Успешно преживяхме края на 2012 година със съпътстващите я странности (прогнозата на маите, преизбирането на Обама, генгнам стайл) и други събития от социален и(ли) банален характер. Мина красивият миг на война от пиратки, разлято шампанско по дрехите и бенгалски огън в косите, свидетелство за затишието след буря са снимките във фейсбук, правени в несвяст и качени под мотото „Публикувам във фб, значи съществувам“. Както стандартно след всяко добро парти се появяват махмурлук, гузна съвест и други нежелани странични ефекти, през януари често настъпва часът за равносметки. Обикновено това означава да: игнорирам миналогодишните обещания и да си самовнуша, че са били само пожелателни, а не задължителни, защото неизпълнени, иначе бихи ми довлекли повод за неудовлетвореност; да си измисля нови, които да си спомням поне до март месец; да не чакам настъпването на другия декември, за да преосмисля успеха на цялото начинание... 

Януари е може би най-грозният месец в Берлин. Студът от февруари и мракът от декември се обединяват в едно и дават началото на всяка нова година. По начало, който е измислил годината да започва през януари, определено е имал много лош вкус. Топлината и светлината от Коледа са си отишли, миризмата на греяно вино се е изпарила вече, дядо Коледа (ако случайно още го има) си е раздал подаръците и си е отишъл, а работата и ежедневието чакат всяка сутрин в мрака. Най-късно на втори фойерверките изцяло са затихнали, а в теб отеква едно далечно: „Започва, започва...“ Новата година започва. В точно този момент, ей-сега започва. Или е започнала вече? Нима вече сме догодина? „Започва, започва!“, крещи будилникът рано сутринта, а ти, отваряйки едното си око, го изключваш и се мъчиш да отвориш и другото. 

Та значи вече сме догодина. Всичко е съвсем новичко. Значи е време за онези обещания, които направихме в края на декември, да започнат да се изпълняват. Като далечни, вече замиращи коледни лампички проблясват спомени за онова, което планирахме за догодина. За тази година. 

А: Тази година възнамерявам да: работя върху себе си, а именно: да прочета част от класиката, която съм планирала, да бъда по-търпелива, да се науча да бъда леля, да пътувам, да обичам, да танцувам, да си предавам курсовите навреме, да вляза във форма, иначе казано, да пълня главата и да изпразвам масните депа със същата скорост... :D Колко е чудесно да си правим to-do-списъци за догодина, също като мечтателно писмо до дядо Коледа, но до самия себе си. Естествено по-малко учтиво и доста по-строго. Пък и човек най-късно през март е забравил обещанията си и ги е прехвърлил мислено в графа „мечти“, тоест, колкото по-дълго не се сбъднат, толкова по-красиво звучат. :D Всички лични треньори/ personal coaches (извинете безобразния превод, но се сещате кои хора визирам: онези с перфектните зъби, красивите къщи и бързо разпродаващите се книги) препоръчват да си ги пишем на хартия, романтичните тийни-филми дори идеализират подобни планове като начин да се сплотиш с приятели, пишейки си взаимно to-do-списъци и скривайки ги в някой пущинак. И това го пробвах на 16, но „съдбовните“ ми писания изчезнаха! Дано поне са били от полза на някого. 

З: Тази година възнамерявам да напиша дипломната си работа и най-после да завърша магистратурата. Възнамерявам да си намеря най-сетне нормална работа на пълно работно време. Някаква, кой знае каква. Нима това са цели? Или са по-скоро желания: неопределени, хаотични и объркани, невъзможни за следване. Знам, че сега е времето да си намеря прилична работа. Началото на година, още не съм завършила съвсем, но имам доста свободно време. Но защо ли това време ми напомня толкова на сезонните намаления, които в момента започват в берлинските магазини? Гледаш по витрините, че пише „намаление“, влизаш вътре и какво да видиш: наистина намаление! Виждаш перфектния пуловер за 5 евро и знаеш, че трябва да го купиш, просто трябва! Сега е времето за това. Но после се сещаш, че ти всъщност вече имаш подобен пуловер и едва ли ще бъде голяма находка, ако си вземеш още един. После се прибираш вкъщи, поглеждаш обявите за работа и виждаш колко са много. Прочиташ обява за перфектната работа във фирма с перфектния сайт и знаеш, че сега е времето да кандидатстваш там, защото никога няма да имаш този шанс отново. Но после, пишейки мотивационното писмо, се сещаш, че през динамичния си студентски живот вече си работил подобно нещо и едва ли ще е голямо постижение да вършиш същото на пълно работно време. След което поглеждаш към списъка с неща за вършене, виждаш под номер две „Да си намеря нова работа.“ и се чудиш: „Какво точно искам аз?“ 

