"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!

Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост. Това са седемте смъртни гряха в християнската религия, или поне според представите на Римо-Католическата църква за това, как един нормален човек (не) трябва да живее. Аз не съм стъпвала в нито в католическа, нито в каквато и да било църква, откакто разхождах съпруга ми из София и го заведох в „Александър Невски“. Представата, че съм християнка, съществуваща в съзнанието ми, никак не е свързана с религия, а е по-скоро някакво дифузно образование, резултиращо от идентичността ми като българка и европейка и от принадлежността ми към определен род и семейство.

И въпреки това идеята за определен брой смъртни грехове ми допада. Смъртни именно, но не защото, извършвайки ги, човек умира, отива в Ада или получава „отгоре“ някакво друго наказание, ами защото са несъвместими с истинския, съзнателен и значим живот.

Снимка: Диганта Талукдар

Вярата е жизненоважно нещо. Не говоря за религиозната вяра (, която може би също е полезна, кой знае), ами за вярата по принцип. Да вярваш не означава нито повече, нито по-малко от това, да признаеш, че има смисъл. Че кое има смисъл?, задава се сякаш самичък въпросът. Ами че нещо има смисъл. Каквото и да било. Реалността, в която живеем например. Вярата подрежда нещата, слепва ги, създава фуги между различните фрагменти на реалността. Нищо не съществува без вяра. В този смисъл неверието не е липса на вяра, ами отрицание на определени неща: на възможността за успех, на морала, на самия себе си.

Неверието е доста безполезно и контрапродуктивно нещо, защото не е нищо друго освен разочарована вяра, вяра в негатива, вяра, пратена в изгнание. Далеч по-практично е съзнателното насочване на вярата в правилната посока. И това важи както от философска, така и от икономическа гледна точка.

Изне-вяра-та е свързана с неверието и съответно с вярата. Също като думите до-вер-ие и вер-ен и тя съдържа "вяра" в себе си. Вярно е онова, в което човек вярва. Доверието е "до вяра", а изневярата е нещо, из-вършено от неверие. Изневярата е неверието в крачка, имащо реално значение, тя е просто следващата стъпка: неверието е мисълта, а изневярата е действието. Независимо, дали човек изневерява на себе си, друг човек или определен принцип.

Има една теория, че природата е прахосник: слънцето произвежда далеч повече топлина и светлина, отколкото са ни необходими, хората и животните имат огромни капацитети да се възпроизвеждат, а в крайна сметка голяма част от тях загиват в безсмислени обстоятелства като  замърсяване на природата или войни и т.н.
Мисля обаче, че човек не трябва да бъде прахосник и трябва да употребява всичко, с което разполага. Разумът, чувствата и моралът са все неща, дадени като привилегии на човека под формата на културни правила, които ни подтикват да определяме едни неща като ценност, а други - не. Затова трябва да ги използваме и да инвестираме ценностите, с които разполагаме - били те материални или нематериални - в действия.

Снимка: Фабиола Медейрос

Максимата, че човек се учел, докато е жив, ми се струваше смешна, като бях малка. Представях си баба ми да ходи на училище и да я изпитват, а тя да се притеснява, дали ще получи хубава оценка. В крайна сметка обаче светът се променя всеки ден и за да живеем пълноценно в него, трябва да се напасваме. Баба ми може и да не ходеше на училище, но на 75 години се научи да работи с компютър...
От друга страна, осъзнаването на необходимостта от непрекъснато учене е свързана с известна скромност. Който си мисли, че знае всичко, изостава в крайна сметка и остава заключен в собственото си самодоволно незнание.

