„Пиши, пиши, това развива човека!“ Вероятно ако не чувах достатъчно често това искрено убеждение на Зори, щях да оставя думите да потънат вътре в мен, вместо да описват проекцията на човека, който искам да бъда – все по-уравновесен и здраво стъпил на земята мечтател с терминкалендер през седмицата и обувки за салса в дамската чантата. И докато аз (Ани) танцувам между ежедневното и изсънуваното, Зори импровизира между кухнята и работното място с еднаква виртуозност на чувството за принадлежност – вдъхновена и омиритворена със световете вътре и извън нея...

Снимка: личен архив

Изминаха две години от създаването на Алтер его, първото дете и на двете ни. Като всяко дете, пуснато по широкия свят без непрекъсната родителска опека, и нашият блог заброди по далечни страни, запозна се/ни с нови хора и се опита да се докосне до непознатото, а в крайна сметка непознатото се докосна до него, промени го, показа му нови пътища и му помогна да проходи.

Заедно с него, а понякога и въпреки него, и ние се променихме и днес сме други хора – същите сме и все пак не съвсем. Днес, две години по-късно, все така вярваме, че да пишеш е действие, свързващо те със ядрото на собствените ти световъзприятия. По този повод и с тази цел си пожелаваме още безкрайни приключения, ползотворни уроци, плодотворни диалози и още много, много приятели.

Aни и Зори

- По коженото яке ви познах! - крещеше тя. - През хиляяяяда дееееветстотин деветдесет и пееета копаехте тука и не пускахте никой да мине! Познах ви...

Вторник по обяд. На спирката на площад "Славейков" се трупаха хора. Трамваите идваха, изплюваха хора, поемаха нови и си отиваха. На ул. "Раковски" ремонтираха тротоара и шумът от машините заглушаваше женския глас от таблото, който монотонно съобщаваше след колко време ще дойде трамваят. Само лудата успяваше да ги надвика и да разкаже за станалото преди 20 години. Разказът й сякаш никога не стигаше до края, защото тя изпадаше в дива ярост и започваше да псува, след което явно забравяше докъде е стигнала и започваше да разправя отначало. Поклащаше се в огромното си кожено яке, ръкомахаше и явно се чувстваше важна.

Реших да походя още една спирка пеша. Речта за строителството през 1995та ме изнервяше, прииска ми се да избягам от нея, за да не я чувам повече. Тръгнах с бърза крачка.

Само че не се отървах. Тъкмо се качих на трамвая и от задната му част се чу познатият глас:

- Искали да изучават руски език! Идиоооти! Това е престъпление! Това е предателство срещу Съединените американски щати! - след това продължи с равен глас също като в новинарска емисия. - По информация на властите броят на заподозрените е деветстотин осемдесет и пет...

Зави ми се свят. Никога не си бях помисляла, че е толкова трудно да следиш мисълта на луд. Исках да си запуша ушите, но знаех, че дори и да го направя, гласът й ще продължава да отеква в съзнанието ми и да разбърква логичните връзки, които толкова години съм изграждала.

Изведнъж ми стана смешно. Почувствах се както преди като дете, когато дядо ми непременно искаше да слуша парламентарния контрол и тъй като леко недочуваше, надуваше телевизора до краен предел. Интонацията на жената имитираше мелодията на парламентарните речи и - също като в детството ми - нямаше шансове да елиминирам смущението. Заслушах се в безумните й приказки, без вече да се опитвам да проследя каквато и да била мисъл и ми стана още по-смешно: жената беше като жив телевизор! Умело имитираше политици, журналисти и експерти, само че в главата й очевидно всичко с всичко беше свързано и едновременно с това в нищо нямаше смисъл.

За тазгодишния ми триседмичен престой в София видях повече психичноболни хора от всякога. Дали това означава нещо? Може би е просто случайност.

А може би не съвсем. Защото видях и много други индиции, които за мен бяха знаци за лудост. За бюрократичните такива няма да говоря, но най-впечатляващи бяха табелките в градския транспорт, например:

"Уважаеми пътници, бъдете европейци! Не рушете и драскайте автобусите!"

Единственото, което мога да кажа като коментар, е: Едно време, аз като бях ученичка, Европа беше континент, като това се определяше от местоположението й, а не от драскането и рушенето. И аз се възприемах като европейка, въпреки че голяма част от формулите по физика и математика бяха написани по чина ми в случай че ми потрябват на котролно...

