Напоследък т.нар. "женски квоти" предизвикват големи дискусии в немското обществено пространство. Феминистки организации се оплакват от факта, че твърде малко жени са на ръководни позиции и че жените печелят по-малко в сравнение с мъжките си колеги на същата позиция. Политиката се опитва да отговори на проблема с въвеждането на "женски квоти", определен от закона процент жени, които трябва да са назначени по високите етажи. Едновременно с това много жени са против подобно вмешателство на държавата в човешките ресурси на фирмите. Плаши ги вероятността да бъдат дискриминирани още повече в работното ежедневие поради факта, че може би са взели работното място на някой мъж.

В цялата тази полемична какафония аз се питам: кога стигнахме до тук? Кога аз самата започнах да се виждам като обект на сексистка дискриминация? Не мога да си спомня. Сядам на една пейка на една детска площадка и наблюдавам децата. Момченцата не ми изглеждат да дискриминират момиченцата. Скришом поглеждам към учениците в метрото и пак не откривам йерархия между половете. Не само че момченцата не командват момиченцата, ами дори е по-скоро обратното.

Кога започва тогава? Кога от равноправни деца се превръщаме във възрастни с различни права? Не мога да си спомня, но някакси ми се струва, че трябва да е в пубертета. Уж в днешно време нямаме ритуали за инициация както в миналото, но сякаш с първия сутиен ставаме други хора. Сякаш откриваме, че половете са повече различни отколкото еднакви и веднага търсим "добрите" и лошите". Реално само се заблуждаваме. Заблуждаваме се, че активно решаваме бъдещето си, лъжем се, че знаем кои сме и само си въобразяваме, че можем да си изберем идентичност. Всъщност "правилните" решения винаги ни биват наложени от обществото и ние интуитивно ги приемаме като свои собствени. "Матрицата" ни обрязва също както в миналото са инициирали пубертиращите младежи и по този начин ни прави възрастни, превръща ни в мъже и жени.

Женската инициация е болезнена. Крилата са отрязани, а упойката не държи вечно, но затова пък води до амнезия. Където са били летателните органи, сега е зейнала кървяща дупка, която е още по-болезнена поради факта, че споменът за онова, какво е било там, е изчезнал. Знаеш, че не можеш да летиш, защото си вързана за земята. Знанието ти идва от нищото, от онази болка, която свършва в неуловима черна дупка и която колкото и да се мъчиш, не можеш да проследиш. Единствено чувството, че си момиче, а не жена, ти дава облекчение, потапящо съзнанието ти в хладната илюзия за безполова реалност.

Лъжовно облекчение, което изчезва веднага щом видиш някое истинско момиче. Чувстваш завист, защото интуитивно усещаш, че то има нещо невидимо, което ти си изгубила, но едновременно с това потъваш в усещане за превъзходство заради знанието, което ти е донесла болката. Затова, когато дойде моментът, с готовност оставяш матрицата да обреже дъщеря ти: от една страна от чувство за отмъщение към Електра, а от друга - защото знаеш, че на този свят необрязаните са обречени на изгнание.

Точно преди една седмица бях зашеметена от откритието на наличието на атеистична църква и смятах да пиша статия за етнографско-антрополигическия аспект на този феномен. Смятах да охулвам идеята за осмиване на иституция црез създаването на друга такава, която е до 90 % идентична по идеология, само формулировката на върховната власт е друга. И в ежедневието ми отново нахлу Теодора Димова, за да преобърне представата ми за църква или да ми припомни това, което може би интуитивно съм знаела. Тази авторка е безкрайно неудобна, омръзна ми да си преструктурирам ежедневието, само защото не мога да се посветя на нищо друго, освен да дочета вече започната нейна книга. „Адриана“ беше като свръхдоза любов, която те зашеметява, заради „Емине“ се возих до освестяване в градския транспорт, защото бях глуха за всичко около себе си, „Майките“ беляза и без друго кратките ми нощи в родния дом. Тъкмо когато смятах, че съм израснала тази психическа и, на моменти, дори физическа зависимост към пулсиращите й кървящи книги, „Влакът за Емаус“ не ме пуска вече от часове да сляза на спирката си-ежедневие, сякаш една огромна лавина от любов е застанала от другата страна на вратата и нежно оказва съпротива да бъде отворена и да ме допусне отново до реалността. Или това е усещането от разтягащата ми се душа, която се чуди как да побере толкова вяра и (към) любов(та) и се огъва в предродилни контракции, напасвайки се на оформящия се в нея живот...Пълнота и смисъл.

