подава вода. Но водата не решава проблема. Дали тази жена, която току що ми каза, че моята кожа е по-хубава от нейната, чувства същото, каквото и аз? Съмнявам се. Тя чувства просто разликата в положението ни. А аз чувствам, че именно в този момент, когато не е намесена нито политика, нито икономика, тази разлика е продукт само и единствено на нейния начин на мислене. Що за авторасизъм е това?!! 

Спасява ни едно идващо такси. Със зълва ми сядаме една до друга на тясната предна седалка и потегляме към пазара. През прозореца махвам на децата за довиждане, а те хорово ми отговарят:

- Au revoir, fote!!

 

Берлин, средата на април, пролетта се приближава свенливо като някогашна българска мома преди да се хване на хорото пред погледа на знойни ергени. Една скромна и красива, още сама неосъзнала достойнствата си. С потенциално обагрени от предизвикателство страни и полъх на младост.  Дългоочаквана и сънувана до примирение, че е митична и надали ще бъде реално уловена...

Същевременно пред вратата ми се подвизава елха, изкуствена, но все пак коледна, с включени лампички. Първоначално го отдадох на сибирските температури, в които заблудените птички преживяват участта на лястовичката на Щастливия принц, замръзват досами туптящо сърчице. В последвие преосмислих възможността за наличието на неподозирани саркастични заложби у някой съсед, който предлага да обработим насъбралия зимен фруст с доза ирония спрямо метеорологичните аномалии. И все пак, вече потресаващо, снегът в Берлин отстъпи малко след Великден, който мина под надслов „Изкопай скрито яйце от снега“, което подозирам обърка много родителски концепции и наложи създаването на Великденски заек, тип ала-снежен-човек, който повече прилича на Алисовия заек, но немската креативност не се причупи. А и имайки предвид, че великденските сладости се появяват на магазинния рафт някъде края на януари, а коледните през август, одобрявам премахването на определени разхищения на ресурси, нека си ядем сладките, да ни е топло поне на душата, пък дали заек или елен ще ни поднесе подарък, разликата е минимална, и двата случая водят до евентуално доставена радост. Мислейки позитивно, по този начин рядко се стига до осмисляне на необходимостта от пролетна умора, докато организмът я локализира, тя или се е превърнала в краткотрайно лято, повод за немската и не само слънценевидяла кожа да се сменя по змийски в някой препълнен парк, по чийто ливади се пече интернационалното човечество (полу)голо, или за по-практично се връща зимата, че да не губим тренинг.

Но ние се даваме. Също така и лисиците, които живеят в квартала, катеричката на двора, която ни е опитомила, за дивите прасета, които също са част от берлинското съсловие, не отговарям. И все пак пролетта дойде! За да ни научи, че чаканото слънце не е химера, да ни покаже и пъстротата на един безкрайно богат на противоречия, но и на красоти град, в който ние всички сме гости. На историята, на реда, но и на свободата въс всичките ѝ форми.

Честита дочакана пролет! 

- Страх ли те е, Бела?- пита я той, а лицето му, бяло, като че ли покрито с пресято брашно, помръква. Тя гледа настрани без отговор. Студенината на Кристен Стюарт се смесва с призрачността на гората и прави цялата ситуация почти страховита.

- Не.-отговаря най-сетне тя.- Не ме е страх от теб.

Едуард избеснява. На бързи обороти започва да хвърчи напред-назад из гората, да се катери като катерица по дърветата и да святка с вампирските си очи като с фарове на развален трабант. Напушва ме смях. А Едуард не спира да крещи.

- Като че ли би могла да ми избягаш! Като че ли би могла да се отбранявaш! Като че ли би могла да се спасиш от мен!

***

По-късно двамата са вече в нейната стая. Едуард иска да опита нещо. Напудреното му личице издава страх и невинност. Той бавно се приближава към нея, сякаш го е страх, че тя ще го ухапе, а тя стои неподвижна като статуя. Лицата им са на милиметри едно от друго, хайде, още малко де! Израженията им така и не се променят. Този момент официално печели наградата за най-ужасна холивудска целувка. Аз не издържам и избухвам в смях, като си навличам възмутен поглед отляво. Извинете. Едуард и Бела вече са разделили устни, а той е изхвърчал пет метра назад, че да се сдържи да не я изконсумира. Това ли беше всичко? Признавам, че не ми липсват останалите холивудски целувачески техники от типа „основно почистване на устната кухина“, но все пак това си е малко разочароващо.