"Уважаеми пътници, пътуването в право положение не е безопасно. Моля изпозвайте свободните седалки."

"Светофарите не са спирки."

Забележете, че тук "уважаеми пътници" липсва. Очевидно пътниците, които бъркат светофарите със спирки не заслужават уважение.

„Трол с наднормено тегло и прическа на изрусен динозавър, що за танцьор е това?!“, този е въпросът, който си задава почти всеки средностатистически самозабравил се салсеро или бачатеро при първия си досег с неповторимия стил на Габриел. Всички сме чували клишетата за перфектната фигура на професионалните танцьори, за манията им да се поддържат в изряден вид и... да се показват на дансинга, подтискайки партньорката и блестейки за нейна сметка. Кой би предположил, че изрусеният пухкав испанец с дрезгав глас на заклет пушач е не просто пример за танцьор, но и за личност. „Същественото е невидимо за очите“, колко пъти трябва да прочета „Малкият принц“, за да го проумея не само с интелекта, но и със сърцето си!

Четири часá в събота вечер на международен конгрес, всъщност, на един от най-обичаните европейски в латино средите. Отдавна съм на стенд бай, а емоцията на споделена цялост с толкова талантливи танцьори ме е дрогирала до степен, че не смея да си поръчам бира, за да не разваля собствено произведените хормони на щастието, няма да ги разреждам с нищо, освен с още танц. Дебна Габриел от няколко часа, но след края на всяка песен, на рамото му увисва поредната госпожица, мотивирана да танцува с него. А той дори не е привлекателен. За разлика от някои негови колеги, при които тахикардията е неизбежна. Но Габриел е на дансинга вече четири часа без пауза. Другите се отегчават по-бързичко. Вече съм се примирила със съдбата си на не достатъчно нахална, но минавам в манипулативна офензива, заговарям го, докато горкият се опитва да си опита питието, поръчано преди часове, но го нападам на испански, няма мърдане. Той ме гледа с нещо средно между изненада, липса на оправдание и любопитсво, вероятно една българка, заговаряща го на испански във Варшава му се струва екзотична, е и аз съм виждала по-конвенционални танцьори от него, но да не издребняваме. Та да танцуваш с Габриел е като да летиш, но използвайки краката си само от стилистична необходимост, за да не дразниш другите със способността си да се рееш. Сигурност, яснота на воденето и респект към жената беше коктейлът от усещания, които той подари на сетивата ми. И точно когато от стенд бай бях достигнала емоционална нирвана, песента свърши, но не и за мен, тази песен ще я помня. И той ми благодари за поканата, той на мен! Явен джентълмен, просто Габриел. Същата вечер подобно удоволствие имаха още 57 жени, респект!

На следващата сутрин мои приятели имаха уговорен частен урок с горевъзхвалявания учител, който се оказа и на поносима цена, имайки предвид опита му. Оля и Тим са прясно влюбени един в друг, но вече с опит на дансинга поотделно и като двойка, и двамата силно повлияни от стила на Габриел и Бегония. Подлагам на съмнение прагматичните подбуди на учителите, за да уважат желанието на Оля и Тим за едночасовия урок. Това де факто е подаръкът за Тим от Ола за рожденния му ден, вместо вещ, тя му подарява емоция, споделена при това, между тях четиримата. Един час им бива посветен и той е изпълнен с танци, съвети, критика, но и вицове. И Оля решава да плати ценното време на тези танцьори. Те отказват. Отварят широко ръце за прегръдка и с усмивка изтананикват пожеланието, отправено към Тим „Happy birthday!!!" От този момент насетне вярвам, че танцът е чиста емоция, ако е споделена не просто между танцьори, но и между хора. Благодаря на Габриел за танца, за вдъхновението, за урока по човечност. До скоро танцуване заедно, било то и в четири сутринта. 

Напоследък т.нар. "женски квоти" предизвикват големи дискусии в немското обществено пространство. Феминистки организации се оплакват от факта, че твърде малко жени са на ръководни позиции и че жените печелят по-малко в сравнение с мъжките си колеги на същата позиция. Политиката се опитва да отговори на проблема с въвеждането на "женски квоти", определен от закона процент жени, които трябва да са назначени по високите етажи. Едновременно с това много жени са против подобно вмешателство на държавата в човешките ресурси на фирмите. Плаши ги вероятността да бъдат дискриминирани още повече в работното ежедневие поради факта, че може би са взели работното място на някой мъж.