Това не е литературна критика, нито напомпана издателска реклама, а една изповед, която не би могла да звучи по-истински, освен казана с думите, които излизат от самия извор на емоционалната бездна, наречена...

„...църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени, и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са (...) Защото не знаем какво е църква, не знаем защо сме там, не знаем за какво сме събрани, за какво се молим, какво правим на богослуженията, какво е същественото, за да бъде църквата църква, не! стоим като зрители на двучасов ритуал, в който не искаме, а и не ни е разрешено да вземем участие. Църквата в България се е обезцърковила (...) Няма смисъл от строенето на нови храмове, храмовете трябва първо да се изпълнят с църква и едва след това, ако отеснеят, да се строят нови, иначе те си остават празни и безсмислени.“

Да запалим свещ в собствената си църква!

Израстнах с приказката от Ангел Каралийчев за житената питка, която обикаляла ли обикаляла нивата. Въпреки аналогичната форма на кулинарния продукт, моето лично сладко отроче не е тестено и не пътешества самичко. През последните години аз редовно произвеждам и транспортирам из берлинското метро торти, сътворени по спонтанни (без) поводи. Това е колкото необходимост да стигна крайната цел, тоест дома на човека, получател на сладкиша, толкова и своеобразно по рода си социологическо проучване. 

Първият път, когато се качих в метрото и половината жени (!) ме зяпнаха с желание в очите, честно да си призная, се постреснах. Директният поглед в немското метро е характерен само за чужденци, неусвоили немската сдържаност и неписан принцип за апатия, която трябва да бъде демонстрирана на обществени места, за да се избегнат потенциални словестни контакти.  Нямах време да осмисля интереса към гледката, която явно съм представлявала в техните очи, защото междувременно един пътник ми отсъпи мястото си, за да „не пострада тортата“, една поддържана жена на възрастта на баба ми сподели няколко лични рецепти, един друг пътник ми съобщи, че ще ме съпровожда до крайната ми цел ако му предложа парче от тортата, а трима испански туристи от съседния вагон дойдоха с разговорник в ръка и търсиха няколко минути думата „вкусно“, за да ми споделят впечатлението си. Изведнъж тези позадрямали пътници се държаха като любопитни деца пред витрина в сладкарница и ме заговаряха не сякаш съм чужденка в техния хол, а домакиня, в чиято кухня искат да бъдат.  

Самата тортена необходимост се зароди по време на първата ми практика като студентка. Шефката ми беше меко казано нестандартна, беше отличена с орден за храброст 64-годишна хомосексуална жена, която всеки ден ми правеше комплименти за външния вид, смесени с огромна доза критика затова, че не съм изпълнила задачи, които тя бе забравила да ми постави. Да речем че балканското ми его дерзаеше, но се осмелих да сменя тактиката и вместо да споря директно, реших да я манипулирам дискретно – направих й торта. Тя  на самият ден съумя да ме обиди и аз демонстративно напуснах. Още същата вечер тя ме молеше да се върна с извинението: „Моето кисело настроение никак не пасва към твоята сладка торта. Извинявай!“. Три месеца и две торти по-късно ние се разделихме, взели най-важното от съвместната ни работа. 

Оттогава тортата се превърна за мен в метафора на внимание, компромис, необходимост, плюс стандартното си предназначение да е кралицата на рождените дни на хората, които обичам. Не винаги е с перфектна текстура, веднъж се стопи още докато я режех, но основната идея остана. Хората оценяват жестовете, помнят ги и се оставят душата им да бъде „извадена с памук“, както обича да казва майка ми. Оказва се, че точно когато бързаме най-много, притиснати сме от наложени ангажименти и екзистенциални страхове, ни трябва потресаващо малко, за да се усмихнем – захар за добро настроение, сметана за глезотия, малко шоколад за успокоение на нервите и малко нарязани плодове за красива гарнитура. 

Извод: Ако обичате някого – направете му торта, ако сте в конфликт с някого – направете му торта! Опитът за по-сладко ежедневие си струва! 

