– Заповядай! – каза той и отвори пред учудено-присмехулния ми поглед вратата на колата и леко я бутна след сконфузното ми шмугване навътре. 

– Извини ироничния ми израз, но съм забравила какво е да се държат с мен... кавалерски, нали знаеш, в Германия борбата между половете е „безмилостно жестока“, там е почти обидно да приемеш подобен жест, все едно се признаваш за победена без борба и лъсваш в цялата светлина на женската слабост, която през цялото време криеш умело, основно от себе си....

– Не се притеснявай, и аз не се самозабравям, кавалерствам само при наличието на дами – каза той и се усмихна приветливо.

Март 2010, Парк-oстров „Свобода“, Пазарджик

– Заповядайте, бите шиоооон – изтананика напевно на пръв поглед добронамерен мъж на средна възраст, докато ми отваряше вратата на банката и изчакваше да внеса целия уличен студ чрез косата, чантата и замръзналите обеци и да започна процес на разтопяване в добре отопленото банково помещение някъде в северен Берлин. „Виж ти, не са ми отваряли врата от... безкрайно дълго, случва се аз да я придържам за влизащите след мен от елементарно възпитание, примерно, за да не счупя нечии нос на влизане в Карщат...“ Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че някой ми е длъжен, нито страдам от кифленски комплекс, а и след няколко години спане на разтегаем диван в студентско общежитие, не страдам и от синдрома на „Граховото зърно“. И все пак, една врата измагьоса усмивка на лицето ми. „Така и ще изляза от банката, че да може студът да запечата ухилената ми физиономия и тя да стане неотменна част от мен“ (тази теория за щастието по време на студ е на брат ми, еднолично негови са авторските права, затова и трябва да го спомена). Та изтеглих си аз парички и си разсъждавах за вратите – буквално и преносно, за всички, който съм си отворила сама, тези, които са зеели, отворени за мен, както и за всички, който ще се наложи да придържам за да влязат и други, все пак вселената е усещане за пълнота и взаймност. Приблизително. Така се бях отплесната, че не забелязах, че мъжът още е там. А той ме гледаше очакващо. Докато спекулирах дали не е поредният психопат, видях, че той ми се усмихва, отваря вратата, през която да изляза, и протяга ръка с пластмасова чашка в нея и ми се примолва...

– Шионен абенд нох и моля, пуснете някоя монета за кавалерството. 

– О, а аз си мислех, че сте „Последният мохикан“– почти проплаквам аз и разочарована дъвча устата си отвътре докато изсипвам шепа монети с физиономия, все едно раздавам жито на „Бог да прости“. 

– Хубава вечер, млада госпожо!

Кимвам. Май няма да успея да си запечатам усмивката в този момент. На нейно място остава сянка от залязло очакване. Живеем в общество, в което калаверството става разменна монета и е деградирано до просешка тояга. Жалко...

Януари 2015, Шионхаузер Алее, Северен Берлин

И така, да си признаем, че понякога не времето, а желанието за печене е оскъдно. Тогава забъркваш някакви неща и става... ами да, може и пълна катастрофа да стане... Или да изобретиш нова рецепта... Ето една така, възникнала в момент на мързел...

 

"Знаеш ли това цвете колко е страдало, докато разцъфне?", изниква в съзнанието ми неясен спомен от интервю с баба Ванга, което съм чела преди много години. Представям си невиждащите й очи, загледани далече в нещо, невидимо за мен. Е, да е страдало, колко да е страдало?, бях си казала тогава, неразбирайки метафората.

Снимка: Björn S

Януарската мъгла ме задушава. И тази година няма сняг в Берлин. Не че се оплаквам, но снегът носи поне малко повече светлина, а без него тъмнината поглъща цялата реалност. Леденият вятър ме парализира. Дори не успява да ме прониже, защото тъмнината е изградила стена между мен и света. В такива дни разбирам как се е родила приказката за Снежната кралица. Не ти трябва сняг, за да си я представиш, трябват ти студ, тъмнина, която още с първата глътка въздух те отвлича в тесен затвор, и зима. Берлинска зима, лишена от слънце и надежда. Снежната кралица е берлинчанка по рождение: трийсетгодишна, несемейна, завинаги обезобразена от немските социални очаквания, непредвиждащи интелигентните жени да създават деца. Жена, неспособна да дава, да храни и да утешава. Виждайки я сутрин на път за работа, се чувствам като сираче, говорещо с майка си. Хем искаш да се докоснеш до нея, защото усещаш необходимостта от присъствието й, хем докосването ти причинява болка. Зимата няма какво да ти даде. Тя само отнема. Или?