***

Twilight определено не принадлежи към любимите ми филми и книги. За мен сюжетът е повече комедия, отколкото драматична любовна история. И все пак... Признавам, че идеята за нормалното смъртно момиче, което се влюбва във вампир, и най-вече за вампира, който се влюбва в нормално момиче, уцелва много точно основните характеристики на романтичната любов. Питам се, дали ако Едуард не беше вампир, книгите и филмите биха имали такъв успех. Повече от съмнително е. Именно фактът, че е вампир, прави историята така...ехем, романтична. Едуард е силен, красив, интелигентен и... опасен. Той би могъл да убие Бела във всеки момент, ако пожелае. От друга страна, тя има един вид предимство над неговите свръхестествени възможности. Той чете мисли, но не може да прочете нейните. Дали това я прави просто интересна, защото мъжете обичат загадъчни жени? Или има и още нещо, което убягва на пръв поглед? Дали не й дава известна власт над него?

Власт, власт и власт. Властта – или по-точно неравномерното разпределение на властта – стои в основата на драмата. Едуард е могъщ, но това, което го прави симпатичен и романтичен, е фактът, че не употребява властта си над Бела. От друга страна, Бела, имайки способността си да скрие мислите си от него, има власт над него, която към края на последната книга се превръща във възможност за демонстрация на чувства. Властта създава неравенството и драмата, но именно чрез нея любовта може да се прояви по най-ясен начин, противодействайки на властта и неравенството. Да не говорим, че начинът, по който Едуард би убил Бела – именно изпивайки й кръвта – граничи с определени представи за любовния акт. И преди някой да повдигне вежди и да ме обяви за извратена, нека да си помисли откъде идва изразът „да консумираш брака си“, както и поговорката, че любовта на мъжа минавала през стомаха. Връзката между яденето и секса е много стара и съществува в много култури, но тя отразява абсолютно същите отношения на власт и неравенство. И ако в патриархалния ред мъжът може да „изконсумира“ жената, то той е и зависим от нея и от нейните готварски способности. Така и двамата имат различен вид власт един над друг, но именно любовта е онова, което създава равенство, надмогва и релативира властта. И ако любовта не се превърне в зависимост, то именно тази динамика на властта и преодоляването й отличава романтичната любов от другите видове и стои в основната на почти всяка холивудска история.

Какво означава едно обяснение в любов, до каква степен то е отпечатък на отворена рана от наранено его и възможна ли е любовта към друг ако го няма страха от самия себе си? Не знам! На 4 години обичах играчките, на 14 момчетата, на 24 се уча да обичам себе си, не защото страдам от комплекс за малоценност, а защото ми е било по-лесно да съм такава, каквато иска да ме види човекът, когото обичам. Както и аз съм виждала онова, което ми е изгодно. Да не говорим за патологичната ми страст да се влюбвам в любовта и всичките ѝ фази, нагърбвайки горките мъже с непосилни роли, когато любовта вероятно е продължение на собствената емоция, която търси подслон и закрила от тъмните страни на същото сърце, от което е родена, но което не винаги успява да я опази. Ако вече някой се чуди що за непосилна емоционална дисекция съм захванала, бързам да се оправдая, че не смятам да я довършвам скоро, но че трябва да я операционализирам, преди тя да ме обгради като бурен и да ме остави да изсъхна под сянката на същата любов, която ме е създала и която ми дава смисъл да бъда. 