"Средностатистическият човек има списък с неща, които трябва да направи.

Най-успешните хора в света имат списък с неща, които трябва да престанат да правят." (Свободен превод по Робин Шарма)

Нека погледнем на ежедневието си от една друга перспектива

Не помня кога и къде четох тази приказка. Онова, което ми направи голямо впечатление обаче, беше фактът, че посланието се отнася за хората. Затова ето кратък списък с навици, които лично мен ме държат вързана на едно място.

 

Враг номер едно на доброто ми настроение са "розовите" сайтове. За разлика от женските списания, към които никога не съм проявявала истински интерес, електронният им вариант е истинска дрога за отчаяния ми мозък, вечно търсещ решения на козметични, диетични и житейски проблеми. Късметчета, форуми на отчаяни съпруги, които не могат да вкарат в ред собствения си живот, но пък винаги "оправят" чуждите, "психологически" тестове, съвети за красота, любовни съвети, резултати от разни "социологически" и "психологически" проучвания на тема изневяра и други подобни: всичко това е като дъвка за Ума и не само не го храни, ами и го уморява и води до пълно отчаяние. Затова съм решила: пълна абстиненция. Пък то има и нетоксични сайтове, които да чета през свободното си време.

Човекът е социално същество. Нека си признаем, всички го правим: "Тази е по-слаба от мен.", "Този има по-хубава кола.", "Това семейство беше на по-хубава почивка от нас." и т.н. Сравнението с околните е нещо естествено, което ни кара да се чувстваме "нормални", помага ни да отговорим на социалните очаквания и ни подтиква да намерим нови цели. Проблемът е, че често пъти пропускаме въпроса относно цената на онова, което искаме. Идеалната фигура например често е резултат от лишения и дисциплина, многото пари обикновено означават по-малко свободно време с близките или брак по сметка и така нататъка. Все неща, които не се вписват в ценностите и желанията на всички хора.

Някои казват, че фейсбук е платформа за маркетинг. Други - че е клюкарница. За мен той е комуникационен канал с хора, които виждам рядко, и... начин да си изгубя времето. Може би има нещо вярно във всяко твърдение. Може би социалните мрежи са черна дупка за свободното ни време и едновременно с това възможност да останеш в контакт с определени хора. Струва ми се обаче, че трябва да се стремим към рационалното им използване, а не да ги оставяме да ни "изсмучат" до обезличаване. Затова и нямам фейсбук-апликация на таблета, която с непрекъснатото си звънене да ме прекъсва и "разтрошава" мислите и ежедневието ми.

Помня как в гимназията с една приятелка сядахме на ул. "Витоша"  обсъждахме хората, които минават. "Ох, тази как се е облякла само...", "Тези двете са еднакви като нощни шкафчета.", "Каква ужасна двойка... Как може жената да е толкова по-висока от мъжа?" Винаги имаше нещо за мрънкане.

Истината е, че подобни критики към околните създават усещане за превъзходство. Чувстваш се като съдия на целия свят... А реално си съдия само на собствения си свят. Отрицателните изказвания се закотвят в съзнанието, изразяващите негативизма към самия теб и задръстват всяка положителна енергия.

Не казвам, че е лесно като човек перфекционист да живееш в Берлин, без да критикуваш себе си или другите. Градът е мръсен и шумен, пълно е с всякакви хора, времето тече бързо и много често съм потресена от начина, който някои майки се грижат за децата си. И въпреки това мрънкането не решава проблемите. 

Но пък положителното мислене дава нови идеи. Затова сега сядам в метрото винаги до хората, които са ми най-малко симпатични. И търся красотата дори в мръсните чорапи, набутани при 30 градуса в груби немски сандали (засега безуспешно, но аз съм оптимист по природа).

Най-ценното, което можеш да дадеш на любим човек или занимание, е пълното си внимание. Това автоматично изключва бърникането по мобилния телефон и проверяването на електронната поща по време на вечеря например.

Освен в офиса, където е част от работата ми да бъда откриваема през цялото време, не проверявам мейла си непрекъснато. Да не говорим, че ако пиша нещо, е най-добре изобщо да нямам достъп до интернет.