В цялата тази полемична какафония аз се питам: кога стигнахме до тук? Кога аз самата започнах да се виждам като обект на сексистка дискриминация? Не мога да си спомня. Сядам на една пейка на една детска площадка и наблюдавам децата. Момченцата не ми изглеждат да дискриминират момиченцата. Скришом поглеждам към учениците в метрото и пак не откривам йерархия между половете. Не само че момченцата не командват момиченцата, ами дори е по-скоро обратното.

Кога започва тогава? Кога от равноправни деца се превръщаме във възрастни с различни права? Не мога да си спомня, но някакси ми се струва, че трябва да е в пубертета. Уж в днешно време нямаме ритуали за инициация както в миналото, но сякаш с първия сутиен ставаме други хора. Сякаш откриваме, че половете са повече различни отколкото еднакви и веднага търсим "добрите" и лошите". Реално само се заблуждаваме. Заблуждаваме се, че активно решаваме бъдещето си, лъжем се, че знаем кои сме и само си въобразяваме, че можем да си изберем идентичност. Всъщност "правилните" решения винаги ни биват наложени от обществото и ние интуитивно ги приемаме като свои собствени. "Матрицата" ни обрязва също както в миналото са инициирали пубертиращите младежи и по този начин ни прави възрастни, превръща ни в мъже и жени.

Женската инициация е болезнена. Крилата са отрязани, а упойката не държи вечно, но затова пък води до амнезия. Където са били летателните органи, сега е зейнала кървяща дупка, която е още по-болезнена поради факта, че споменът за онова, какво е било там, е изчезнал. Знаеш, че не можеш да летиш, защото си вързана за земята. Знанието ти идва от нищото, от онази болка, която свършва в неуловима черна дупка и която колкото и да се мъчиш, не можеш да проследиш. Единствено чувството, че си момиче, а не жена, ти дава облекчение, потапящо съзнанието ти в хладната илюзия за безполова реалност.

Лъжовно облекчение, което изчезва веднага щом видиш някое истинско момиче. Чувстваш завист, защото интуитивно усещаш, че то има нещо невидимо, което ти си изгубила, но едновременно с това потъваш в усещане за превъзходство заради знанието, което ти е донесла болката. Затова, когато дойде моментът, с готовност оставяш матрицата да обреже дъщеря ти: от една страна от чувство за отмъщение към Електра, а от друга - защото знаеш, че на този свят необрязаните са обречени на изгнание.

Точно преди една седмица бях зашеметена от откритието на наличието на атеистична църква и смятах да пиша статия за етнографско-антрополигическия аспект на този феномен. Смятах да охулвам идеята за осмиване на иституция црез създаването на друга такава, която е до 90 % идентична по идеология, само формулировката на върховната власт е друга. И в ежедневието ми отново нахлу Теодора Димова, за да преобърне представата ми за църква или да ми припомни това, което може би интуитивно съм знаела. Тази авторка е безкрайно неудобна, омръзна ми да си преструктурирам ежедневието, само защото не мога да се посветя на нищо друго, освен да дочета вече започната нейна книга. „Адриана“ беше като свръхдоза любов, която те зашеметява, заради „Емине“ се возих до освестяване в градския транспорт, защото бях глуха за всичко около себе си, „Майките“ беляза и без друго кратките ми нощи в родния дом. Тъкмо когато смятах, че съм израснала тази психическа и, на моменти, дори физическа зависимост към пулсиращите й кървящи книги, „Влакът за Емаус“ не ме пуска вече от часове да сляза на спирката си-ежедневие, сякаш една огромна лавина от любов е застанала от другата страна на вратата и нежно оказва съпротива да бъде отворена и да ме допусне отново до реалността. Или това е усещането от разтягащата ми се душа, която се чуди как да побере толкова вяра и (към) любов(та) и се огъва в предродилни контракции, напасвайки се на оформящия се в нея живот...Пълнота и смисъл.

Това не е литературна критика, нито напомпана издателска реклама, а една изповед, която не би могла да звучи по-истински, освен казана с думите, които излизат от самия извор на емоционалната бездна, наречена...