Практическият проблем в любовта е наличието на повече концепции от налично време те да бъдат изживени, плюс една лавина от нравствени предписания, които да ти обещаят адски мъки, защото си бил верен на вътрешен емоционален двигател, и за да ти спестят чакането на обещаното наказание, впрягат собствената съвест за по-енергоспестяващо и тя поема инквизицията нататък. И вече веднъж изживяна, любовта на ваучер най-добре да остане в миналото, че току-виж човек пак се изкушил да я привлече към себе си (което как точно става, като според мен тя си е вътре в човека и той интуитивно или целенасочено я подарява да друг, когато прецени, че самият е достоен да ѝ се радва). Говорейки за подаряване, естествено тя егоистично бива делена между два индивида, иначе лошо, грях, Содом и Гомор, дръж се Hебе, слизай, Свети Петър. Не съм фен на изневери, нито на отворени връзки, защото явно ми е по-удобно да си живея с предразсъдъци, обаче щом мога да обичам роднини, приятели и партньор едновременно, как е възможно да я нарежа тази любов като пита кашкавал само между изброените. И нима не е ограничаващо и обсебващо да натресеш на един единствен човек такава отговорност и то, по дефиниция, често за цял живот, и да го преследваш с изисквания да бъде света за теб, защото ти не можеш да носиш толкова много любов в себе си и я прехвърляш като свръхбагаж на съседа по седалка? И сега, за да не бъда замеряна с камъни и обявена за нравстена Селестина, питам следното: какво по-важно от това, човек да разбере собствената си любов, за да прецени как да я живее пълноценно, за да гледа партньора си в очите, а не да вижда собственото си отражение в тях и да си се радва; да обича без страх, вместо да подтиска добротата докато тя ферментира или изгние до самоотравяне... Не е ли, питам аз, най-логичното да се опитаме да се научим да обичаме? Себе си, другите, себе си, любовта, себе си, света? 

След толкова много разговори с физици, географи, философи, вярващи мюсюлмани, биолози, студенти от Семинарията и т.н. така и не разбрах кой е създал Земята. Който и да е бил, се е оказал изключително благоразумен, създавайки разстоянията между държавите и континентите толкова огромни и аз наистина съм му благодарна за това. Освен това бих желала да му благодаря за това, че телепортирането все още не е открито, а се налага да пътуваме с влакове, автобуси или самолети, както и за това, че зимата въпросните превозни средства впечатляват с огромни закъснения. И преди да съм си навлякла гнева на всички изстрадали от хилядите закъснения на градския или на самолетния транспорт, ще спомена, че дванайсетте часа от Берлин до Конакри и след това двадесет и осемте часа в обратната посока, които наскоро прекарах в път, не биха могли да спечелят класацията за най-приятно изживяване. Отпадналите заради снега полети, изнервените пътници и служители, пълните самолети, двете спирания посред нощ някъде из Африка, както и инфарктните разговори със служителите на самолетната компания, които трябваше да ми намерят полет от Брюксел до Берлин, без да се налага да спя на летището, бяха доста уморителни. И въпреки това... когато се затвори една врата, се отваря друга. Ако нямах възможността да се прибера вкъщи толкова бързо, колкото исках, то имах възможността да прекарам доста часове на летището в Брюксел. И да мисля. Да наблюдавам, сравнявам и да се настройвам на различна културна честота.

Прическата на жената до мен прилича на тесто за мъфини: огромна, пухкава и без крайности. В къдриците й няма ред, цветът е пепеляв, а консистенцията - доста безформена и въздушна. Три идеални предпоставки за перфектни кексчета, както и три знака за това, че е прекарала доста време на този стол на летището. Най-вероятно без гребен и огледало. На стола от другата ми страна седи млад мъж с азиатски произход, който говори по телефона. До него се вижда забележителна камара от три куфара, две пътни чанти, чанта за лаптоп и ръчна чанта. Слухът ми не долавя интонацията на езика му, но отчаянието в изражението на лицето му е достатъчно красноречиво. Очите ми срещат облекчения поглед на възрастна жена с бастун пред мен, която се е запътила към изхода. Тя поне е пристигнала. А ние кога ли ще пристигнем?

Макар че не се движим, усещането на летището в Брюксел е точно като в самолет. Хората са се постарали да направят огромно количество магазини, ресторанти, кафенета, дори и супермаркет, за да се чувстваш уютно (и за да успеят да си платят сметките за ток, предполагам). Но макар да си слязъл от самолета, знаеш, че още не си пристигнал. Някои учени твърдят дори, че гарите, моловете, летищата и други подобни не са точно места, а са по-скоро не-места (вж. non-lieux, Marc Augé). На тях се срещат, без да искат, хиляди непознати хора, които за определен период от време образуват един вид социални групи, които после се разделят. Усещането на брюкселското летище е точно такова: сякаш си на не-място. Има толкова много различни култури, че сякаш култура липсва. Тогава имаш две възможности: да се опиташ да избягаш от обезличаващата те реалност, търсейки собствената си култура в някоя книга или телефонен разговор, или да се опиташ да избягаш от въпроса за това, каква по-точно е собствената ти култура, и да се потопиш в реалността пред теб. Идвайки от страна, в която таксиметровите шофьори качват пътници, докато наистина няма място в колата, и в която минералната вода най-често бива продавана в пластмасово пликче, аз избрах да избягам от въпроса за собствената ми култура и реших да се отдам на живото кино пред очите. Да наблюдавам хората, които чакат полети, тези, които спят на летището, децата, които крещят и отчаяните им родители, които не знаят какво да направят, хората, които чакат да посрещнат някого, както и тези, които чакат да бъдат посрещнати от роднини, приятели или бизнес партньори. Някое иранско семейство изпада в силни емоции, събирайки се отново заедно, а някои белгийски деца не желаят да прегърнат баба си. Една млада французойка се затичва да прегърне майка си, докато до нея момчето от турски или арабски произход не показва каквито и да било емоции пред родителите си.