Какво е общото между загубен чорап, преяждане с шоколадови бонбони с ром, счупена фиба за кок и рисувани мустаци с молив за очи?

Много просто – състав „Албена“! За 11-те години, танцувайки от детството към пубертета, изпогубихме много чорапи по различни физкултурни салони и незаключващи се пробни. Бяха изядени неприлични количества бонбони по международни бензиностинации, оползотворени много продукти за коса, които да фиксират непослушни кокове и нестоящи мирно госпожици.

Вече поотраснали, овършавахме предястията в някой и друг пазарджишки ресторант с пищни руско-цигански шалове... Защо ви разказвам всичко това? Защото за мен е урок по надскачане на егоизма на личността в името на колектива, но не политическо-идеологически такъв, а един доста по-простичък и непретенциозен – този на Човека. Сплотеност.

„Момичета, много сте, а солистичният костюм е един, заставайте зад какичката и учете партията самостоятелно, която се справи най-добре, тя ще влезе в танца.“ Такова и други подобни изказвания от ръководителката на състава бяха ежедневие. Неуместно е да я нарека само по този начин, все пак тя беше създател, творчески ръководител, учител и хореограф, на моменти пъдар, в други – цербер, но винаги душата и пулсът на нашия колектив. В нейно отсъствие нищо не беше същото, нямаше тръпка измъкването нелегално по средата на репетиция до толетна, нито обиколките в дъжд из виенския пратер въпреки забрана за излизане сами, докато тя се грижеше за някоя от болните ни колежки... Конкуренция. Авторитет. Респект. 

Старата школа. Пъстри танци, пищни костюми, бели цвички, стегнати кокове, желязна дисциплина, безкомпромисна критика – архайчна носталгия?

Така израснахме ние във и чрез танцовия състав, който съпровождаше образованието ни. Не извънучебна дейност, а второ училище, което неминуемо става част от опитите ни да се самоизявим, със, чрез, въпреки другите.
Момичето, с което имах най-голямата детска вражда въз основа на конкуренция за солистична партия, се превърна в толкова важен за мен човек, че и до ден днешен се възприемаме като родни сестри. Мотивация. Завист. Любов? Любов! 

Беше дълго 9-дневно турне до Беларус, безумна организация, която предвиди 6 дни път и 3 дни изява на международен конкурс. Ние отидохме, видяхме, спечелихме! Пътувайки обратно към България вече си бяхме омръзнали, половината момичета бяха с варицела, една девойка беше на системи, а най-малките сред нас хленчеха за майките си непоносимо. Споменът за наградата не ни топлеше достатъчно, че да пренебрегнем неудобствата на натоварен с 30 деца автобус. Стигайки на сръбската граница ние вече бяхме в еуфорията на завръщането. Шофьорът улавяше вече българско радио, по което в съответния момент звучеше „Бяла роза“. В полунощ ние така се развълнувахме, че слязохме като една от автобуса на „благоуханната“ бензиностанция, хванахме се за ръце, толкова различни, изморени и до скоро задрямали, ние се усетихме. 

Може би за някои други посетители на бенсиностанцията е било страна гледка да наблюдават 30 деца, хванати за ръце на играят криво хоро в полумрака и да пеят с цяло гърло. „Моите момичета!“, това беше гордостта на учителката ни, синтезирана в чист вид. Родолюбие. Задружност. Носталгия. Колектив. 

Липсвате ми!

Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.

„Проклети евреи, детеубийци, вие не заслужавате живот“, този и други ясно изявени антисемитски крясъци се разнесоха под прозореца ми преди броени дни. Това не се дължи на факта, че имам нетолерантни съседи,а на този, че жилището ни се намира на ключова позиция, през която стандартно минават демонстриращите в Берлин, както и маратоните, празничните шествия, тн. Голям сеизмограф е при нас да си отвориш прозореца, чак след това евентуално можеш да прочетеш новините, за да си досвериш часовника. След края на световното по футбол, на улицата беше Трета световна война, осланяйки се на звуците. Скандирането срещу евреите ме насочи към подозрението, че духовете на Втората световна са разбунени.

Хора убиват хора...