„...църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени, и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са (...) Защото не знаем какво е църква, не знаем защо сме там, не знаем за какво сме събрани, за какво се молим, какво правим на богослуженията, какво е същественото, за да бъде църквата църква, не! стоим като зрители на двучасов ритуал, в който не искаме, а и не ни е разрешено да вземем участие. Църквата в България се е обезцърковила (...) Няма смисъл от строенето на нови храмове, храмовете трябва първо да се изпълнят с църква и едва след това, ако отеснеят, да се строят нови, иначе те си остават празни и безсмислени.“

Да запалим свещ в собствената си църква!

Израстнах с приказката от Ангел Каралийчев за житената питка, която обикаляла ли обикаляла нивата. Въпреки аналогичната форма на кулинарния продукт, моето лично сладко отроче не е тестено и не пътешества самичко. През последните години аз редовно произвеждам и транспортирам из берлинското метро торти, сътворени по спонтанни (без) поводи. Това е колкото необходимост да стигна крайната цел, тоест дома на човека, получател на сладкиша, толкова и своеобразно по рода си социологическо проучване. 

Първият път, когато се качих в метрото и половината жени (!) ме зяпнаха с желание в очите, честно да си призная, се постреснах. Директният поглед в немското метро е характерен само за чужденци, неусвоили немската сдържаност и неписан принцип за апатия, която трябва да бъде демонстрирана на обществени места, за да се избегнат потенциални словестни контакти.  Нямах време да осмисля интереса към гледката, която явно съм представлявала в техните очи, защото междувременно един пътник ми отсъпи мястото си, за да „не пострада тортата“, една поддържана жена на възрастта на баба ми сподели няколко лични рецепти, един друг пътник ми съобщи, че ще ме съпровожда до крайната ми цел ако му предложа парче от тортата, а трима испански туристи от съседния вагон дойдоха с разговорник в ръка и търсиха няколко минути думата „вкусно“, за да ми споделят впечатлението си. Изведнъж тези позадрямали пътници се държаха като любопитни деца пред витрина в сладкарница и ме заговаряха не сякаш съм чужденка в техния хол, а домакиня, в чиято кухня искат да бъдат.  

Самата тортена необходимост се зароди по време на първата ми практика като студентка. Шефката ми беше меко казано нестандартна, беше отличена с орден за храброст 64-годишна хомосексуална жена, която всеки ден ми правеше комплименти за външния вид, смесени с огромна доза критика затова, че не съм изпълнила задачи, които тя бе забравила да ми постави. Да речем че балканското ми его дерзаеше, но се осмелих да сменя тактиката и вместо да споря директно, реших да я манипулирам дискретно – направих й торта. Тя  на самият ден съумя да ме обиди и аз демонстративно напуснах. Още същата вечер тя ме молеше да се върна с извинението: „Моето кисело настроение никак не пасва към твоята сладка торта. Извинявай!“. Три месеца и две торти по-късно ние се разделихме, взели най-важното от съвместната ни работа. 

Оттогава тортата се превърна за мен в метафора на внимание, компромис, необходимост, плюс стандартното си предназначение да е кралицата на рождените дни на хората, които обичам. Не винаги е с перфектна текстура, веднъж се стопи още докато я режех, но основната идея остана. Хората оценяват жестовете, помнят ги и се оставят душата им да бъде „извадена с памук“, както обича да казва майка ми. Оказва се, че точно когато бързаме най-много, притиснати сме от наложени ангажименти и екзистенциални страхове, ни трябва потресаващо малко, за да се усмихнем – захар за добро настроение, сметана за глезотия, малко шоколад за успокоение на нервите и малко нарязани плодове за красива гарнитура. 

Извод: Ако обичате някого – направете му торта, ако сте в конфликт с някого – направете му торта! Опитът за по-сладко ежедневие си струва! 

"Средностатистическият човек има списък с неща, които трябва да направи.

Най-успешните хора в света имат списък с неща, които трябва да престанат да правят." (Свободен превод по Робин Шарма)

Нека погледнем на ежедневието си от една друга перспектива

Не помня кога и къде четох тази приказка. Онова, което ми направи голямо впечатление обаче, беше фактът, че посланието се отнася за хората. Затова ето кратък списък с навици, които лично мен ме държат вързана на едно място.