Хората са различни, мисля си аз. Хората са еднакви, отговаря ми нещо в мен. Хората са различни, но имат еднакви истории, опитвам се да се поправя аз. Все пак няма какво толкова различно да изживееш на тоя свят... Хората са еднакви, но имат различни истории, отговаря нещото в мен. Спирам се. В крайна сметка кой измисля историите освен самите хора? И кой определя какви са хората освен други хора? А и моята функция не е в това, да съдя, дали хората са различни или еднакви, дали историите им са прави или криви, а да ги "чета" и да  разказвам за тях. Усещам как нещото в мен се усмихва и мълчи. Хубаво е от време на време да постигаш съгласие със себе си. И накрая, както това летище е събрало толкова много култури, толкова много случки и истории и затова се е превърнало в не-място, то и в мен има място за много различни хора с техните различни истории, които може би не са си у дома, но минават транзитно през живота ми. Ако успея поне за малко да бъда не-субект, който не съди другите и не ги наблюдава само през собствените си очила, то може и да успея да разбера някаква минимална част от света.

- Тежко ли е, мадам? - притичва ми се веднага на помощ един служител на летището, а аз бързам да измънкам, че мога да се справя и сама.

Оставила куфара, бързам да изляза отново навън на паркинга, където ме чакат познати лица, които няма да виждам за твърде дълго. Пътят навън е дълъг и води през различни заграждения и бариери, пред които стоят по двама полицаи, да не би случайно някой непътуващ да се промъкне в сградата на летището.

- Всичко наред ли е, мадам? Мога ли да Ви помогна с нещо? - пита ме пътьом всеки от тях, а аз, благодарейки на всеки, забързвам крачка, за да стигна по-бързо до изхода.

Излязла навън, виждам, че колата е празна и чака самотна на паркинга. От познатите лица никаква следа. Сядам на ръба на тротоара и изваждам книга. При мен веднага долита загрижен служител на реда.

- Добре ли сте, мадам? Какво се е случило? - пита той, а аз веднага му казвам, че само чакам мъжа ми.

- Къде е отишъл той, мадам? Как може да Ви остави сама тук? - аз отговарям, че нямам идея къде е, но тъй като колата е тук, трябва да дойде все някога.

- Хайде да го потърсим, мадам! Аз ще Ви помогна. Бял ли е съпругът Ви? - загриженият полицай поема лаптопа ми, а аз се опитвам да му докажа, че няма нужда да ми помага. Обяснявам му, че съпругът ми е цветнокож и той веднага ме пита за името му.

- Туре. - отговарям аз и се опитвам да остана на едно място.

- Мадам Туре значи. Елате да се поразходим из паркинга. Все някъде тук ще бъде.

Аз благодаря, ставам и тръгвам. След кратко ходене зървам моето познато лице далече на другия край на паркинга и веднага споделям откритието си с моя закрилник. Той се усмихва и ми казва да отида при съпруга си.

- Мадам Туре! - казва той въодушевен, когато искам да се сбогувам с него. - Щом съпругът Ви е оттук, значи идвате честичко насам. Ще запомня името Ви и следващия път като дойдете, ще бъда на Ваше разположение. Но моля Ви, оставете ми нещо в замяна, дори и 5 евро да бъдат, за мен това би означавало наистина много.

