„Така им се пада!“

Препълнен с хора пазар през обедните часове, на пръв поглед хармонична лудница от жужащи препечени хора, някои по рождение, други от константния пек. Продавачи на минути за обаждания, цигари и пържена арепа, до тях кокосови орехи и нарязана папая, коли, влизащи в пешеходната зона между цветарите, поправячите на куфари, седнали на земята току в краката на костюмарите, наредени на змиеподобна опашка пред банкомата. Изведнъж като насъскано куче всички се обръщат в една и съща посока и се спускат към един обречен мъж с дамска чанта в ръка, който от маргинал изжеднъж се оказва в окото на торнадо от бесни и овластени граждани с будна съвест, който взаимно се насърчават да стоварват юмруци вурху главата на спипания.

Не знам колко време човек издържа без да мига, но в съответния момент мисля, че надскочих личния си капацитет. Тогава съквартирантът ми обясни, че в Колумбия това е форма на социално правосъдие, насърчавана и упражняване с цел изкореняване на престъпността в туристически градове, с голям процент ходещи кредитни карти по улицата. До този момент усмихващи се, картахенци изведнъж избухнаха с агресия, таена с години – тази спрямо правителството, което обръща поглед, за да не вижда как поредната въоръжена група обира имуществото им, как къщите им се разпадат при първия дъжд, как липсата на осигуровки се е отпечатала върху беззъби усти, еднокраки тела и просещи души. Обещаният им мир след повече от 60 години ужас, носи също толкова въпросителни и опасения, че вместо от една, в бъдеще ще бъдат ограбвани от множество неконтролируеми групи. И този екзистенциален страх, смесен с несигурност и отчаяние, се трансформират в агресия, чийто отдушник е произволен крадец. Не просто им е позволено, а и желателно да го смелят от бой, дори и да умре, той си го е търсил, а те са в правото си да се възмущават, да мачкат, да унищожат и малкото, останало му, защото и те нямат много. „Така му се пада!“ 


През последните дни пред очите ми постоянно изниква сцената на пребивания крадец и овластените граждани. Трагедията със "златното момиче" Цвети разтърси с епицентъра си България, а второстепенните трусовете достигат до всевъзможни крайща на света, в които българи плачат и се молят за това нежно създание, "паднало" от терасата и от стълбицата на художествената ни гимнастика. Потресаващ е фактът, всъщност кой факт – спекулации в медиите – безброй.

Междувременно хиледи хора, с достъп до личните страници във фейсбук на Илияна Раева и на Ина Ананиева, ги обвиняват едва ли не в убийство. Потресаващо би било (ако е истина), че треньорките не са се намесили достатъчно адекватно и не са предотвратили трагедията (ако е било по силите им).

Това, което ме кара да правя паралели, е чувството за оправдано отприщване на агресия, омраза, злоба, провокирали лавина от обиди и обвинения спрямо двете жени, докато те и възпитаничките им се борят в съответния момент да представят държата ни достойно. Но както е модерно да се пише в момента „майната им на медалите“. Оооок, не са по-важни от човешки живот, ама точно заради тия медали до преди седмица същите горди сънародници се биеха в гърдите из кръчметата, прокламирайки между бирени оригвания: „България на три морета, да го е*ба“. Не са ли тези таени с години емоции насочени всъщност срещу мухлясалото българско управление, което е едновременно смешно в европейските и тъжно в българските очи, нагледали се на системно безсрамие?

Така наречените "смазани млади хора" търсят справедливост за собствените си житейски драми, а всички останали линчуват с думи и обидни епитети във социалните мрежи, сякаш това променя състоянието на Цвети. Ние обаче не сме първични, не пребиваме току-така на пазара, а от далеч по-уютни места, седнали пред компютъра, където е съвсем в реда на нещата да леем помия върху който падне, нали „дума дупка не прави“.