Известно ми е, че колкото повече растем, толкова повече ни подрязват крилцата. От опит знам също, че понякога е по-разумно да приемеш обстоятелствата, вместо да упорстваш, че не се нареждат така, както си си намислил. Въпреки това приемането на обстоятелствата не означава примиряване нито отказ от собствените стремежи и желания, напротив, точно в тези моменти, когато нищо не се получава, когато сякаш всичко е против нас, най-правилното решение е да играем ролята на арбитър между независещата от нас реалност и личните ни мечти. Да приемем обстоятелствата и да играем заедно с тях, а не против тях, дори и това да е свързано с компромиси, за да извлечем максимална полза, проправяйки път на собствените си желания. В крайна сметка скучна и лошо платена работа например е по-добре от никаква и е по-добра основа за по-нататъшни действия от безпаричието.

Снимка: Натеш Рамасами

"Страх лозе пази.": казват, че страхът е онзи вроден инстинкт, който е помагал на първите хора да оцелеят. Страхът обаче много често напомня на други вредни неща като мързела и лакомията: също както мързелът е изродена необходимост за почивка, а лакомията - мутирал глад, биологичният инстинкт за самосъхранение може да се превърне в клетка, от която няма изход навън. Преодоляването на страха е въпрос на ежедневен тренинг: да проведеш онзи ужасен разговор с шефа, да държиш реч пред огромна публика, да седнеш и да свършиш онази плашещо сложна задача и т.н.

Има хора, които вярват, че ние сме тялото си. Други вярват, че в тялото живее душа. Което и да е вярно, добрата физическа форма е изключително важна, защото от нея зависи всичко, което правим.

Преди, когато четенето на женски сайтове беше една от първите ми задачи, щом стъпя в офиса, статии със заглавие „5 начина да освежите връзката си“, „10 съвета за отслабване“, „8 идеи за есенен грим“ и т.н. много бързо ми привличаха вниманието. Сякаш цялата женска вселена се събираше в 3, 5, 8, 10 или някакво друго магическо число съвети, които разбира се работят за всеки и по всяко време. Наивно. И някакси дразнещо, защото започне ли да ги чете, човек само в началото подбира, после налапва всяка статия, съдържаща математическо заклинание в заглавието и накрая се отвращава от вечно повтарящите се глупости в статиите. Затова реших да огранича максимално консумацията на подобни буламачи и да употребя работното си време, четейки неща, които, ако не са винаги полезни, то поне са вдъхновяващи. 

От трън, та на глог. Напоследък, където и да погледна, все размисли и съвети за успех намирам: „5 съвета за оценяванена бизнесидея“, „50 съвета за лидери“ и други подобни. Какво им има толкова на тези числа, че хората обичат да създават списъци със съвети, независимо за какво става дума и каква е аудиторията? Защо трябва да ги номерираме? Сякаш обобщавайки ги в точно определен брой, създаваме някаква цялост, един вид инструмент или машина, с която да пробиваме реалността и да майсторим някакво собствено произведение. Сякаш разрязваме опита си на порции, за да може другите да го храносмелят по-лесно. Пишем математическо уравнение и числата ни помагат да „отчуждим“ и „деемоционализираме“ личното и емоционалното, за да създадем универсален продукт.

Предполагам, че идеята не е нито нова, нито е измислена от журналисти, съветници или учени. Десетте Божи заповеди работят на същия принцип: вълшебно число плюс съвети за живота плюс универсалност, произхождаща от позицията на Създателя е равно на една цялост, конституираща ежедневното съществуване на човека. Дали и това е наивно? Дразнещо? Дали има повторения?

Аз не съм приятелка на числата. Не че ме отблъскват, съвсем не. Просто никога не съм можела да работя добре с тях. Математиката ми костваше много усилия в училище, а вероятността да запомня някакво число е минимална. Колкото по-дълго е числото, толкова по-лесно го забравям. Не помня телефонни номера, рожденни дати, номера на улици или етажи. Винаги натискам грешното копче на асансьора. За мен хора като Даниел Тамет са съвсем неразбираеми. И все пак... аз обичам реда. Обичам да има правила. Те може и да се променят периодично, а понякога и съвсем революционно, но съществуването им е екзистенциална необходимост. Правилата дават сигурност, защото често възникват в резултат на (лош) опит. Правилата, а също и списъците със задачи, ясните цели и плановете са също като стените на къща: човек ги строи не заради самите тях, а заради пространството, което възниква между тях и което обитаваме в крайна сметка. Също като стените и таваните правилата разделят, създават категории, порции, стаи, но и предпазват от спонтанните промени навън.