Опитвам се да надмогна студа и да забавя крачка на път към къщи. Забелязали ли сте, че хората вървят по-бързо и нервно през зимата? Напразно се съпротивлявам срещу стреса, който ми носи бързото ходене. Кой ли може да се наслади на времето си при отрицателни температури? Аз не. Поставям си го за цел, но чувствам, че ще се проваля. Единственото хубаво на зимата е, че след нея идва пролетта. Отвръщам поглед от Снежната кралица.

Свеждам очи надолу към перваза на прозореца. Амарилисът ми е пораснал изведнъж. Не трябваше ли да цъфне за Коледа? До него първият нарцис също е покарал. Той пък не беше ли пролетно цвете? Дали и на тях зимата не им понася? Откъде ли взимат всичката енергия, за да растат и цъфтят въпреки тъмнината и студа? Дали и те се борят със Снежната кралица? И я побеждават, очевидно по-убедително от мен?

Зимата те кара да се завиеш с повече одеяла, също като пластовете на луковиците. Завиваш се и се кротваш, преставаш да гледаш навънка. А не престанеш ли, Снежната кралица със сила те принуждава да отвърнеш поглед от нея, защото колкото и да си търпелив и силен, колкото и енергия и гняв да таиш, тя е по-силна, защото е изконна сила на природата, неродена (стара) мома, живееща вечно. Погледът й те запраща извън пределите на поносимото, кара те да отстъпиш в страданието. Затова в крайна сметка отместваш поглед. Обръщаш го навътре, към топлото. Виждаш пъпчицата, там някъде, скрита в теб, невидима за другите. Пъпчица, която страда, но и се храни от топлината, която й даваш, за да може един ден да разцъфне.

"Satire, the general term, often emphasizes the weakness more than the weak person, and usually implies moral judgment and corrective purpose" (Dictionary.com)

Публицистът: потресен съм! За пореден път ставам свидетел на заплахите, които крие нашата професия. Неудобни, охулени, мразени и използвани, такъв е нашият кръст. Сила и безсилие кръстосват шпаги ежедневно в нашия свят, силата на информацията и словото срещу безсилието пред политически прищевки и терористичен масакър. Непобедими чрез словото, ефимерни чрез тленното, силни чрез арогантността и непобедими, благодарение на адаптивността. Ние няма да се скрием в миша дупка от страх. Ние всички сме Шарли!
 

Фанатикът: обиждаш моя Бог, значи отричаш най-съкровеното в мен. Пророкът не е карикатура, той е символ на Моя свят. Обиждайки го, ти ме предизвикваш и проявяваш насилие срещу вярата ми, а то се заплаща с кръв. Шарли трябва да умре!

Политикът: време е да се хванем с другите политически лидери под ръка и да замаршируваме тържествено по Парижките площади, защото това се очаква от нас. Кой е Шарли? Има ли значение, аз трябва да съм тук, о я, камера, слагам си тъжната маска и благодаря, че атентатът не беше в парламента....

Мюсюлманинът: ние сме жертви на злоба, отричане и агресия. Макар и да почитаме привидно един Бог с терористите, те не знаят какво е религия, изопачават словата на нашия Бог и сеят смърт и насилие. А света ни сочи с пръст с омраза без да разбира, че и за нас Бог е Любов. Страх ни е. Ние също сме Шарли...

Аз: в един свят на реална, а не само пропагандирана толерантност няма място за смърт, най-малкото под безумния предлог на религиозни различия. Религията сама по себе си е била морален стожер на поколения и е спомогнала съхраняването на много ценности, но ако според нейните закони има ситуации, в които е допустимо да отнемеш живот, значи е крайно време да я надраснем. И все пак, не всеки мюсюлманин е терорист. Малки сме и сме ограничени, до кога обществата ни ще кървят?