Реално обаче словесното насилие си има дефиниция още от 80-те години насам:
„Мобингът (на английски: mobbing, to mob – нападам, нахвърлям се върху някого в група), има значението на групов психически тормоз. (...) Мобингът е враждебно поведение, което може да включва действия срещу репутацията или личното достойнство на засегнатия (разпръскване на слухове с цел унижение, клюкарстване и злословене, коментари със сексуален подтекст, ясно демонстриране на пренебрежение), действия срещу упражняването на работата му, манипулация на комуникацията или на информацията и ситуации на неравнопоставеност. Той е вид емоционално насилие, което се разпространява като вирус и в крайна сметка нападнатото лице може да загуби работното си място, да бъде изправено пред социална изолация и пред редица здравословни проблеми. Разстройства като тревожността и депресията са най-честите емоционални патологии, съпътствани от психофизиологични разстройства като увеличаване на артериалното налягане, проблеми със съня, сърдечно-съдови заболявания, кожни и алергични прояви, стомашно-чревни разстройства, главоболие и други. Според Лейман, възникващото в редица случаи посттравматично стресово разстройство у жертви на мобинг е сходно с това у задържаните в трудов или концентрационен лагер“*

А сега да помислим. Дори за момент да замълчим. Не че съм против свободата на словото, и през ум не ми минава да си изям журналистическата диплома, обаче свобода никога не означава свободия, както и справедливост не би трябвало да значи емоционален или физически терор. Да бъдем хора отново напук на всичко. Ако българинът умее нещо до съвършенство, то това е изкуството да преодолява себе си напук...както и да бъде състрадателен и съпричастен, не само озлобен и разочарован. Избор винаги имаме!

*https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B3

Пари за всички (?!)

Ако се окажеш без работа в Германия и поради някаква причина не получаваш пари за безработни, имаш право на социални помощи. Също както в България. Само че за разлика от българската държава немската ти плаща наема, изчислява колко пари ти трябват за храна, дрехи и градски транспорт и тогава решава на каква точно сума възлизат социалните ти помощи. Някои биха го нарекли социално. Други пък се възмущават от милионите хора, които по професия са… ами приемащи социални помощи. Може да се каже, че и това е като в България.

До тук за Германия. Това, което обаче беше на път да се случи в Швейцария, но за малко им се размина, е нещо малко по-различно, доста чудато, макар и не точно нечувано. Наскоро швейцарците имаха реферндум за безусловни базови приходи ("bedingungsloses Grundeinkommen")  от 1500 евро за всеки човек от населението. Не социални помощи. Не пари за безработни. Не пенсия. Ами пари, за които човек не е принуден да работи или да плаща някакви застраховки, а получава от държавата на месец като подарък. Безусловно. Пък ти ако искаш, работи си. Тогава ако печелиш под 1500, държавата ще ти доплати разликата. Пък ако печелиш повече, е… твоя работа. Някои хора предричаха, че това би означаво крах за швейцарската икономика. Други смятаха, че ако хората не са принудени да работят, за да живеят, то всеки би извършвал дейност, която умее да извършва и която смята за приятна, което пък би довело до това, че хората биха работили повече и по-качествено. И биха били по-щастливи и продуктивни. Е, в крайна сметка швейцарците гласуваха масово против. Дали и в България би се случило същото, ако имаше такъв референдум?



Като оставим настрани факта, че 1500 евро за швейцарския стандарт на живот не са нито много, нито малко, ами може би общо взето достатъчно, за да не се смята човек нито за беден, нито за богат, самата идея държавата безусловно да се грижи за благосъстоянието на всеки отделен човек от населението е… ами особена. Объркваща. На пръв поглед човек винаги има силна реакция. Или силно положителна, или силно отрицателна. А след като се позамисли и се опита да отхвърли собствените си предразсъдъци, породени най-вече от възпитанието и от уроците, които му е донесла епохата, в която е пораснал, човек се чувства малко... объркан. И то най-вече защото концепцията съдържа едновременно хем типичната за комунистическата идеология смесица от вяра в достойнството на всеки един човек да живее добре, хем някакво напомняне за Биг Брадър. Държавата се превръща в един вид майка (батко?) на населението, задължена да храни всички и ако не да осигури равенство, то поне да елиминира вероятността някои от гражданите да се борят за финансовото си оцеляване.

Като човек, заявил на единадесетгошна възраст, че съвсем скоро се изнася от къщи, за да бъде независима, първата ми реакция към базовите приходи беше по-скоро негативна. Инстинктивно отхвърлих идеята да завися от грижите на държавата, защото обичам да имам усещането, че всичко, което притежавам, е плод на собствения ми труд. От друга страна, като човек, убеден, че всички деца са равни (опитът показва, че за съжаление това не важи за всички възрастни...), идеята никое дете да не бъде изцяло зависимо от родителите, които са му се паднали, веднага ми се стори чудесна.