 

Враг номер едно на доброто ми настроение са "розовите" сайтове. За разлика от женските списания, към които никога не съм проявявала истински интерес, електронният им вариант е истинска дрога за отчаяния ми мозък, вечно търсещ решения на козметични, диетични и житейски проблеми. Късметчета, форуми на отчаяни съпруги, които не могат да вкарат в ред собствения си живот, но пък винаги "оправят" чуждите, "психологически" тестове, съвети за красота, любовни съвети, резултати от разни "социологически" и "психологически" проучвания на тема изневяра и други подобни: всичко това е като дъвка за Ума и не само не го храни, ами и го уморява и води до пълно отчаяние. Затова съм решила: пълна абстиненция. Пък то има и нетоксични сайтове, които да чета през свободното си време.

Човекът е социално същество. Нека си признаем, всички го правим: "Тази е по-слаба от мен.", "Този има по-хубава кола.", "Това семейство беше на по-хубава почивка от нас." и т.н. Сравнението с околните е нещо естествено, което ни кара да се чувстваме "нормални", помага ни да отговорим на социалните очаквания и ни подтиква да намерим нови цели. Проблемът е, че често пъти пропускаме въпроса относно цената на онова, което искаме. Идеалната фигура например често е резултат от лишения и дисциплина, многото пари обикновено означават по-малко свободно време с близките или брак по сметка и така нататъка. Все неща, които не се вписват в ценностите и желанията на всички хора.

Някои казват, че фейсбук е платформа за маркетинг. Други - че е клюкарница. За мен той е комуникационен канал с хора, които виждам рядко, и... начин да си изгубя времето. Може би има нещо вярно във всяко твърдение. Може би социалните мрежи са черна дупка за свободното ни време и едновременно с това възможност да останеш в контакт с определени хора. Струва ми се обаче, че трябва да се стремим към рационалното им използване, а не да ги оставяме да ни "изсмучат" до обезличаване. Затова и нямам фейсбук-апликация на таблета, която с непрекъснатото си звънене да ме прекъсва и "разтрошава" мислите и ежедневието ми.

Помня как в гимназията с една приятелка сядахме на ул. "Витоша"  обсъждахме хората, които минават. "Ох, тази как се е облякла само...", "Тези двете са еднакви като нощни шкафчета.", "Каква ужасна двойка... Как може жената да е толкова по-висока от мъжа?" Винаги имаше нещо за мрънкане.

Истината е, че подобни критики към околните създават усещане за превъзходство. Чувстваш се като съдия на целия свят... А реално си съдия само на собствения си свят. Отрицателните изказвания се закотвят в съзнанието, изразяващите негативизма към самия теб и задръстват всяка положителна енергия.

Не казвам, че е лесно като човек перфекционист да живееш в Берлин, без да критикуваш себе си или другите. Градът е мръсен и шумен, пълно е с всякакви хора, времето тече бързо и много често съм потресена от начина, който някои майки се грижат за децата си. И въпреки това мрънкането не решава проблемите. 

Но пък положителното мислене дава нови идеи. Затова сега сядам в метрото винаги до хората, които са ми най-малко симпатични. И търся красотата дори в мръсните чорапи, набутани при 30 градуса в груби немски сандали (засега безуспешно, но аз съм оптимист по природа).

Най-ценното, което можеш да дадеш на любим човек или занимание, е пълното си внимание. Това автоматично изключва бърникането по мобилния телефон и проверяването на електронната поща по време на вечеря например.

Освен в офиса, където е част от работата ми да бъда откриваема през цялото време, не проверявам мейла си непрекъснато. Да не говорим, че ако пиша нещо, е най-добре изобщо да нямам достъп до интернет.

Какво е общото между загубен чорап, преяждане с шоколадови бонбони с ром, счупена фиба за кок и рисувани мустаци с молив за очи?

Много просто – състав „Албена“! За 11-те години, танцувайки от детството към пубертета, изпогубихме много чорапи по различни физкултурни салони и незаключващи се пробни. Бяха изядени неприлични количества бонбони по международни бензиностинации, оползотворени много продукти за коса, които да фиксират непослушни кокове и нестоящи мирно госпожици.

