Тазгодишните оскари се отличиха с много лаври за Birdman и Grand Budapest Hotel и шока, породен от факта, че Лейди Гага действително може да пее. Докато вторият филм впечатлява с разнообразие от снимачни формати, първият поставя акцента върху (почти шизофреничната) какафония в главата и душата на успешен в миналото актьор, който дерзае да излезе от собствената си комерсиална сянка, за да се наложи на Broadway като сериозен драматург. Намигваща лека ирония (GBH) в титаничен оскарски дуел срещу сатира, aла ad absurdum (BM). 

Докато хотелиерските истории могат да бъдат характеризирани като симпатични и розови (като цвета на самия хотел), борбата за значимост на и зад сцената на действие е някак общочовешка или поне в конкретния случай намирам повече релевантност в нея по субективни причини, които в рамките на личен блог мога да си позволя да опиша. Защото всички „актьори сме в театър, театър ту добър, ту малко лош“...

Да си на сцена е дрога. Доказано. От най-водещите до пристрастяване. Заставаш в центъра и си като новороден, показваш най-истинското от себе си и си най-уязвим. Сякаш си гол, а всички погледи са вперени в теб. Вече си там, не можеш да промениш това, което хората виждат, но можеш да повлияеш на начина, по който те гледат. Ако си на живо, нямаш право на грешки, освен ако не си в състояние виртуозно да ги трансформираш в предимства.

Снимка:Will Marlow

Сценична треска. Звучи като грип, но заразата е в собствените ти клетки. Никога не съм разбирала какво точно представлява тя, имала съм само пред и след сценична треска. Секундите преди да преминеш прага от ежедневното към сценичното ти аз, когато адреналинът бълбука като гейзер пред ерупция. Веднъж скочих с бънджи, усещането беше сходно. Скачаш с главата надолу и каквото дойде. Що се отнася до след сценичната такава, то представете си дете с фуния от любимия му сладолед през горещ августовски следобед. Най-после е в ръцете му, докосва върха му с език, усеща смес от разтопена сладост и в този момент топката се поклаща и пада на земятя точно в краката му. Кратък момент на удоволствие и поражение. Виждали сте сцената с треперащата детска брадичка пред избухване в сълзи, убедена съм. Хубаво, но за кратко. Или както казват германците: „In der Kürze liegt die Würze“.

Повече от терзанията на главния актьор в Birdman ме впечатли изказването на Майк (Edward Norton), виртуозен, но капризен и непредвидим актьор, който умее да бъде себе си единствено на сцената, артистичен аутизъм бих казала. Докато едни изпадат в ужас от наличието на прожектори, други могат да съществуват като личности само под такива. Интересна бездна е човешката душá.

Аз лично бях от интровертните деца, от тези, които предпочитат да яздят кози и да садят репички пред досадата да си играят със себеподобни. После, на осемгодишна възраст, започнах да танцувам, пощадена от родителски очаквания за изяви на сцена, толкова пъти чух, че никой не го изисква от мен, че чак ми стана интересно какво толкова има на тая сцена, че говорят за нея като за чудовището от Лохнес. Година по-късно разбрах – има тръпка, която или ужасява, или опиянява. Хареса ми да съм там, да съм друга и все пак същата или може би просто по-добра проекция на самата мен. Оттогава, та до ден днешен, на сцената се чувстам у дома.

Нейно Величество сцената – топос на синтезирана емоция, в която се изливаш пред другите, за да се опознаеш по-добре, било то за броени минути. Поднасяйки се като емоционален курбан си разсъблякъл егото до максимум и то зъзне и трепери от страх и студ, но когато видиш реципрочност в очите на публиката, усещаш, че енергията ви е една и си е струвало. Не заради „оскарите“, а заради омиротворението.