"Satire, the general term, often emphasizes the weakness more than the weak person, and usually implies moral judgment and corrective purpose" (Dictionary.com)

Публицистът: потресен съм! За пореден път ставам свидетел на заплахите, които крие нашата професия. Неудобни, охулени, мразени и използвани, такъв е нашият кръст. Сила и безсилие кръстосват шпаги ежедневно в нашия свят, силата на информацията и словото срещу безсилието пред политически прищевки и терористичен масакър. Непобедими чрез словото, ефимерни чрез тленното, силни чрез арогантността и непобедими, благодарение на адаптивността. Ние няма да се скрием в миша дупка от страх. Ние всички сме Шарли!
 

Фанатикът: обиждаш моя Бог, значи отричаш най-съкровеното в мен. Пророкът не е карикатура, той е символ на Моя свят. Обиждайки го, ти ме предизвикваш и проявяваш насилие срещу вярата ми, а то се заплаща с кръв. Шарли трябва да умре!

Политикът: време е да се хванем с другите политически лидери под ръка и да замаршируваме тържествено по Парижките площади, защото това се очаква от нас. Кой е Шарли? Има ли значение, аз трябва да съм тук, о я, камера, слагам си тъжната маска и благодаря, че атентатът не беше в парламента....

Мюсюлманинът: ние сме жертви на злоба, отричане и агресия. Макар и да почитаме привидно един Бог с терористите, те не знаят какво е религия, изопачават словата на нашия Бог и сеят смърт и насилие. А света ни сочи с пръст с омраза без да разбира, че и за нас Бог е Любов. Страх ни е. Ние също сме Шарли...

Аз: в един свят на реална, а не само пропагандирана толерантност няма място за смърт, най-малкото под безумния предлог на религиозни различия. Религията сама по себе си е била морален стожер на поколения и е спомогнала съхраняването на много ценности, но ако според нейните закони има ситуации, в които е допустимо да отнемеш живот, значи е крайно време да я надраснем. И все пак, не всеки мюсюлманин е терорист. Малки сме и сме ограничени, до кога обществата ни ще кървят?


Ти:?

- Колежке Туре! - казва ми веднага, щом влиза в офиса. -  Искам да си поговоря малко с теб. Малко small talk, нали разбираш.

Кимам и се запътвам към бюрото на шефа. Чудя се за какво иска да си говори с мен и веднага имам известни подозрения. От неприятни до страшни, че чак и смешни.

- Искам да те помоля за нещо. - започва той и подозрението ми, че ще стане смешно и неприятно едновременно, се усилва. - Тук си представи, че падам на колене и те умолявам.

Аз изсумтявам. "Как е най-разумно да реагираш на подобно изпълнение?", питам се наум и не казвам нищо. А как е най-малко неприятно? Не реагирам никак. Чакам. Като млада руса жена от Източна Европа чакането е най-добрата стратегия. И най-неприятната. Зяпам в пода и се чудя колко ли милиарда микроби се заселват дневно по килима. Изведнъж се чувствам невидима като микроб. Известно ми е, че той не би рецитирал този трагически монолог, ако освен мен и колежката имаше някой друг в стаята. Известно ми е също, че въпреки че се опитва да ме убеди да не напускам работата, той разиграва театъра само за себе си. Аз съм декор. Рус декор от Източна Европа.

Той започва да ми обяснява как всичко изведнъж искали да напускат и ме пита, дали имам намерения да се преселвам скоро в друга страна. Поклащам глава и се опитвам да разчета някаква емоция във вечно ироничния му поглед. Разбира се не падна на колене. Продължи да ходи напред-назад из стаята, правейки си кафе и нареждайки купени понички върху неизмита чиния. Ниският стол е ужасно неудобен. Иска ми се и аз да стана и да се подвижа в пространството, но вместо това се опитвам да не го изпускам от поглед. Чувствам се малка. Кара ме да му обещая да не напускам. Аз му обещавам, че няма да напускам... Берлин. Колежката не издържа и изхихиква. Въпреки че ме моли, не се чувствам в позиция на властимаща. Небрежната му походка, ироничният му тон и полуусмивката му ми дават усещането за безнадеждно нищожество. Той вади дезодорант и обилно за напръсква, пъхайки бутилката дълбоко под ризата си. Наум си напомням следващия път, като ми подаде ръка, да отида да се измия. Разговорът приключва поради липсата на реплики от моя страна. Знам, че трябва да ми е забавно, но не е.