От самото начало се страхувах от този момент. Кръвта тръгва към бузите и ушите ми, ръцете ми почват да треперят, дали гласът ми е още там? Така мразя да казвам „не“! Леко смутена обяснявам, че съм студентка, която се издържа сама и няма възможност да оставя тук и там излишни пари. Той ме поглежда и в очите му има неверие. Въпреки това се усмихва и ми пожелава някой ден да стана богата дама и Бог да ми даде много деца. Аз благодаря тържествено и с бърза крачка се запътвам към другия край на паркинга.

***

След около 2 часа сбогуване е станало време да отивам към самолета. Запътвам се отново към хилядите заграждения и разменям по някакъв поздрав с всеки от полицаите. Някои се опитват да получат пари от мен, но аз бързо отказвам и отминавам. При последния полицай, който ми беше помогнал с попълването на един формуляр, се оказва невъзможно да откажа. Стандартният отказ, че нямам пари, не работи. 5 евро за теб са нищо, казва той, в Европа ще живееш един ден с тях. Но тук аз ще живея цяла седмица с тях. Аз се сещам за това, колко пари отидоха за бензин от вкъщи до летището и понечвам да възразя, че той с 5 евро дори и на работа не може да отиде. Но той нямал кола. Мозъкът ми започва да се схваща. Не ми се занимава с това! Сега знам, че дори и да имах пари, на този тип нямаше да му дам. Какво да правя? Отчаяние и яд се смесват и вече съм на ръба да му се развикам. А това винаги е лоша идея.

- Я да оставиш жена ми на мира! - провиква се някой от една кола.

И двамата се обръщаме и виждаме как от една излизаща от паркинга кола ръкомаха моето любимо познато лице. Спасена съм! Полицаят избухва в смях и започва да поздравява на висок глас и да благодари, а аз бързам да вляза в летището. Зная, че не е приключило всичко. На паспортната проверка жената се опитва да измъкне нещо от мен, след това мъжът на проверката за метал ми предлага да не ми проверява ръчния багаж, ако му оставя малко пари. Аз отказвам. Нямам какво да крия. Една друга полицайка ме заговаря и започва да ме разпитва с подробности за личния ми живот. Очаквам и тя да ми поиска нещо, но тя ме оставя да мина. Полицаят, който е с нея ми предлага брак, а като разбира, че вече съм даденa на някой друг, ми казва да му доведа сестра ми. Смея се и му обещавам, че ще я питам.

Постепенно свиквам с тази игра на поздрави, в която парите са просто допълнение към поздрава. Така или иначе не можеш да дадеш пари на всички, но пък можеш да си поговориш с всички. Всички са любезни, усмихват се и наистина могат да ти помогнат. Има нещо забавно във всичко това. Нещо непознато за мен, студената европейка. Те, африканците, биха казали, че са просто сърдечни. Че всички чернокожи са братя и трябва да се подкрепят. Че аз на всички тях съм им снаха, затова трябва да ми помагат и да ме напътстват. Знам, че не е така. Чувствам, че не е съвсем истинско, че има един вид лицемерие зад всичко това. Има интереси, борба и власт. Но от друга страна, участвайки в тази игра и бидейки принуден да бъдеш мил и да се усмихваш на всички през цялото време, няма как по някое време наистина да не се почувстваш весел и доволен. Сякаш фалшивата в началото усмивка води след себе си истинска, сякаш усещането, че си уважаван, колкото и повърхностно да изглежда това уважение, прави човека щастлив. А парите? Това си е чиста корупция, изниква в съзнанието ми. Неприятно е и е срамно. Или е просия? Каква по-точно е разликата между корупцията и просията?