Вече поотраснали, овършавахме предястията в някой и друг пазарджишки ресторант с пищни руско-цигански шалове... Защо ви разказвам всичко това? Защото за мен е урок по надскачане на егоизма на личността в името на колектива, но не политическо-идеологически такъв, а един доста по-простичък и непретенциозен – този на Човека. Сплотеност.

„Момичета, много сте, а солистичният костюм е един, заставайте зад какичката и учете партията самостоятелно, която се справи най-добре, тя ще влезе в танца.“ Такова и други подобни изказвания от ръководителката на състава бяха ежедневие. Неуместно е да я нарека само по този начин, все пак тя беше създател, творчески ръководител, учител и хореограф, на моменти пъдар, в други – цербер, но винаги душата и пулсът на нашия колектив. В нейно отсъствие нищо не беше същото, нямаше тръпка измъкването нелегално по средата на репетиция до толетна, нито обиколките в дъжд из виенския пратер въпреки забрана за излизане сами, докато тя се грижеше за някоя от болните ни колежки... Конкуренция. Авторитет. Респект. 

Старата школа. Пъстри танци, пищни костюми, бели цвички, стегнати кокове, желязна дисциплина, безкомпромисна критика – архайчна носталгия?

Така израснахме ние във и чрез танцовия състав, който съпровождаше образованието ни. Не извънучебна дейност, а второ училище, което неминуемо става част от опитите ни да се самоизявим, със, чрез, въпреки другите.
Момичето, с което имах най-голямата детска вражда въз основа на конкуренция за солистична партия, се превърна в толкова важен за мен човек, че и до ден днешен се възприемаме като родни сестри. Мотивация. Завист. Любов? Любов! 

Беше дълго 9-дневно турне до Беларус, безумна организация, която предвиди 6 дни път и 3 дни изява на международен конкурс. Ние отидохме, видяхме, спечелихме! Пътувайки обратно към България вече си бяхме омръзнали, половината момичета бяха с варицела, една девойка беше на системи, а най-малките сред нас хленчеха за майките си непоносимо. Споменът за наградата не ни топлеше достатъчно, че да пренебрегнем неудобствата на натоварен с 30 деца автобус. Стигайки на сръбската граница ние вече бяхме в еуфорията на завръщането. Шофьорът улавяше вече българско радио, по което в съответния момент звучеше „Бяла роза“. В полунощ ние така се развълнувахме, че слязохме като една от автобуса на „благоуханната“ бензиностанция, хванахме се за ръце, толкова различни, изморени и до скоро задрямали, ние се усетихме. 

Може би за някои други посетители на бенсиностанцията е било страна гледка да наблюдават 30 деца, хванати за ръце на играят криво хоро в полумрака и да пеят с цяло гърло. „Моите момичета!“, това беше гордостта на учителката ни, синтезирана в чист вид. Родолюбие. Задружност. Носталгия. Колектив. 

Липсвате ми!

Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.

„Проклети евреи, детеубийци, вие не заслужавате живот“, този и други ясно изявени антисемитски крясъци се разнесоха под прозореца ми преди броени дни. Това не се дължи на факта, че имам нетолерантни съседи,а на този, че жилището ни се намира на ключова позиция, през която стандартно минават демонстриращите в Берлин, както и маратоните, празничните шествия, тн. Голям сеизмограф е при нас да си отвориш прозореца, чак след това евентуално можеш да прочетеш новините, за да си досвериш часовника. След края на световното по футбол, на улицата беше Трета световна война, осланяйки се на звуците. Скандирането срещу евреите ме насочи към подозрението, че духовете на Втората световна са разбунени.

Хора убиват хора...

Кризата в Украйна, нападките срещу путинска Русия, защитаващия се-нападащ Израел, завладяната от Хамас и плащаща с жертви в редиците на цивилното население ивица Газа, съкратено: световна политика, грандиозна помия, интернационална катастрофа, контрапродуктивна реакция на омраза. Вместо все по-научили си уроците, ставаме все по-озлобени, разделени и агресивни. В Германия се отключи заспалата омраза срещу евреите и пламна като динамит след години прилежен ауфарбайтунг на войната. „Как ли се чувства моята израснала в Берлин еврейска приятелка през последните дни? Кой свят е нейният? Или си остава чуждо тяло в рамките на едно общество, което цял живот привидно я интегрира, но я обича като мащеха, която публично я гали по главата, а вкъщи я налага през ръцете.“

Хóра, хора продължават да убиват хора!