Понеделник вечер не се слави принципно с чупеща токчета такава, а с радостта от приключването на първия работен ден, или поне така съм чувала. Точно по това време ми се случва най-често да жертвам поредното токче на салса-дансинга и никак не съжалявам! За мен губенето, респективно чупенето, на токчета е нещо средно между хоби и екстремен спорт, наред с другите ми любими занимания като печене на варени яйца (докато водата изври, ще си патентовам рецептата), пране без прах и пътуване с автобус в грешната посока. Преди да сте си направили грешни изводи за организационните ми таланти да се оправдая – не са отсъстващи на работното място, през другото време не отговарям. Защо съм тръгнала да ви занимавам с токчета, нямам ли си други проблеми? Очевидно не, защото мама ме е научила, че няма проблеми, а само възможности и по тоя повод „спокойно си гледам напред.“

Снимка: Sally Payne

Най-потърпевш от обувно-деструктивните ми наклонности от край време е баща ми, който два пъти седмично посещаваше обущар, за да ми сменя токчетата, докато един ден двамата практични мъже не стигнали до извода да ми сложат метални. Бога ми, разбрах какво им е на подкованите кобилки. Не че да си „подкован“ метафорично е зле, но буквално си е наказание ако не искаш насядалите ергени в радиус от четири кафенета по пазарджишката ГЛАВНА да се обърнат, за да огледат стоката. А да те преценяват напарфюмирани балканци, слизащи от лъскави коли и изтупани в току-що изпраните и изгладени дрешки от мама, която им дава и пари за кафенце, си е класическа привилегия (не са представителна извадка, но ги има). Как да не му се иска на човек да е поне малко инкогнито, но токчетата звънят като неделни камбани по тротоара. И те такива пубертетни истории.

Що се отнася до адаптацията в Берлин, тук токчетата са нещо леко неприлично, някакъв неуместен намек за принадлежността към определен пол, а именно женския. Естествено, има и достатъчно бунтари на принципа Comfortable is boring, ама мен не комфортът, а предразсъдъците ме поотказаха. След работата в бюро с информатици, които по дефиниция май мислеха, че хапя, а шефката ми благоговееше пред способностите ми да издържа „цели осем часа на тези токове“ (Бел. ред.: бяха четири сантиметра по дяволите, не четиринайсет), реших, че не ми се слушат глупости и трябва да се асимилирам малко, което включва владеенето на езика и промяната на външния вид. Дори по едно време мислех да се разчорлям нарочно преди да изляза от вкъщи и да спра да използвам дезодорант, за да се слея със средата, но реших да не прекалявам, че току-виж спрели да ме питат от Русия ли съм или от Полша, а и това си има чар. И все пак без показност, не случайно в университета в семинар по джендър стъдис проповядват еднаквостта на половете – де да беше интелектуалната, там съм съгласна, но видите ли и физически, пък и емоционално! Еднакви сме, кълна се, вярно, че половината държава взима хормони, кой противозачатъчни, кой от козметични необходимости, кой от емпатия към другия, искам да кажа, същия пол! Забравих, че тук е по-престижно да си обратен, тогава всички са толерантни и ти го демонстрират до припадък, нали ТРЯБВА да са толератни, особено спрямо чужденци, хомо и най-вече евреи. Одобрявам –толерантността преди всичко! Особено пред някакви си физиологични особености и вторични полови белези, да живее пластичната хирургия. Но, недай си Боже, да си хетеро, пък и открито да демонстрираш, че имаш пол, ехооо, айде обратно на Балканите, ние тук всички сме ед-нак-ви! По странно стечение на обстоятелствата всичките ми приятели мъже (германци) са във връзка с други чужденки, реално или имагинарно, явно и те предпочитат токчета пред кецове...