Сложен въпрос. Трудно е да размишляваш за корупцията, ако у теб тя предизвиква повече чувство отколкото мисъл. И наистина, сблъсквайки се с подкупните гвинейски полицаи, нито веднъж в съзнанието ми не се появи някаква реална мисъл, от онези стандартните: корупцията е несправедливост, тя отнема правата на другите, тя не е присъща на демокрацията и т.н. През цялото време у мен живееше само едно чувство, че това всичкото е погрешно. Но това не беше чувство на несправедливост или на страх, че бих отнела правата на някого, ако бях дала подкуп. Не. Това беше чисто и просто чувство на срам. Срам, че някой се унижава да ми иска пари, създавайки по този начин непреодолима бариера между мен, бялата, и него, чернокожия. Срам, че имам желание да му помогна, защото знам, че наистина е беден. Срам, че една част от мен всъщност няма желание да му помогне, защото това не е моя работа, а работа на държавата. Срам, че дори и да знаех, дали искам, или не искам да му помогна, нямам възможността да дам каквото и да било. Срам, че създадената от него ситуация на неравенство дори не отговаря на реалността, че аз всъщност не съм толкова богата и могъща, колкото той си мисли. Срам, че аз не мога по никакъв начин да разруша неговата самозаблуда и самопринизяване, защото нямам никакви реални доказателства за това, че нямам много повече пари и власт от него. Целият този срам потиска мисленето, прави действията странни и нервни. И все пак: нима, обективно погледнато, имам основание да се срамувам или да се притеснявам? Нима той наистина се принизява, искайки пари? Все пак той ми предлага нещо в замяна, макар и против правилата на демокрацията. Той ми предлага аз да стана негова благодетелка, а той да ми служи. Патрон-клиентелизъм, изниква в уморения ми мозък с антропологически отклонение. Аз съм патронът и съм по-високо в йерархията, а той е клиентът и е по-ниско. Основата на нашата връзка обаче не е йерархията между нас, а самата връзка, лоялността и подкрепата. Нима това е толкова лошо? В крайна сметка кой би страдал толкова много от това? Лошо е, лошо е!, крещи някакво чувство у мен. Може би това е сянката на собствената ми европейска култура, която никога няма да бъде асимилирана. А може би това е чувството ми за справедливост, онази идеалистична вяра, че хората трябва да бъдат равни помежду си, наистина равни! Ами ако това е погрешно? Може би няма как да бъдат равни, може би равенството се изразява във възможността да изберат да бъдат такива. Ами ако те сами изберат да не бъдат равни? Нима налагането на моите собствени вярвания, било то и в морално възвишени неща, не е друг вид неравенство?

Усещам, че мисълта ми започва да се губи във вакуума между културите! И все пак една малка, наивна част от мен се надява, че има общочовешки ценности, валидни във всички култури.

- Тук трябва да са някъде.- каза той, отваряйки стария шкаф. Той извади две старомодни поли и ги хвърли на леглото. В зейналата паст на гардероба се виждаше всичко, което беше останало от старата жена: стари копринени блузи, шалове, официални рокли с подплънки на раменете и няколко черни панталона. Най-отзад имаше малка кутийка за бижута. Той я извади внимателно и я отвори. Съдържанието й се изчерпваше с една едра сребърна верижка и малка златна халка. Той затвори кутийката и продължи да търси.

- Господин Петров, може да почакаме още няколко дни, не се притеснявайте. Потърсете на спокойствие и ми изпратете снимката следващите дни.- Погребалният агент тръгна към вратата.

Останал сам в жилището на майка си, той се огледа. Зазяпа се замислено в старите картини на стената и се зачуди къде може да са снимките. Тя се беше снимала преди точно година за новата лична карта. Той си спомняше много добре! Спомняше си как тя се гримираше, как подреждаше белите си коси и ги вдигаше в различни кокове, но нищо не й харесваше. Поглеждаше се в огледалото, виждаше, че не е скрила бръчките си и въздъхваше. След това, когато снимките бяха готови, тя само ги погледна скептично и каза:

- Деца, колко съм стара!

Това си беше самата истина. От снимките гледаше една стара и уморена жена, напомняща на илюстрация от учебник по история: скучна, суха, вечна. Погледът й на тези снимки беше много сериозен и строг. Но те бяха и самата реалност: майка му беше понякога строга.

Снимките трябваше да са някъде там. Само че къде? За какво друго би могла да ги използва?

Той се върна в спалнята. Дрехите й все още бяха разхвърляни по леглото. Той седна на бюрото и погледна през прозореца. Навън все още валеше сняг. След това отвори чекмеджето на бюрото. В него намери стар пощенски плик, непишеща химикалка и една тетрадка. Той отвори тетрадката и намери в нея само стари рецепти. Любимите му рецепти от детството. Не като онези, дето жена му прави, влкючващи огромни количества бульон на кубчета. Той затвори тетрадката и върна всичко в чекмеджето. Изправяйки се, си помисли, че трябва да намери час по-скоро снимките и да се прибере вкъщи. Погребението беше след два дни. Без снимки не може.