- И още нещо, колежке. - казва ми в момента, в който се вдигам от неудобния стол. - Знам, че петъците винаги си изключително заета с шопинг и домакинска работа... - последните четири думи биват произнесени с пренебрежение - но е желателно да отделиш малко повече време за конгреса...

- Ще си помисля. - казвам бързо и знам, че няма какво да мисля.

Шопинг и домакинска работа!!! Шопинг!!! Усещам как ми се иска да му се разкрещя. Питам се, дали и на собствената си жена така говори. Иска ми се да кажа нещо злобно и бодливо. Отказвам се и изведнъж ми хрумва, че няма смисъл. Може би именно затова ми говори така. Защото му се иска и неговата жена да можеше да готви и да се гримира. Иска му се и неговата жена да беше от Източна Европа. И тъй като не може да я възприеме като жена, отрича и мен като професионалист. Превръща ме в професионалист - блондинка. Но аз знам как да разваля магията... Нали съм от Източна Европа?

На немски думата за "опашка" всъщност означава "змия". Не се казва "чакам на опашка", ами "стоя на змия". Свързана е с формата, която групата от чакащи образува, приема я за цялост, докато българската дума "опашка" сякаш акцентира върху факта, че човек винаги е зад някого, също както опашката на животното е най-задната част от тялото. Мислейки за немската дума, чувствам, че е лъжлива, защото изпуска най-важната част от преживяването "на опашка": а именно чакането.

Чакането заема огромна част от живота на възрастния човек. Чакаш на касата в магазина, чакаш, за да си купиш билет за кино или театър, чакаш някой да напусне или да се пенсионира във фирмата, в която искаш да работиш, а в Германия, ако не получиш място в университета, чакаш и който е чакал по-дълго, има по-големи шансове да го приемат. Ако искаш по-хубава стая в общежитие, те нанасят в списъка за чакащите, както и ако искаш да дадеш детето си на детска градина, отново се записваш да чакаш. Ако искаш да правш докторантура при точно определен професор, а той има твърде много докторанти, пак чакаш някой да завърши.

Чакането често е нещо пасивно. Зависиш изцяло от други хора, течението те подмята напред - назад, усещаш, че нямаш избор. Чакането противоречи на природата ми. Не обичам да съм зависима, искам да определям сама накъде вървя. Затова невинаги чакам. В супермаркета понякога си тръгвам, защото не издържам да не върша нищо, а в университета си намирам нов професор, при когото да правя докторантура. Пък ако ще да не е най-добрият. Фактът, че нещо зависи от собствените ми действия, решения и усилия, ми дава сигурност. Знам, че постигането на целта зависи само от собствената ми сила, затова не я пестя. Типично по български виждам чакането на опашка като седене "отзад", като нещо негативно. Да, търпението не е сред моите добродетели.

Затова и за Новата година съм си поставила цели, които зависят само и единствено от мен. А дори и да са свързани с чакане (намиране на работа...), знам, че ще запълня времето на опашката с нещо креативно, ще престана да виждам масата хора пред мен и ще се концентрирам върху цел, зависеща само от усърдието на собствените ми ръце. Честита Нова година, приятели!

Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".

Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.

Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

„Майката за детето е това, което е дъждът за цветята.“
Индийска поговорка

Разтворих си чадъра и ми замириса на рози. Как е възможно, излизам от берлинското метро през декември в тъмна доба, а при всяка крачка все по-натрапчиво ми мирише на рози... Ами да – мама! Тя винаги ми подарява български сапунчета с форма и аромат на роза и те стоят в почти всички шкафове, включително и в непосредствена близост до чадъра ми. Тяхната функция е по-скоро символна, отколкото практична и те отдавна са част не само от моя свят, но и присъстват в домовете на най-близките ми приятели в Германия. Някой от тях никога не са стъпвали в България, но ароматът й не им е чужд. 