Отворено писмо до Иван Вазов

Уважаеми господин Вазов,

Скъпи дядо Вазов,

известно ми е, че вероятността в Отвъдното да имаш достъп до Интернет е по-малка дори от тена, който ми остана от тазгодишното море. Известно ми е също, че дори и да сте напреднали дотолкова, че да се възползвате от това средство за масова комуникация, което характеризира ежедневието на повечето атеистични, нихилистични и литературофобни младежи в днешно време, то специално ти няма да се интересуваш от онова, което имам да ти кажа, защото все още си засегнат от факта, че като ученичка харесвах разказите на Йовков и стихотворенията на Яворов повече от твоите. Но тъй като камъкът на гроба ти в София впечатли чуждестранния ми съпруг почти толкова, колкото и чудото на техниката, наречено „тролей“, и го накара да зададе въпроса: „Ами той ако от Отвъдното може да намине към София и да си посети камъка, защо да не може и до Витоша да се качи, та се е налагало да го влачат до тука?“, реших да ти пиша с надеждата, че може би някой друг ще ме чуе и ще ти предаде протеста ми.

Та за лудостта става дума. Предполагам, че „нормалността“ и статуквото преди 200-ина години са били други, та затова и ненормалността и лудостта са се различавали от днешните ни представи, ама аз пък се питам: ти като си писал там разни повести, разкази и романи, не можа ли да помислиш, че и след 200 години някой ще ги чете? Не се ли сети, че ще мъчат децата в училище с разни анализи, за да могат да изберат кой да влезе в елитно училище и кой не? Ама иначе в тях все за справедливост и свободомислие става дума... Не можа ли малко повече да си мериш приказките и не стига, че пълното ти творчество е с размери и тегло, способни да смажат главата на средностатистически четвъртокласник (от по-тънкоглавите), ами и реши да ми излизаш с такива възклицания, лудите да били живи?! Ами ние, нормалните, какво да правим тогава? Не помисли ли, че някой ще те вземе насериозно? И тогава? Свършено е с нас!

Напоследък често си мисля за лудостта. Не че имам много свободно време, ама някакси толкова много ме заобикаля, че няма как да не се замисля. Основно се чудя какво означава това, те да били живи. Към чисто биологическо съществуване ли се отнася? Защото ако е така, в българския политически живот има редица примери за верността на това твърдение. Или става дума за духовно съществувание? И също: какво ще рече това „да са живи“? Що за наклонение е това? Повелително? От читателите си ли очакваш да пазят лудите от собствената им лудост? Или си е съвсем нормален индикатив, който констатира вече съществуващ факт, изразен със свършената форма на глагола „съм“, която не може да се употреби в сегашно време без частицата „да“? Означава ли това, че само лудите живеят? Или че онези, които наистина живеят, по някое време полудяват?

Да си призная, всяко от тези твърдения може да отговаря на реалността, зависи само кой за кого говори и дали лудостта е нещо положително или отрицателно. Но в крайна сметка, не аз излизам с такива объркващи и опасни твърдения, а ти, мили мой дядо Вазов. 

Затова, уважаеми господин Вазов, очаквам Вашето становище по въпроса. Мисля, че предвид мъките на някоя и друга класна работа в училище може за момент да си затворите очите пред моите лични литературни предпочитания, защото съм заслужила отговор!

С най-сърдечни поздрави,

З.Т.

„Пиши, пиши, това развива човека!“ Вероятно ако не чувах достатъчно често това искрено убеждение на Зори, щях да оставя думите да потънат вътре в мен, вместо да описват проекцията на човека, който искам да бъда – все по-уравновесен и здраво стъпил на земята мечтател с терминкалендер през седмицата и обувки за салса в дамската чантата. И докато аз (Ани) танцувам между ежедневното и изсънуваното, Зори импровизира между кухнята и работното място с еднаква виртуозност на чувството за принадлежност – вдъхновена и омиритворена със световете вътре и извън нея...