Той продължи да търси. Шкафът на бюрото беше пълен със стари списания. Стари издания на шивашки списания бяха разпръснати из целия шкаф и образуваха неправилни купчини от кройки. В горната част на гардероба той намери летните й дрехи, изгладени и подредени за следващото лято. Няма да й трябват повече, помисли си той. Постепенно запона да се ядосва. Не можеше да намери снимките. Той изхвърляше нещата от шкафове и чекмеджета, но снимките ги нямаше никъде. Той реши да продължи търсенето в хола. Когато отвори едната витрина, на врата се позвъни. Той се стресна. Имаше чувството, че ей-сега ще влезе майка му с пълните торби от пазат и ще започне да готви. Той тръгна бавно към вратата и я отвори. Малката му дъщеря стоеше пред вратата и се усмихваше.

- Казах ти да останеш в колата!-ядоса й се той.

- Но ти си вече два часа тук!- запротестира тя.- В колата е скучно. Какво правиш?

- Търся снимка на баба ти, вече ти казах.

- Дай да ти помогна.- каза момичето и влезе.

Той отново тръгна към витрината. Бавно извади всички чаши и започна да ги разглежда. Подредата на витрината имаше една порцеланова котка. Но никакви снимки! Той провери навсякъде, но от тях нямаше следа. По дяволите!

Погледът на дъщеря му се насочи към рафтовете с книги. Очите й блестяха при вида на огромната библиотека. Той се замисли. Може би снимките бяха там. Но щеше да трае часове, докато прегледат всички книги, а той вече беше уморен. Той се поколеба и взе един стол от кухнята. Изкатери се на него, взе първата книга и я подаде на дъщеря си. Тя обърса праха от нея и я отвори. Вместо да продължи с търсенето, момичето просто се зачете и той разбра, че трябва сам да свърши работата. Затова той започна да взима книгите една по една, да разглежда, дали има снимки вътре и да ги връща обратно на рафта. На първия рафт нямаше снимки. Той продължи да търси.

- Тате!- извика изведнъж дъщеря му.- В тази книга има снимка! Но кой е това?

Той издърпа бързо снимката от ръката й.

- Коя е тази жена, тате?

Той погледна внимателно черно-бялата снимка. На нея се виждаше една около 25-годишна жена, с къса пола и дълги крака, завършващи в обувки на високи токчета. Овалното й лице беше обградено от буйната й несресана коса, която летеше във всички посоки от вятъра. От тъмните й очи искреше радост, която се отразяваше в красивата й широка усмивка. Тази жена излъчваше нещо детско, наивно и много витално, въпреки острите черти на лицето й. Зад нея се виждаше Айфеловата кула.

- Това е баба ти.- каза накрая той.

- Наистина ли?- попита малката.- Но тя изглежда толкова млада!

- Но тя е млада.- отговори той.- На снимката, искам да кажа

- Но тате, как може някой, толкова млад на тази снимка, да изглежда толкова стар в живота?

- Знаеш как може!- каза той.- Просто снимката е...- Той се спря. Да, как може някой толкова млад на снимка, да е толкова стар в живота, запита се той. - Вече е късно, да тръгваме! Утре ще търсим други.

***

На гробището всичко беше тихо. Снегът падаше и покриваше гробовете с бяло одеяло. Вятърът духаше напевно, сякаш пееше песен за лека нощ на мъртвите. Един възрастен мъж вървеше с бърза крачка между гробовете и сякаш търсеше нещо. Накрая се спря пред един пресен гроб и се загледа в черно-бялата снимка, изобразяваща една млада жена пред Айфеловата кула.

- Здравей, миличка!- каза той и се усмихна на жената.- След толкова години се връщам, за да изпълня обещанието си към теб. Помниш ли, скъпа моя, че ти обещах още тогава, в Париж, че ще останеш завинаги млада? Теб така те беше страх да остарееш, а аз ти обещах, че ще открадна старостта ти и ще я запазя само за себе си. Тогава ти само се засмя, но ето ме тук, пред теб, с твоята старост в ръце.

Той извади един плик от джоба на палтото си, в който имаше три паспортни снимки на една стара, уморена и сериозна жена. На снимките косата й беше вързана на строг кок, а гримът й подчертаваше острите черти на лицето й. Той целуна снимките и една сълза се търкулна по бузата му.

- Сбогом, скъпа моя. Може би за кратко време наистина беше стара жена, но това също има своя чар. Сега твоята старост принадлежи само на мен, а за света, ти ще останеш завинаги на 25.