Какво искате вие? Как е постижимо то? Какво по-хубаво време от полагането на едно ново начало от Днес? 

Успешен, вдъхновен, неповторим старт на Новата година ви пожелават от сърце Зори и Ани!!!

Още от Ницше знаем, че Бог е мъртъв. Но кога убиха и дядо Коледа? Дали когато създадоха пазарната икономика, или още по-рано, когато моралната икономика задължаваше хората да отвръщат на подаръците в натуралния обмен? Казват, че дядо Коледа бил лъжа, че никога не е съществувал... Но нима както Гео Милев стига до царството на Бог и собственоръчно го сваля от трона му, пращайки го в пропастта, ние не убиваме дядо Коледа, взимайки му занаята и купувайки скъпи подаръци, платени с много нерви и негативни чувства?

****

Когато за първи път дойдох в Германия, ми направи впечатление колко груби са немците по улиците и в градския транспорт: готови са да те премажат, минавайки през теб или настъпвайки те, но никога не се извиняват. "Това никога не се случва в България.", мислех си аз. И наистина, тогава сякаш не се случваше. Толкова по-голяма е изненадата ми днес, 4 години по-късно, когато наблюдавам същата тази грубост у софиянци. Дни преди Коледа стотици забързани хора тичат напред-назад, за да напълнят и тази година чувалчето на дядо Коледа с шарени пластмасови или тенекиени изделия, произведени в Китай, Бангладеш и Индия. Аз се усмихвам със спокойствието на човек, купил или изплел подаръците за Коледа още преди месец, и вървя със спокойна крачка по тротоара. От време на време някой изнервен мъж или нетърпелива жена, купуващи подаръци, ме блъскат с предпразнична ярост, за да се разминат с мен по тесния тротоар. "Извинете.", казвам аз нарочно, за да се усетят те и да ми се извинят. Този трик работи в Берлин безотказно, но в София за 4 дни претърпя пълен провал. Никой от грубите минувачи не се сети да ми се извини. Най-много някой да ми подвикне аз да внимавам къде ходя, вместо да им се извинявам.

Предколедна треска, мисля си аз. Всеки иска да зарадва близките си с подаръци. Зад ъгъла се задава мирен и спокоен празник. Всички ще се радват, любовта ще царува по света, на Коледа стават чудеса. И все пак... Заслужава ли си цялата тази ярост към невинните непознати, цялата припряност, бързане, стрес? Целта оправдавала средствата. Но нима любовта и щастието в един ден могат да бъдат за сметка на грубостта и злобата през предколедните седмици? Къде остава коледното чудо в трамвая, на тротоара, на кръстовището? Нима лампичките и елхите по улиците са единственото, напомнящо за Коледа? Нима дядо Коледа по коледните базари и по моловете пречи, влизайки в противоречие с виното, храната и купуването на подаръци?

Колко по-лесно би било, мисля си аз, ако дядо Коледа наистина носеше подаръците! Никакъв стрес, никакъв срам от неподходящо избрания подарък, никакво чудене. Дядо Коледа носи винаги правилния подарък. Преди се чудех защо разказват на децата, че дядо Коледа го има и после им казват, че го няма. Нали в крайна сметка идеята на Коледа е да покажеш обич към близките и всеки да получи нещо малко в знак на обич? Но от друга страна... Често пъти подаръкът се превръща в символ на власт, кой има повече възможности и кой има по-добри умения да пазарува. Подаръкът не казва само "Обичам те." Той казва: "Аз мога да ти дам нещо." и: "Дължиш ми нещо в замяна." Той не само радва, но и задължава. Коледният подарък е станал част от икономиката: както от пазарната, така и от моралната.