Снимка: личен архив

Изминаха две години от създаването на Алтер его, първото дете и на двете ни. Като всяко дете, пуснато по широкия свят без непрекъсната родителска опека, и нашият блог заброди по далечни страни, запозна се/ни с нови хора и се опита да се докосне до непознатото, а в крайна сметка непознатото се докосна до него, промени го, показа му нови пътища и му помогна да проходи.

Заедно с него, а понякога и въпреки него, и ние се променихме и днес сме други хора – същите сме и все пак не съвсем. Днес, две години по-късно, все така вярваме, че да пишеш е действие, свързващо те със ядрото на собствените ти световъзприятия. По този повод и с тази цел си пожелаваме още безкрайни приключения, ползотворни уроци, плодотворни диалози и още много, много приятели.

Aни и Зори

- По коженото яке ви познах! - крещеше тя. - През хиляяяяда дееееветстотин деветдесет и пееета копаехте тука и не пускахте никой да мине! Познах ви...

Вторник по обяд. На спирката на площад "Славейков" се трупаха хора. Трамваите идваха, изплюваха хора, поемаха нови и си отиваха. На ул. "Раковски" ремонтираха тротоара и шумът от машините заглушаваше женския глас от таблото, който монотонно съобщаваше след колко време ще дойде трамваят. Само лудата успяваше да ги надвика и да разкаже за станалото преди 20 години. Разказът й сякаш никога не стигаше до края, защото тя изпадаше в дива ярост и започваше да псува, след което явно забравяше докъде е стигнала и започваше да разправя отначало. Поклащаше се в огромното си кожено яке, ръкомахаше и явно се чувстваше важна.

Реших да походя още една спирка пеша. Речта за строителството през 1995та ме изнервяше, прииска ми се да избягам от нея, за да не я чувам повече. Тръгнах с бърза крачка.

Само че не се отървах. Тъкмо се качих на трамвая и от задната му част се чу познатият глас:

- Искали да изучават руски език! Идиоооти! Това е престъпление! Това е предателство срещу Съединените американски щати! - след това продължи с равен глас също като в новинарска емисия. - По информация на властите броят на заподозрените е деветстотин осемдесет и пет...

Зави ми се свят. Никога не си бях помисляла, че е толкова трудно да следиш мисълта на луд. Исках да си запуша ушите, но знаех, че дори и да го направя, гласът й ще продължава да отеква в съзнанието ми и да разбърква логичните връзки, които толкова години съм изграждала.

Изведнъж ми стана смешно. Почувствах се както преди като дете, когато дядо ми непременно искаше да слуша парламентарния контрол и тъй като леко недочуваше, надуваше телевизора до краен предел. Интонацията на жената имитираше мелодията на парламентарните речи и - също като в детството ми - нямаше шансове да елиминирам смущението. Заслушах се в безумните й приказки, без вече да се опитвам да проследя каквато и да била мисъл и ми стана още по-смешно: жената беше като жив телевизор! Умело имитираше политици, журналисти и експерти, само че в главата й очевидно всичко с всичко беше свързано и едновременно с това в нищо нямаше смисъл.

За тазгодишния ми триседмичен престой в София видях повече психичноболни хора от всякога. Дали това означава нещо? Може би е просто случайност.

А може би не съвсем. Защото видях и много други индиции, които за мен бяха знаци за лудост. За бюрократичните такива няма да говоря, но най-впечатляващи бяха табелките в градския транспорт, например:

"Уважаеми пътници, бъдете европейци! Не рушете и драскайте автобусите!"

Единственото, което мога да кажа като коментар, е: Едно време, аз като бях ученичка, Европа беше континент, като това се определяше от местоположението й, а не от драскането и рушенето. И аз се възприемах като европейка, въпреки че голяма част от формулите по физика и математика бяха написани по чина ми в случай че ми потрябват на котролно...

