Препълнен с хора пазар през обедните часове, на пръв поглед хармонична лудница от жужащи препечени хора, някои по рождение, други от константния пек. Продавачи на минути за обаждания, цигари и пържена арепа, до тях кокосови орехи и нарязана папая, коли, влизащи в пешеходната зона между цветарите, поправячите на куфари, седнали на земята току в краката на костюмарите, наредени на змиеподобна опашка пред банкомата. Изведнъж като насъскано куче всички се обръщат в една и съща посока и се спускат към един обречен мъж с дамска чанта в ръка, който от маргинал изжеднъж се оказва в окото на торнадо от бесни и овластени граждани с будна съвест, който взаимно се насърчават да стоварват юмруци вурху главата на спипания.

През последните дни пред очите ми постоянно изниква сцената на пребивания крадец и овластените граждани. Трагедията със "златното момиче" Цвети разтърси с епицентъра си България, а второстепенните трусовете достигат до всевъзможни крайща на света, в които българи плачат и се молят за това нежно създание, "паднало" от терасата и от стълбицата на художествената ни гимнастика. Потресаващ е фактът, всъщност кой факт – спекулации в медиите – безброй.

Междувременно хиледи хора, с достъп до личните страници във фейсбук на Илияна Раева и на Ина Ананиева, ги обвиняват едва ли не в убийство. Потресаващо би било (ако е истина), че треньорките не са се намесили достатъчно адекватно и не са предотвратили трагедията (ако е било по силите им).

Това, което ме кара да правя паралели, е чувството за оправдано отприщване на агресия, омраза, злоба, провокирали лавина от обиди и обвинения спрямо двете жени, докато те и възпитаничките им се борят в съответния момент да представят държата ни достойно. Но както е модерно да се пише в момента „майната им на медалите“. Оооок, не са по-важни от човешки живот, ама точно заради тия медали до преди седмица същите горди сънародници се биеха в гърдите из кръчметата, прокламирайки между бирени оригвания: „България на три морета, да го е*ба“. Не са ли тези таени с години емоции насочени всъщност срещу мухлясалото българско управление, което е едновременно смешно в европейските и тъжно в българските очи, нагледали се на системно безсрамие?

Берлин. В автобуса е тихо, никой не ме поглежда открито, камо ли да ме заговори публично. Уж съм в голям град, а нямам нищо общо с другите. Липсата на неприлични музикални децибели на публични места ми предоставя позабравена възможност да проследя мислите си, а дискретността на съседите пък ми позволява да спя и след 5 часá сутринта. И въпреки това ставам сутрините някак без енергия. Къпя се с топла вода, която никога не спира без повод. Токът и интернетът също са безотказно на разположение. Режа си плодове в чистата ми берлинска кухня и се чудя с мюсли ли да си ги сервирам и да си ги омеся на ръчни гранати. Преглъщам на сила и се сгушвам в жилетката. За днес имам няколко предварителни уговорки, старателно отбелязани в календара и потвърдени предишния ден. Ред и комфорт. Колко ми е студено... 

 

Три седмици по-рано.

Картахена. Звъни аларма, ама не е моята, сигурна съм, не бих я включила в неделя, а и не ми трябва, имам си съквартиранти за целта. Спя, или принципно се опитвам, на първия етаж в къща със шестима постоянни обитатели и около трима до петима инцидентни гости. Спряла съм климатика по някое време през нощта и съответно се събуждам в собствен сос. Май пак са ме хапали комари, скоро ще започна да им отвръщам. Поне се преборих с летящите хлебарки...

На едно надуваемо легло на около метър от мен до преди малко похъркваше един приятел на една приятелка и колега на един от моите съквартиранти от Баранкия, който веднъж ми услужи с палатка за къмпинг, а аз от своя страна му върнах услугата като го развеждах три дни по плажовете, а той обеща да дойде да ме види преди да си тръгна, абе дълга история...  В стаята на Карлос пренощува моят учител по испански, който от своя страна е негов шеф. Останалите гости на партито за изпращането ми в пакет с рожден ден успяха да вземат такси, кои моторно, кои стандартно, иначе щяхме и тях да разпределим по диваните.

В кухнята вече тече шумна закуска с юка, папая и смях. Съседите до нас пак празнуват живота с поредната доза бадженато. Ставам да правя силно кафе с авена, но внимавам да не го оставя на барплота, за да не го сбъркат мравките с плувен басейн.

Вадя от шкафа тостера, а от него изкача домашното ни гущерче. Не случайно никога не навлизам в тази територия с контактни лещи. Карлос ми сочи тортата в хладилника и ме пита кога най-после ще я нарежа, понеже родителите му гостували за един ден и ги очаквал всеки момент. Вече свикнала с непрестанния му глад се забавлявам с детинското му нетърпение  и почти изпускам ножа от изумление, когато нахлуват родителите му. Представих си двама, влязоха осем човека в кухнята! Пренасели се, време е да се обадя на Ибис, да се качим почти в движение в зеления автобус с отворени врати и неписани спирки и да се слезем някъде на плажа, да си купим кокосов орех от един от обградилите ни продавачи на каквото се сетите и да седнем на слънце на фона на салса музика от всички страни. Да седнем ли казах? Ибис не умее, когато наблизо звучи музика. Да видим какви изненади ще ни донесе и днешният ден. Със сигурност по-късно ще дойдат и другите. Хаос и живот. Горещо ми е...