Подаръкът на дядо Коледа е различен. Дядо Коледа никога не очаква да му подариш нещо в замяна. За сметка на това дядо Коледа знае кой е слушал и, подобно на Бог, раздава справедливост чрез подаръците. Дядо Коледа е както близък, защото е "дядо", така и далечен, защото живее далече, във вечната зима и вечната Коледа. Нещо средно между Гандалф, Дъмбълдор и Зевс, с бялата си брада той внушава патриархална власт и мъдрост и създава усещане за сигурност. Дядо Коледа е извън всяка икономика и реципрочност. Също като могъщите ни прадеди той дава безрезервно, без да очаква нещо в замяна. Може би затова с нетърпение го очаквам. А вие?

„Вие българите кога празнувате Коледа?“; „Празникът също толкова важен ли е за вас?“; „Украсявате ли коледно дърво?“; „Какви сте вие всъщност по вероизповедание?“

Краткосрочното облекчение, че съм оборудвана със съответните отговори се изпари при последния въпрос и се замести със смут и нечленоразделно измрънкан отговор: „Ами, православни християни, принципно...“ Не смея да анализирам съставните части на словосъчетанието, че ще се изложа съвсем. Обаче в съзнанието ми кънти като ехо: „принципно, принципно?“ Не ми се захваща дългата версия, че не съм от религиозно семейство, баща ми вярва повече в тамплиерите, отколкото в свещениците, майка ми изповядва силата на позитивното мислене, най-добрият ми приятел чете Библията, само за да събира антиаргументи и да доказва безсмислието й, а немските ми приятели ми препоръчват почти агресивно най-после да прочета „The God Delusion“, но за сега се разминах само с гледането на aналогичен филм. Какво празнувахме точно на Коледа? Празник на обилната храна, разменянето на лъскави пакетчета с красиви панделки, коледната украса, на пищната коледна украса и... пропускам ли нещо?! Истината е, че нямам правото да упреквам в безверие, защото самата аз ходих на църква за последен път... кога беше точно... никакъв спомен!

Като дете бях много вдъхновена от сериала „Али Макбийл“, вероятно защото персонажите бяха хаотични, ексцентрични и напълно непредвидими, все качества, който се успокоявах да открия и у други хора :) В една закотвяща се в детското съзнание серия, адвокатите защитаваха клиент, който виждаше еднорози, друг, който твърдо вярваше, че е Дядо Коледа и тогава за пръв път чух цитати от известното писмо на американския журналист във вестник Sun Francis Church до дете, което го пита, дали наистина съществува добрият старец с благата усмивка и шейната с еленчета. Бащата на Вирджиния ѝ казал, че ако от вестник Sun потвърдят съществуването на Дядо Коледа, то значи е факт. Остроумният татко подценил мечтателната нотка в душата на г-н Church:

“Yes, Virginia, there is a Santa Claus. He exists as certainly as love and generosity and devotion exist, and you know that they abound and give to your life its highest beauty and joy. Alas! How dreary would be the world if there were no Santa Claus! (…)There would be no childlike faith then, no poetry, no romance to make tolerable this existence. We should have no enjoyment, except in sense and sight. The eternal light with which childhood fills the world would be extinguished.”

Този красив отговор бива публикуван през далечната 1897 година, но звучи все така вълнуващ и актуален. Но колкото и да ми се иска да го приема като задоволителен, нещо липсва... Защо смятаме, че само децата имат нужда да вярват в нещо позитивно? Детството е пълно с магия така или иначе. На мен ми се иска да вярвам СЕГА, може би не непременно в еднорози и други митични същества, дори може би не в Господ като създател на света, а в нещо много по-прозаично като в любовта, добротата, алтруизма. Като деца вярвахме, че можем всичко, от това да бъдем добри, за да получим подаръци, до шанса да станем космонавти. Тази вяра пожелавам сега на всички и на себе си включително, защото тя е в нас, само сме я позабравили, но тя е някъде скрита на топло и сигурно и само чака да си спомним за нея! Космонавтите не са идинствените, които могат да се стремят към звездите!

Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?

Красиво, или?! Винаги съм се затруднявала да следвам, особено ако не знам наизуст хореографията, така или винаги мога да се притека на помощ на мъжа, или направо да заема лидерската позиция... По този начин си спестявам изкълчена китка, счупени нокти, пооскубана прическа и, основното, не напускам комфортната си зона на самодостатъчна и независима жена. Какво губя: чувството за цялост, (защото танцуващата двойка е едно) доверие, страст.

Приятелите ми вече се подсмихват многозначително, някои подхвърлят шеги относно феминизма на съвременната „супер-жена“.  Обеснявам многократно, че се опитвам да отворя дансинга на възприятията, да го направя двупосочна улица с две платна, повече възможност за маневриране и импровизация.  Обаче от соло-танцьор не се става шампион по румба ако не си отвориш душата, затвориш очите и повярваш в тялото си. Като съм започнала с любими цитати, продължавам с превъплъщението на J. Lo. в спираща дъха учителка по танци: ”The rumba is a vertical expression of a horizontal wish.”

Реших естествено да оборя инсинуацията за сексуалната мотивация при избора на стил на танц, дрехи, партньор... обаче суетата наподобява среща с бъдещ любовник: не знаеш какво те очаква, но интуитивно предвкусваш сладостта на непознатото. Повтарям, непознатото, в танците и в любовта (ако те могат да бъдат разглеждани поотделно) това е сериозен фактор, който води от оплескана хореография до любовни кошмари, прониква и на подсъзнателните нива на временно поотпусналата юздата душа.

Истината е, че красиво танцуват двама/ две души, когато са в синхрона на компромиса, тогава няма значение дали си вмъкнал танго-стъпка в бачатата, защото телата се слушат взаимно и реагират на провокациите. Нямам сила вече да отричам страха от предаване на контрола, както и да оспорвам очевидната сексуалност на танца. Защо иначе човек би прекарал целите си почивни дни търкайки бални обувки по разнородни workshop-и?! Но не става въпрос за секс, а за любов, когато опознаеш тялото си, подчиниш го и спреш да го мъчиш с предписания за благовъзпитание и опознаеш капацитета му, да, тогава танцът изглежда като симултанно правене на любов. По моя преценка, подобен вид допускане на друго човешко същество би могло да бъде много по-интимно от разнородна крeватна гимнастика. И нека приказката да започне сега: Дами, оставете се на музиката, емоцията, партньора да ви отнесат в друга реалност, струва си! Нека отново бъдем Жени!

"You've got to find what you love. And that is as

 true for your work as it is for your lovers. Your work is going to fill

a large part of your life, and the only way to be truly satisfied is to do

 what you believe is great work. [...] And, like any great relationship,

it just gets better and better as the years roll on.

So keep looking until you find it. Don't settle."

Steve Jobs

З: „Когато бях на 15 и трябваше постепенно да реша какво ще правя с живота си по-късно, за мен всичко беше ясно. Щях да уча медицина в София, по време на следването си щях да се запозная с невероятния си мъж и след като завършим, щяхме да се оженим. Щяхме да живеем в голям апартамент или къща в столичния квартал „Борово“ и да имаме три деца. Понякога се чудя, дали всеки има такива „мечти“, които никога не се сбъдват (слава Богу!)... Кой би си помислил, че 7 години по-късно ще завършвам магистратура по социална антропология в Берлин (предмет, който не бях чувала, докато не започнах следването си) и ще бъда сгодена с мъж, който предпочита телевизора пред книгите? Истината е, че ако и да съм намерила мъж, с когото бих останала завинаги, що се отнася до работата, все още съм необвързана.“

A: „На 15 аз бях основно... влюбена: в човека до себе си, в литературата и в чувството, че имам право на професионален избор, свобода, чиято тежест подцених. Още не присъстваше натискът на играещите на гоненица фини стрелки. Не бях погледнала в очите и отговорността, която предполага самофинансирането. Знаех какво НЕ искам, а именно: предвидимо ежедневие, предопределено от следването на разумни съвети, сигурност, която да ме прави зависима, удобства, коите да ме карат да се откажа от борбата за нещо различно. Намирането на подходяща работа слабо ме вълнуваше, вярвах, че ако правя това, което мога, професията сама ще ме намери на принципа „Краставите магарета се надушват“. ;)“