"Уважаеми пътници, пътуването в право положение не е безопасно. Моля изпозвайте свободните седалки."

"Светофарите не са спирки."

Забележете, че тук "уважаеми пътници" липсва. Очевидно пътниците, които бъркат светофарите със спирки не заслужават уважение.

„Трол с наднормено тегло и прическа на изрусен динозавър, що за танцьор е това?!“, този е въпросът, който си задава почти всеки средностатистически самозабравил се салсеро или бачатеро при първия си досег с неповторимия стил на Габриел. Всички сме чували клишетата за перфектната фигура на професионалните танцьори, за манията им да се поддържат в изряден вид и... да се показват на дансинга, подтискайки партньорката и блестейки за нейна сметка. Кой би предположил, че изрусеният пухкав испанец с дрезгав глас на заклет пушач е не просто пример за танцьор, но и за личност. „Същественото е невидимо за очите“, колко пъти трябва да прочета „Малкият принц“, за да го проумея не само с интелекта, но и със сърцето си!

Четири часá в събота вечер на международен конгрес, всъщност, на един от най-обичаните европейски в латино средите. Отдавна съм на стенд бай, а емоцията на споделена цялост с толкова талантливи танцьори ме е дрогирала до степен, че не смея да си поръчам бира, за да не разваля собствено произведените хормони на щастието, няма да ги разреждам с нищо, освен с още танц. Дебна Габриел от няколко часа, но след края на всяка песен, на рамото му увисва поредната госпожица, мотивирана да танцува с него. А той дори не е привлекателен. За разлика от някои негови колеги, при които тахикардията е неизбежна. Но Габриел е на дансинга вече четири часа без пауза. Другите се отегчават по-бързичко. Вече съм се примирила със съдбата си на не достатъчно нахална, но минавам в манипулативна офензива, заговарям го, докато горкият се опитва да си опита питието, поръчано преди часове, но го нападам на испански, няма мърдане. Той ме гледа с нещо средно между изненада, липса на оправдание и любопитсво, вероятно една българка, заговаряща го на испански във Варшава му се струва екзотична, е и аз съм виждала по-конвенционални танцьори от него, но да не издребняваме. Та да танцуваш с Габриел е като да летиш, но използвайки краката си само от стилистична необходимост, за да не дразниш другите със способността си да се рееш. Сигурност, яснота на воденето и респект към жената беше коктейлът от усещания, които той подари на сетивата ми. И точно когато от стенд бай бях достигнала емоционална нирвана, песента свърши, но не и за мен, тази песен ще я помня. И той ми благодари за поканата, той на мен! Явен джентълмен, просто Габриел. Същата вечер подобно удоволствие имаха още 57 жени, респект!

На следващата сутрин мои приятели имаха уговорен частен урок с горевъзхвалявания учител, който се оказа и на поносима цена, имайки предвид опита му. Оля и Тим са прясно влюбени един в друг, но вече с опит на дансинга поотделно и като двойка, и двамата силно повлияни от стила на Габриел и Бегония. Подлагам на съмнение прагматичните подбуди на учителите, за да уважат желанието на Оля и Тим за едночасовия урок. Това де факто е подаръкът за Тим от Ола за рожденния му ден, вместо вещ, тя му подарява емоция, споделена при това, между тях четиримата. Един час им бива посветен и той е изпълнен с танци, съвети, критика, но и вицове. И Оля решава да плати ценното време на тези танцьори. Те отказват. Отварят широко ръце за прегръдка и с усмивка изтананикват пожеланието, отправено към Тим „Happy birthday!!!" От този момент насетне вярвам, че танцът е чиста емоция, ако е споделена не просто между танцьори, но и между хора. Благодаря на Габриел за танца, за вдъхновението, за урока по човечност. До скоро танцуване заедно, било то и в четири сутринта.