Но в крайна сметка има и други важни въпроси. Дали пък хората не обичат да не са равни? Дали тайно всеки не се надява да бъде в някои отношения по-добър от останали? Дали въпреки базовите приходи няма да възникне друг вид бедност? Не бедност в смисъл на борба за ежедневния хляб, ами бедност като социална категория. Като каста или социална стигма? Дали извендъж няма да има категорията на онези, които живеят с 1500 евро, и категорията на онези, които имат повече? Категорията на онези, които се издържат чрез държавата (и я „ограбват, хранят се от нашите данъци...“ звучи ли на някого познато?) и категорията на „работливите“? Дали дори някой ден наемите няма да се окажат толкова високи, че с 1500 евро човек да не може да си позволи нищо?

И по-интересният (и по-позитивен) въпрос: ако всичко потръгне добре, какво ли хората биха правили, ако имаха на разположение цялото си време и не се налагаше да работят, за да си изхранват прехраната? Дали наистина биха били по-креативни и усърдни? Дали биха възникнали купища нови идеи и изобретения? Или просто - също като милионите немци, живеещи от социални помощи - всички ще гледат по цял ден телевизия и ще бездействат?

Едно-Временно

Беше валяло и асфалтът беше мокър. Същият този асфалт, който няколко седмици по - рано по време на Световното по футбол издишаше жега като проводник на емоции чак от ЮАР до Германия, сега беше осеян с локви, които прескачах по пътя към спирката. Хладно беше и на спирката. Направи ми впечатление, че белият му суичър имаше същия цвят като зъбите му, които блеснаха в тъмното, когато ме поздрави.

- Нали нямаш нищо против да хапна набързо? - попита ме извинително, когато погледът ми се спря върху пакета от Burger King в ръцете му.

- А, да… Рамадан. - сетих се най-накрая. И така първата ни среща започна с бургери, учудване и августовски дъжд.



Сега отново е Рамадан. И макар че този път започна с купища домашно приготвена храна и юнско слънце, сякаш за пореден път колелото пак се е завъртяло на онази същата позиция, където беше преди шест години. Месеците в мюсюлманския календар следват не слънчевите движения, а лунните, затова никога не съвпадат с юлианските месеци. Затова Рамадан всяка година е с 10 дни по-рано от предишната. Просто защото лунната година е по-къса от слънчевата. Според луната вече са изминали повече от 6 години от запознанството ни. Нищо, че слънцето е на по-различно мнение.

И макар че не съм мюсюлманка, за мен Рамадан носи усещане за особен празник. Мирише на лято, въпреки че след някоя друга година ще е през пролетта, а след това през зимата. Рамадан пари като напечена от слънцето пейка, лепне по мен като въздуха след летен дъжд. Тежък празник наистина, изпитващ волята също както слънцето на Дунавската равнина подлагаше на изпитание ваканционното ми щастие в един друг живот. Рамадан мирише на безбройни манджи също като кухнята на баба ми през лятото, когато трябваше да изхранва повече гърла от обикновено. Рамадан е като вино от глухарчета, което има вълшебното свойство да връща лятото по всяко време на годината, да лекува ежедневното, да ни връща към началото, към лично нашето си начало и по този начин да разчиства пътя за новото.

Тогава беше август, днес е юни, някой ден ще е февруарска виелица. И все пак по свой особен начин ще е едно и също време на годината. И може би един ден ще престана да измервам времето с месеци и сезони, ще спра да вярвам в годините, както вече не вярвам във вещици и ще има само дни. И тогава ще останат само емоции, нови и познати, закотвени с аромати, мелодии и думи, които ще завъртат спиралата на времето. Моето и нашето...

Блендер

Кой обича разтопен сладолед? Знам, че има и такива хора, но аз не съм от тях. Разтопи ли се, сладоледът става твърде сладък, като разгазирана кола. Става мокър и лепкав. Някакси… слаб.

Въздухът напоследък е като разтопен сладолед. Мокър от дъжда, лепнещ от топлината. Майската градушка също лепи като водопад от сушени фурми. Дъждовните капки са като бульон. Постна супа за женската душа. Предполагам, че и за мъжката. Вятърът е пълен с емулгатори. Локвите са като немско филтърно кафе с ниско качество. Ох, ще ръждясам.

Няма да ръждясам. Моите ножчета са направени от закалена стомана, убедена съм в това. Само човешкото настроение е като философски камък, направен от алхимиците, за да заблуждава. В един момент си мислиш, че ще ръждясаш, в следващия - че ще се прекършиш като медна жица. После си въобразяваш, че всичко е прекалено нищожно за златното ти покритие, а след време ти се струва, че чугунът по повърхността ти е най-грозното нещо на света.