Ти:?

- Колежке Туре! - казва ми веднага, щом влиза в офиса. -  Искам да си поговоря малко с теб. Малко small talk, нали разбираш.

Кимам и се запътвам към бюрото на шефа. Чудя се за какво иска да си говори с мен и веднага имам известни подозрения. От неприятни до страшни, че чак и смешни.

- Искам да те помоля за нещо. - започва той и подозрението ми, че ще стане смешно и неприятно едновременно, се усилва. - Тук си представи, че падам на колене и те умолявам.

Аз изсумтявам. "Как е най-разумно да реагираш на подобно изпълнение?", питам се наум и не казвам нищо. А как е най-малко неприятно? Не реагирам никак. Чакам. Като млада руса жена от Източна Европа чакането е най-добрата стратегия. И най-неприятната. Зяпам в пода и се чудя колко ли милиарда микроби се заселват дневно по килима. Изведнъж се чувствам невидима като микроб. Известно ми е, че той не би рецитирал този трагически монолог, ако освен мен и колежката имаше някой друг в стаята. Известно ми е също, че въпреки че се опитва да ме убеди да не напускам работата, той разиграва театъра само за себе си. Аз съм декор. Рус декор от Източна Европа.

Той започва да ми обяснява как всичко изведнъж искали да напускат и ме пита, дали имам намерения да се преселвам скоро в друга страна. Поклащам глава и се опитвам да разчета някаква емоция във вечно ироничния му поглед. Разбира се не падна на колене. Продължи да ходи напред-назад из стаята, правейки си кафе и нареждайки купени понички върху неизмита чиния. Ниският стол е ужасно неудобен. Иска ми се и аз да стана и да се подвижа в пространството, но вместо това се опитвам да не го изпускам от поглед. Чувствам се малка. Кара ме да му обещая да не напускам. Аз му обещавам, че няма да напускам... Берлин. Колежката не издържа и изхихиква. Въпреки че ме моли, не се чувствам в позиция на властимаща. Небрежната му походка, ироничният му тон и полуусмивката му ми дават усещането за безнадеждно нищожество. Той вади дезодорант и обилно за напръсква, пъхайки бутилката дълбоко под ризата си. Наум си напомням следващия път, като ми подаде ръка, да отида да се измия. Разговорът приключва поради липсата на реплики от моя страна. Знам, че трябва да ми е забавно, но не е.

- И още нещо, колежке. - казва ми в момента, в който се вдигам от неудобния стол. - Знам, че петъците винаги си изключително заета с шопинг и домакинска работа... - последните четири думи биват произнесени с пренебрежение - но е желателно да отделиш малко повече време за конгреса...

- Ще си помисля. - казвам бързо и знам, че няма какво да мисля.

Шопинг и домакинска работа!!! Шопинг!!! Усещам как ми се иска да му се разкрещя. Питам се, дали и на собствената си жена така говори. Иска ми се да кажа нещо злобно и бодливо. Отказвам се и изведнъж ми хрумва, че няма смисъл. Може би именно затова ми говори така. Защото му се иска и неговата жена да можеше да готви и да се гримира. Иска му се и неговата жена да беше от Източна Европа. И тъй като не може да я възприеме като жена, отрича и мен като професионалист. Превръща ме в професионалист - блондинка. Но аз знам как да разваля магията... Нали съм от Източна Европа?

На немски думата за "опашка" всъщност означава "змия". Не се казва "чакам на опашка", ами "стоя на змия". Свързана е с формата, която групата от чакащи образува, приема я за цялост, докато българската дума "опашка" сякаш акцентира върху факта, че човек винаги е зад някого, също както опашката на животното е най-задната част от тялото. Мислейки за немската дума, чувствам, че е лъжлива, защото изпуска най-важната част от преживяването "на опашка": а именно чакането.