Когато става дума за работа, рядко мислим за „единствената“ и „правилната“, както мислим за партньора в живота. Истината е обаче, че работата е много важен партньор в живота на всеки човек. За мен в последно време работата винаги е била брак по сметка. Но как да бъде по друг начин? Без интимен партньор се живее, но без работа е много трудно. Затова прежалвам любовта и върша „съпружеските“ си задължения: само заради паричното възнаграждение. И все пак, нима работата не е винаги брак по сметка? Все пак винаги получаваме заплата, иначе не е работа. Да не говорим за верността като изчезваща величина, ако си твърде способен, ставаш обект на желание на конкурентни фирми, добре че в днешно време лоялността се гарантира основно чрез подписани и узаконени хартийки.

Същo както в любовта, в професионалния живот е важна „бройката“. Колко бивши имаш вече? Кой би си помислил, че за крехката възраст от 22 години човек може да смени повече от 10? И тогава възниква вечният въпрос колко бивши са твърде много бивши? Дали сменянето на много работи не изхабява чувствата и не погубва свежестта, младостта и невинността на работещия? Дали да вярваш в любовта завинаги или да се откaжеш след толкова много грешни опити? Дали така не се разпространяват „любовни“ болести, които, прихванала от бившата, нося в новата си работа и заразявам така и нея? Да не говорим, че в работата преструвките понякога са си задължителни: от симулиране на удоволствие от професията до симулиране на важност и заетост в офиса.

И все пак не са ли и двете знак за престиж, статус, успех, който уж те съпровожда по алеята на щастието, но вместо да кичи ревера като сватбарски карамфил, понякога тежи в задния джоб като олово?  Зависи от работата?! За съжаление, или за огромна радост, все по-рядко намираме работа, с която да съжителстваме „докато смъртта ни раздели“. Във века на постоянен глад за новото, когато бракоразводни документи се подписват с лекотата на кихване, а моногамията е почти освиркана на мегдана на удоволствията, остава да вярваме в Истинския, а не в Единствения, в хора и прoфесии, който са такива, каквито ние решим да ги видим и именуваме. От нас зависи и дали ще успеем да ги обикнем...

"Love what you do and do what you love.

Don’t listen to anyone else who tells you not to do it.

You do what you want, what you love.

Imagination should be the center of your life."

Ray Bradbury

Когато изляза от къщи и тръгна по нашата улица в сивата ноемврийска сутрин, първото нещо, което излъчва светлина, е сладкото магазинче на ъгъла. На витрината има шарени престилки, старомодни шевни машини и бабини порцеланови сервизи. Ако не се вгледаш добре, никога няма да решиш, че е магазин за втора употреба. Но е такъв. Понякога има стари елегантни обувки от висшата мода, хладилници, посуда, стари грамофонни плочи и, разбира се, дрехи. Като завиеш зад ъгъла, има още едно магазинче за втора употреба, този път само с детски неща. А като вървиш само направо, има още един за употребявани мебели и накрая още един за стари книги. Сутрин, когато бързам за работа, понякога виждам как разни хора оставят торби със стари неща пред вратата. Когато отворят магазинчетата, продавачите взимат торбите, разглеждат съдържанието им и допълват асортимента на магазинчетата. Противно на всякакви икономически закони за инвестиция и печалба, тези магазинчета дължат голяма част от доходите си на хора, които изхвърлят старите си вещи. Те винаги са пълни: млади и стари, мъже и жени, по-богати или по-бедни непрекъснато „пресяват“ съдържанието им и купуват на невероятно ниски цени неща, които други хора са изхвърлили. Кой би си помислил, че от боклук могат да се правят пари?