Кризата в Украйна, нападките срещу путинска Русия, защитаващия се-нападащ Израел, завладяната от Хамас и плащаща с жертви в редиците на цивилното население ивица Газа, съкратено: световна политика, грандиозна помия, интернационална катастрофа, контрапродуктивна реакция на омраза. Вместо все по-научили си уроците, ставаме все по-озлобени, разделени и агресивни. В Германия се отключи заспалата омраза срещу евреите и пламна като динамит след години прилежен ауфарбайтунг на войната. „Как ли се чувства моята израснала в Берлин еврейска приятелка през последните дни? Кой свят е нейният? Или си остава чуждо тяло в рамките на едно общество, което цял живот привидно я интегрира, но я обича като мащеха, която публично я гали по главата, а вкъщи я налага през ръцете.“

Хóра, хора продължават да убиват хора!

...се очаква да изпитвам тази сутрин. А всъщност изпитвам само страха на опитното зайче преди експеримента, макар че този страх е напълно неоснователен, тъй като освен мен милиони хора са го правели, правят го и ще го правят: Рамадан. Но мен ме е страх: страх ме е от новото и непознатото, страх ме е и от провала - било то психически или физически.

Постите през свещения месец Рамадан са задължителни за всички мюсюлмани (освен за болните, децата, бременните и кърмещите). Те носят нещо празнично и гордо, още по-силно подчертано в контекста на Берлин през лятото, когато слънцето изгрява преди 4 часа сутринта и залязва след 9:30. От проклетия и времето се е заинатило, горещо е и задушно. 

Аз не съм мюсюлманка. Едва ли някога ще стана и то не защото имам нещо против тази религия, а защото не приемам социалните и иституционни граници, които всяка религия налага. Но тази неделя и аз ще премеря сили с времето, глада и жаждата. Решила съм, че няма да ям и да пия нищо от изгрев до залез слънце. Това е социален експеримент, може би малък начин за себепознаване. Пък религиозните аспекти... тях ги оставям на първо време настрана.

Ставам и автоматически посягам към шишето с вода. Лято е все пак... Но днес не може. Прибирам го в хладилника и ми става ясно, че е наложително всички храни и напитки да се скрият от полезрението ми, защото посягането към тях става по навик. Сутринта минава бързо. Опитвам се да не мисля за Рамадан. Представям си, че е нормален ден. Чистя цялото жилище. Излизам. До обяд така и не огладнявам наистина, само съм жадна. Но пък мисълта за храна се прокрадва по-често от тази за вода. Защо?

Това е първото ми откритие за деня: тъпча се по навик. Не че е толкова нова информация. Новото е, че емоционалният аспект изобщо не е толкова силен, колкото го описват по разни женски списания. Не се чувствам депресивно от факта, че не посягам към храната, въпреки че не е лесно. Напротив: започвам да се чувствам силна.

Преди да започна работа в офис пиех много малко вода. После наливането с вода стана един от най-ефикасните методи за прокрастинация: не изглежда подозрително, а губи известно време и има "приятния" страничен ефект, че човек трябва да ходи по-често до тоалетната, което пък от своя страна губи още повече време. Така от начин за губене на време пиенето на много вода се превърна в навик и накрая в необходимост.

Не казвам, че се гордея с факта, че започнах да пия повече вода по този начин. И не казвам, че е грешно да се пие много вода. Но всички медиални авторитети, които някога са се изказвали по този въпрос, изведнъж закрещяха в главата ми, когато за един ден реших, че ще пия вода чак след залез слънце. По обяд почти ми стана лошо, защото си въобразих, че ако човек не пие вода, може да умре. Всъщност не умрях. Вместо това отидохме на разходка и изведнъж се оказа, че се чувствам леко горда със себе си. Той много ми се смя, защото той пости всеки ден...

Тялото ми се държи по различен начин, когато пости. Усещам миризмите много по-силно от друг път, сякаш съм диво животно, търсещо храна. Усещам миризмата на пот на бабата в другия край на метрото, липовите дървета от другата страна на улицата и миризмата на дюнер от една будка. Не ми се яде дюнер, не ми мирише хубаво. За сметка на това ягодите от сергията до будката много хубаво ми миришат. Странна работа. Хем са по-малко калорични... Започвам да се чудя, дали Рамадан не е отпушил някакъв канал в носа ми, през който намирисвам здравословната храна...