Чакането заема огромна част от живота на възрастния човек. Чакаш на касата в магазина, чакаш, за да си купиш билет за кино или театър, чакаш някой да напусне или да се пенсионира във фирмата, в която искаш да работиш, а в Германия, ако не получиш място в университета, чакаш и който е чакал по-дълго, има по-големи шансове да го приемат. Ако искаш по-хубава стая в общежитие, те нанасят в списъка за чакащите, както и ако искаш да дадеш детето си на детска градина, отново се записваш да чакаш. Ако искаш да правш докторантура при точно определен професор, а той има твърде много докторанти, пак чакаш някой да завърши.

Чакането често е нещо пасивно. Зависиш изцяло от други хора, течението те подмята напред - назад, усещаш, че нямаш избор. Чакането противоречи на природата ми. Не обичам да съм зависима, искам да определям сама накъде вървя. Затова невинаги чакам. В супермаркета понякога си тръгвам, защото не издържам да не върша нищо, а в университета си намирам нов професор, при когото да правя докторантура. Пък ако ще да не е най-добрият. Фактът, че нещо зависи от собствените ми действия, решения и усилия, ми дава сигурност. Знам, че постигането на целта зависи само от собствената ми сила, затова не я пестя. Типично по български виждам чакането на опашка като седене "отзад", като нещо негативно. Да, търпението не е сред моите добродетели.

Затова и за Новата година съм си поставила цели, които зависят само и единствено от мен. А дори и да са свързани с чакане (намиране на работа...), знам, че ще запълня времето на опашката с нещо креативно, ще престана да виждам масата хора пред мен и ще се концентрирам върху цел, зависеща само от усърдието на собствените ми ръце. Честита Нова година, приятели!

Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".

Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.

Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

„Майката за детето е това, което е дъждът за цветята.“
Индийска поговорка

Разтворих си чадъра и ми замириса на рози. Как е възможно, излизам от берлинското метро през декември в тъмна доба, а при всяка крачка все по-натрапчиво ми мирише на рози... Ами да – мама! Тя винаги ми подарява български сапунчета с форма и аромат на роза и те стоят в почти всички шкафове, включително и в непосредствена близост до чадъра ми. Тяхната функция е по-скоро символна, отколкото практична и те отдавна са част не само от моя свят, но и присъстват в домовете на най-близките ми приятели в Германия. Някой от тях никога не са стъпвали в България, но ароматът й не им е чужд. 

Плувам из немския мрак а пред очите ми се разлиства пъстър живот, ароматен, крехък и преходен, но изящен. Такава жена е майка ми – мислеща за всички възможни нюанси на потенциалните ми настроения и подобрявайки ги предварително, просто възхитителна! Сред основните й таланти се числят омиротворяване, мотивиране и вдъхновяване на тийнейджъри през последните трийсетина години, ако това не са предпоставките за превръщане в супергерой, здраве му кажи. 

Моят личен етап на „вече съм голяма“ премина не без бодли от моя страна, но беше полят с много любов и търпение от нейна. Тя ме научи на значението на думата „отговорност“ до степен, в която собствената ми съвест приюти уроците й, и не ме подведе. Тя е Човекът, който за 25 години от съществуването ми, не повиши тон дори веднъж, за да придаде тежест на гласа си, а ми показа силата и болката на мълчанието, когато си прекрачил чувствителна граница. Тя е Прителката, с която си пиех кафето преди училище и си преглъщах сълзите, съпътстващи физическите ми или емоционални залитания. Тя е Жената, която продължава да ме учи колко отговорно, пълнокръвно и разнолико е да си представител на цветния пол и колко е важно да си сам слънцето за себе си, за да можеш да огрееш и околните. 

На днешния ден ние празнуваме рождения й ден, а всъщност, рождения НИ ден като семейство. За съжаление, не мога днес да съм при нея, за да й подаря лично розите, които заслужава, но вярвам, че ще имаме многобройни поводи за наваксване. А дотогава –  винаги мога да си отворя чадъра и в сухо време, да вдишам дълбоко и да се почувствам като Мери Попинс отново. И всичко това заради мама!

Благодаря!    

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...

- България. - подсказвам му.

- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.

Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.