Когато бях малка, не обичах употребявани вещи. Баба ми, в стремежа си да спести пари (които през моето детство липсваха), често купуваше употребявани неща. А аз винаги се дърпах и не исках да нося стари дрехи. Тогава тя тайно ги купуваше, переше и гладеше и после ми ги даваше, без да ми казва, че са стари. За мен беше срамно да носиш нещо употребявано. Не само защото е старо (и автоматично лошо), но и защото всяко употребявано нещо миришеше по особен начин и сякаш носеше част от стария си собственик. Понякога си въобразявах, че също като в книгите и филмите и на мен ще започнат да ми се случват неща от живота на този стар собственик, когото дори не познавах. Сякаш в дрехата живееше дух.

Идеята, че във вещите живеят някакви магически същества всъщност не е моя. Френският антрополог Марсел Мос изследва културите на различни народи в Океания и Южна Америка (които той нарича „примитивни“ само защото са различни от европейците) и създава теорията за подаръците. Според тази теория във всеки подарък живее дух, който задължава хората да отвръщат на подаръците. Така когато човек подари нещо на свой приятел, посредством подаръка (и духа в него) се създава връзка между двамата и приятелят е задължен да отвърне на подаръка, за да запази връзката. Мос бива многократно критикуван за този си „свръхестествен“ прочит на подаряването на подаръци и за това, че се опитва да създаде правило, валидно за всички култури. И въпреки това пренасяйки теорията върху употребяваните вещи, започвам да се питам, дали няма нещо вярно в нея. Дали купуването на употребявани дрехи не е един вид обида за духчето? В крайна сметка нито се създава връзка между мен и стария собственик (когото дори не познавам), нито аз му отвръщам с подарък. Все пак този човек не е искал да „убие“ духа на вещта, изхвърляйки я на боклука, а е искал тя да бъде употребявана отново. А може би значението на вещта бива убито от факта, че тя бива купувана с пари (които както всички знаем от Карл Маркс водят до „отчуждението“ на труда и продуктите)? А може би всичко това са понеделничните бълнувания на една витаеща в облаците студентка, които нямат нищо общо с реалността. Може би употребяваните дрехи са просто евтини и хората, които ги купуват, мислят икономически. Може би вещите не означават нищо друго освен да бъдат вещи. И все пак в антикварните магазини употребяваните вещи са скъпи, в музеите понякога плащаме, за да гледаме употребявани неща, а употребяваните вещи на Елвис струват милиони. Откъде ли идва тяхното значение и защо тяхната нетна стойност е различна...?

Вратата на колегите програмисти се отваря бавно и изведнъж се чува трополене на кучешки лапи по килима в офиса. „Представи си, че не е куче, а е дете.“, казвам си аз на ум и се опитвам да овладея ужаса, който ме обвхаща. „Той е малко сладко детенце, което се разхожда напред - назад и няма да ти направи нищо.“, повтарям си, а страхът ми се увеличава все повече и повече, докато колегата гони огромното черно куче напред - назад из нашия офис. Чува се лай. Кучето си иска играчката обратно. Колегата я хвърля в другия край на голямата стая и кучето се втурва, за да си я вземе. След това се връща. В този момент моят ужас се увеличава многократно. Знам, че кучето е зад мен и знам какво ще направи сега. И вече виждам как идва до мен и се мушка под моето бюро. „Тарек“, крещи собственикът, „върни се веднага!“ Аз автоматично се изстрелвам заедно със стола два метра назад, за да може тичащото чудовище под бюрото ми да не си удари муцуната в краката ми, като излиза. Кучето се връща обратно в малкия офис на програмистите и врата се затваря. Аз си отдъхвам.

Страхът ми от кучета датира още от ранното ми детство в София, когато бездомните кучета бяха дори повече, отколкото са сега. Те обикновено се криеха в храстите и изскачаха най-нeочаквано. Понякога имаха малки кученца, които защитаваха от нас, лошите деца, а през зимата се превръщаха във вълци, обитаващи градската джунгла. Всъщност защо говоря в минало време? Днес все още си е така. И до ден днешен, когато се прибирам по тъмно в София, най-големият ми страх не са евенуталните хора с евентуални криминални намерения, а кучетата. А ето, че в нашия модерен офис в центъра на Берлин има куче. Що за ирония?!