Следобяда, като се прибрахме, реших, че е редно да направя и малко физически упражнения. Не се осмелих да тичам в парка, но пък си пуснах едно DVD със спорт за жени. Потя се по-малко от обикновено и имам по-малко сила. "Нещастните ми мускули...", мисля си, "откъде ли си набавят енергия сега?" Изведнъж ми хрумва: "Ами да! От запасите! Топи се, дупе, сега е моментът!"

Вечерта не усещам вече нито глад, нито жажда. Бих могла да мина и без храна, но чувствам лека слабост. Половин час преди указаното време започвам да отрупвам масата с храна. Има за закуска, обяд и вечеря, че даже и повече. Също като на Бъдни вечер е.

Той ме гони от кухнята и ме праща да ям една минута преди точното време. Аз захапвам мъфина и захарно-масленият крем се топи в устата ми. Захарта предизвиква сериозно емоционално сътресение у мен. Мозъкът ми се побърква и аз посягам към ледената вода. Тогава стомахът ми се побърква. Тежко ми е.

- С ледена вода ли се нагълта? - кара ми се той и се опитва да ме убеди да пия чай. Аз отказвам. - Хапни малко от топлия ориз...

Той ми набутва в ръцете чиния с джолоф, а аз му казвам, че нямам място за повече храна. Опитвам се ям въпреки това. Той изяжда огромно количество храна и отива да спази молитвеното време.

С броеницата отброяваш като мантра повторенията в молитвата

А аз си правя равносметка. Няма го страха вече, горда съм, че се справих. Чувствам, че съм разклатила закостенели правила у мен, че сега ментално съм поне мъничко по-адаптивна към нови неща. Радвам се, че не поддадох. Справих се с неяденето, а сега остава по-трудната задача: също толкова добре да се справя с яденето... А това си е задача за цял живот.

„Най-после се добрах до свободно място“, мисля си в нещастен опит да си възвърна способността за нормален аеробен процес след тичане по 3 влака поради ремонти на пътя. В този временен приют за пътуващи целенасоченци поне има климатик, а и съседът по седалка изглежда неразговорлив, тоест, чудесна предпоставка да си подготвя и без това слабо интересната рефератна тема.

„Не ми е изтрябвало точно сега да съм социална. Това е отживелица от друго време, друга държава, друга дестинация, други умения“, самооправдавам се аз и в съзнанието ми изникват картини от нощни влакове по посока българското черноморие, незатварящи се прозорци, неотключващи се отвътре врати на тоалетни, с две думи: бдж-романтика и пълни с въпроси съседи по купе. Не беше удобно, нито хигиенично, нито еврoпейско, нито разписанийно...обаче! Освен попълване на кулинарни пропуски и сглобяване на цялата родствена линия, информационният обмен вървеше без сериозни сътресения. „Колко чудесно, сега нито се очаква от мен да водя диалог, нито дори да поглеждам в очите човека, който седи срещу мен. Аз си слизам на гарата и крача към лекционната, той на неговата и край. Я виж ти, ето че дори проговори на полски по телефона, дано не интерпретира славянския ми разобличаващ поглед, че разговори за водка и ракия пък и-зоб-що не ми се водят.“ В главата ми се прокрадва подобие на научна съвест. Тя ми прошепва, че посветих последните 5 и половина години на образование в областта на КОМУНИКАЦИИТЕ, обратнопропорционално на практиката и задушаващо съответстващо на разринкани теории.

„Почти съм готова с тематиката на реферата, чудесно, още няколко спирки и изскачам от металния кафез. Момент, или съзнанието ми отново е като дерейлирал влак, или отнякъде долита българска народна музика. Не чалга от някоя кола в Берлин Ной-Кьолн и не от телефоните на проститутките по Ораниенбургер щрасе, това вече е нещо ново.“ Това е адреналин по вените, красота на звука, настръхване на душата, това е Валя Балканска! Вече или халюцинирам, което по дефиниция не е изключено, или от телефонa на поляка срещу мен се лее глас, които кара зениците ми да се разширят в опит на овладяване на разпознаването, примесено с желанието да му благодаря за припомнянето на културна ми принадлежност.

Сега вече го гледам в очите и чакам да ми отговори, надявам се да завържем разговор за малките неща, за славянските особености и за бабините тутманици.