Плувам из немския мрак а пред очите ми се разлиства пъстър живот, ароматен, крехък и преходен, но изящен. Такава жена е майка ми – мислеща за всички възможни нюанси на потенциалните ми настроения и подобрявайки ги предварително, просто възхитителна! Сред основните й таланти се числят омиротворяване, мотивиране и вдъхновяване на тийнейджъри през последните трийсетина години, ако това не са предпоставките за превръщане в супергерой, здраве му кажи. 

Моят личен етап на „вече съм голяма“ премина не без бодли от моя страна, но беше полят с много любов и търпение от нейна. Тя ме научи на значението на думата „отговорност“ до степен, в която собствената ми съвест приюти уроците й, и не ме подведе. Тя е Човекът, който за 25 години от съществуването ми, не повиши тон дори веднъж, за да придаде тежест на гласа си, а ми показа силата и болката на мълчанието, когато си прекрачил чувствителна граница. Тя е Прителката, с която си пиех кафето преди училище и си преглъщах сълзите, съпътстващи физическите ми или емоционални залитания. Тя е Жената, която продължава да ме учи колко отговорно, пълнокръвно и разнолико е да си представител на цветния пол и колко е важно да си сам слънцето за себе си, за да можеш да огрееш и околните. 

На днешния ден ние празнуваме рождения й ден, а всъщност, рождения НИ ден като семейство. За съжаление, не мога днес да съм при нея, за да й подаря лично розите, които заслужава, но вярвам, че ще имаме многобройни поводи за наваксване. А дотогава –  винаги мога да си отворя чадъра и в сухо време, да вдишам дълбоко и да се почувствам като Мери Попинс отново. И всичко това заради мама!

Благодаря!    

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...

- България. - подсказвам му.

- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.

Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.

Време за предистория. Винаги съм смятала, че писането на дипломна, в случая, мастарска работа, си е скучна, суха задача, която се постарах да отложа във времето възможно най-дълго. За пореден път се самоопровергах. Да започнем с факта, че научната ми ръководителка живее в Африка и си говорим по скайп, аз обитавам жилище в Берлин, университетът се намира във Франкфурт, а аз пиша на немски за конфликти, които изживяват латиноамерикански академици (инженери, архитекти...) на немска територия, като ги интервюирам на испански и им се отплащам за отделеното време чрез частни уроци по доминикански танци. Всичко е ясно или да преговорим? За объркалите се читатели, уча интеркултурни комуникации. Интеркултурни какво или какви комуникации, не ми се задълбава повече, но фактите са си факти – лудницата е пълна! 

До момента не откривам поведенческа тенденция в отговорите на запитаните, но пък си поливам амбициите с добри дози горещо кафе. Като изключим факта, че латиноамериканските мъже действително са хронични флиртаджии, или поне изглеждат такива, сравнявани с немските си колеги, други клишета не са се потвърдили в скромния ми проект. Жените са не по-малко отзивчиви и усмихнати. 

Срещите протичат традиционно така: чакаме се на място, удобно за интервюираната жертва, все пак те оказват подкрепа на невръстната ми дипломна и съответно се старая да се съобразявам с тях, а не обратно. Поздравът е сърдечен, сякаш до вчера сме пили текила заедно, ледовете, по които принципно могат да се карат кънки на лед, в частния случай на латиноамериканците просто нямат време да се образуват. 

Самото интервю протича над чаша кафе и продължава 20-30 минути, за сметка на това, неформалният разговор, вариращ от глобална политика, университети, танци, личен живот и немска кухня продължава между 60 и 90 минути. За капак, хората си предлагат услугите да ти намерят и още доброволци за интервю, защото всеки от тях има по още няколко услужливи „амигос“. 

Съответно след срещата имам усещането, че съм обменила повече релевантна информация от очакваното, че на следващото салса-парти ще видя още едно приятелско лице и, ако не друго, тази дипломна работа ме извади от теориите, за да имам шанса да се запозная с 13 нови фасети на немската културна палитра и така да се почувствам емоционално малко по-богата.

Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!