По берлинските улици няма самостоятелно разхождащи се бездомни кучета. Понякога има самотни зайци, катерички или дори лисици. Но никога еманципирани кучета. Бездомният живот е привилегия само на хората. Градът гъмжи от бездомни немци и поляци, които просят, пият и продават „Straßenfeger“ („Улични метачи“), вестника на бездомните. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за бездомни. През зимата дори има автобус, който прибира измръзващите хора. И въпреки това бездомните хора не изчезват. Веднага щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Повечето от тях дори харесват този начин на живот. Бездомните хора понякога си имат кучета, но те обикновено са вързани и не са агресивни.

Интересно е откритието, че в София е точно обратното. Бездомните кучета са далеч повече от бездомните хора. Основното им занимание е да се мотаят из улиците и да просят храна. Понякога бездомните кучета си имат хора. Те ги хранят, но никога не ги приемат за свои домашни любимци. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за кучета, но бездомните кучета така и не изчезват. Често пъти щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Дали и на софийските кучета, също като на немските бездомници, им харесва този начин на живот? Съмнявам се някой някога да ги е питал. Чудя се какво ли биха отговорили. Може би в света на българските кучета също има нещо „хипи“ във факта, че живееш на улицата. Но да продължим сравнението: ако софийските бездомни кучета си приличат с берлинските бездомни хора, дали работещите берлински кучета приличат на софиянци? Шегувам се разбира се. Но в крайна сметка, може би не всичко е въпрос на политика, пари и власт. Може би що се отнася до бездомността и заетостта на кучета и хора, културата играе много по-важна роля. Културата на хората и тази на кучетата.

"Time is life itself, and life resides in the human heart."

Michael Ende, "Momo"

Сиви костюми, забързана походка, чувство за липса на време, вместо за безвремие...Какво е времето? Дали вектор, чийто път е еднопосочен, необратим и неповторим, дали не е просто величина, сътворена от самите нас? Или пък е иманентна част от самото ни човешко съществуване? Как да се сдобием с време? Било ли е то някога изобщо наше, ако да, защо доброволно сме се отказали от него, въпреки че тази липса ни кара да се чувстваме душевно ограбени?

Колко струва да продадеш времето си или каква е разликата между легалната проституция (продаване на тялото) и пазаренето с работодатели срещу часова надница (за безвъзвратно продадена младост)? Тогава каква точно свобода е тази, която ни предоставя „шанса“ да подарим времето си на обществената машина срещу щамповани банкноти. Всъщност, очевидно арогантната ни представа за човека като господар на циферблата ни заслепява за истината, че ние сме просто марионетки в нечий театър, които сменят костюми, прически, мнения, жилища, партньори, професии, роли, дори часовници, но по-рядко убеждения.

Няма време, няма пространство, всичко си ТИ или по-скоро, ТИ си господарят, но вместо на самия себе си, то ТИ владееш хаоса на многобройни задължения. Вършиш ги в метрото, по път за работа, прослушваш неразсънен/а гласови съобщения и четеш окъснели работодателски имейли. Същевременно се разсънваш и отхапваш от потенциално узряла ябълка.

Входящата кутия крещи върволица от въпроси, зададени от шефа през малките часове на денонощието, но изискващи отговор (05:30 „Подготви и изпрати презентацията, която обсъдихме вчера. Благодаря!“, 05:47 „Чакам потвърждение, че си получила молбата ми.” , 06:15 „Ще успееш ли? Срещам се с клиентите в 09:00!“). Обикновено подобен ритъм бива рекламиран по време на интервю за работа като „подлежащ на собствено разпределение“. Колко дипломатично!

Докато се колебая дали фаворизирам романтичната мечта на Х. Уелс за машина на времето като път към вселенската хармония или идеята на П. Коелю за времето като гъба, коята попива и съхранява спомените на различните ни земни превъплъщения, пред очите ми се нареждат една до друга думите от крилата фраза, на която всички сме изпитвани: „Времето е в нас и ние сме във времето!“

Не от фалшив патриотизъм, а защото не искам да забравя, че моят часовник тиктака според законите на „балканската“ часова зона!

P.S. Честит 1-ви ноември „на патерици“, БЪЛГАРИ!