„Искам да съм социална, искам, искам, обаче... как точно се случваше това...?“, докато аз се чудя, той не само, че не ме погледна, но и слезе. Претопени, асимилирани славяни, позабравили екзистенциални неща. Нека си спомним! 

Повече от единадесет месеца годишно живея във футболна държава. Тук футболът не просто съществува, гледа се и се празнува: не, той живее и бива живян. 
Подобно на задръстванията по пътищата, рекламите по улиците или закъсненията на метрото футболът няма как да не бъде забелязан в Берлин и не може да бъде заобиколен по никакъв начин от жителите на града, защото е част от ежедневието и от непосредствената материална реалност. Мачовете на Олимпийския стадион се усещат дори физически от хората, живеещи в нашия квартал, тъй като и двата влака за стадиона минават оттук и в определени дни се пълнят с полупияни запалянковци, от които извират песни, бира и псувни. Отделно са медиите, които непрестанно бълват футбол… Шампионска лига, купата на УЕФА, бундеслигата или немската купа, а защо не и три купи наведнъж: за футбол говори всеки, независимо, дали разбира или не. Любимите персонажи на националните медии за интервюиране на тази тема са президентът Йоахим Гаук и канцлерът Ангела Меркел, които винаги имат компетентни мнения от типа на "Нека да спечелим, пък как, не е важно…" (Ангела Меркел преди мача срещу Португалия на 16.06.2014).

Още две седмици преди Световното един от големите немски  супермаркети пусна в седмичния си каталог план на мачовете

От самосебе си се разбира, че Световното по футбол, в което участва и Германия, е топтемата на лятото. Всички мачове биват предавани и коментирани на живо по двете национални телевизии от журналисти, специалисти и бивши футболисти, стационирани в Бразилия, и дори централната емисия на новините е "смачкана" и избутана в паузата след първото полувреме, за да отстъпи място на безкрайните коментари, спекулации, интервюта и репортажи, които започват в късния следобед и свършват някъде в малките часове на новия
ден. Немският национализъм, осмелил се тогава 60 години след края на Втората Световна война за първи път на Световното по футбол през 2006 г. да си подаде публично носа извън килера, сега избуява под формата на знаменца, закачени по колите, огромни флагове, видящи от прозорците, маникюр в цветовете на немското знаме и традиционните публични показвания на мачовете (Public Viewing).
Собствениците на почти всяко кафене, пицария, ресторант или кръчма са купили огромен телевизор, който се вижда още от улицата. Отделно, мачовете биват предавани на живо не само по телевизията или навсякъде в дигиталното пространство: всяко движение на немския отбор по време на мач отеква гръмко по улиците, дворовете, жилищните блокове и детските площадки, така че дори хората, които не гледат, могат да разберат по виковете какво се случва и дори понякога да доловят името на футболиста, вкарал гол.

Мога да сравня четирите седмици, които трае Световното, само със свещения за мюсюлманите месец Рамадан, който хем не трябва да нарушава ежедневието, хем чисто практическите обстоятелства няма как да не му повлияят и да придадат на всеки ден тържествена нотка. Футболът е един вид международна религия, политеистична, издигаща в култ винаги нови кумири, непрестанно кланяща се на златни телци и вечно търсеща Божеството. Във футболния контекст "ние" и "те" имат особени измерения: имигрантите, говорещи с грешки и акцент, които по принцип са част от чуждото, може изведнъж да се превърнат в "по-свои" от своите, ако са част от националния отбор. Типичен пример са братята Боатенг, които, родени и израснали в Берлин с майка немкиня и баща ганаец, играят за два различни национални отбора и в мача Германия - Гана се изправиха един срещу друг, единият като нападател за Гана, другият като защитник за Германия.

Изведнъж се оказва, че социалната реалност на немското общество с всичките си идеали, стремежи, самооценки, с множеството стериотипи и цялата самоувереност, но и ксенофобия се пренася на стадиона, променяйки за 90 минути представите си за това, кой е чужд и кой е свой, смесва се с другите национални истории, фантасми, страхове и шансове, премерва сили с тях и така образува едно особено общество, което съществува независимо географските, политическите и социалните граници. Едно гражданско общество, политически управлявано от ФИФА и електронните медии. Футболът е държава...