Всъщност квинтесенцията е като блендер с ножчета от закалена стомана. Да опитаме отново? Въздухът е като пълномаслена сметана, чакаща да бъде разбита на пухкав крем. От мен. Майската градушка е като кубчета замразено еспресо, които искат да бъдат превърнати във фрапе. От мен. Дъждовните капки са студено пресовано маслиново олио, нетърпеливо да докосне ароматни листа и да бъде омагьосано в песто. От мен. Вятърът е пълен с отронени стръкчета бабина душица. Локвите са изстинал за лятото горещ шоколад. По-добре?

Интересната задача е сладка като манго. Трудната е твърда като орех. Скучната работа е като изсъхнала гречка. Недоспиването има вкус на лимон. Животът днес е лимонова торта с блат, направен от елдово брашно, с крем от орехи, украсена с манго. Поднесете с чаша вино от глухарчета.

Заченати от историята

Има книги, които пристрастяват. Хващат те в мрежите си и не ги пускаш, докато не ги изядеш с кориците, докато не изстискаш и последната капка живот от тях и не се напиеш с думи, случки и герои. Обикновено тези книги стават бестселъри, макар че много от тях имат сериозни недостатъци. Някои от тях стават моментни сензации и биват бързо забравяни, след като читателите им остареят. Други разбира се надживяват авторите си и стават любимци на много поколения.

А има и книги, които просто впечтляват, без да пленяват. Когато ги отвориш, от тях бликат идеи, отваря се различен свят, познат, но и едновременно непознат, защото е видян през очите на някой друг. А после, когато ги затвориш, кориците стават като безразлични бели стени, които не те приканват да дойдеш пак, не те пристрастяват, оставят ти свободата сама да решиш, дали и кога да се върнеш. Предполагам, че много хора не се връщат към не толкова увлекателните книги. Лесно е да не се върнеш. Да ги забравиш и да правиш нещо друго. Да ги подминеш в ежедневието, както подминаваш празна стена. Просто има книги, които не увличат. Не защото не са добри, ами просто… Защото.



Именно такъв е романът „Среднощни деца“ от индийския писател Салман Рушди. Неувлекателен и  впечатляващ. На пръв поглед с прост сюжет и исторически намерения, описващ детството и юношеството на един мюсюлманин в първите години след независимостта на Индия. На пръв поглед странен със своята комбинация от сарказъм и магически реализъм, нетипична за европейската литература. А всъщност изключително сложен не само заради купищата метафори и паралели, с които авторът работи ту открито, ту скрива зад действието, ами и заради дълбокия психологизъм, който надхвърля историческото и географското, така че всеки човек може да научи нещо за себе си.

Особеното на увлекателните книги е не, че авторите им умеят да си служат с думите добре нито пък оригиналните идеи, впечатляващите образи или особените сюжети. Разбира се всички тези неща може да бъдат факт, но това, което прави една книга увлекателна и кара читателите да я прочетат на един дъх, е желанието да разбереш „какво се случва после“, да схванеш голямото цяло зад историята.

„Среднощни деца“ няма това свойство. От една страна голямото цяло не изисква търсене и чакане. То се съдържа във всяка малка случка, във всеки герой, във всеки фрагмент. Прочитайки една-единствена глава, човек веднага вижда голямото цяло, именно историческото, обективното, което също като в реалния живот, „живее“ тук и сега, в настоящето. Но то не е важно. Важно е индивидуалното, субективното време, а то сякаш никога не свършва. „После“-то е безкрайно и това го прави по-малко интересно. И така, ако човек все пак прочете романа, то ще е не заради сляпото търсене на после, ами заради съзнателното решение да прекара време с него.

„Среднощни деца“ не е точно история. Той е по-скоро множество истории за това, как всеки отделен човек с всяко свое малко действие променя хода на историята, както и за това, как всяко малко историческо събитие може да окаже влияние върху най-прозаични неща от ежедневието. Той е роман за децата, родени в нощта на промените, децата, които историята дарява с необикновени магически дарове, децата, които носят географията на родината си върху чертите на лицето си, децата, чиито тела, умове и житейски пътища се променят според политическите промени в Индия. И не на последно място: „Среднощни деца“ е роман за това, как всеки от нас „ражда“ родителите си, как самите ние не раждаме собствените си деца. Как може би внуците ни имат по-силна кръвна връзка с нас от децата ни и как просячето зад ъгъла може да се окаже нашият брат-близнак. „Среднощни деца“ е роман за това, как Алтер Его винаги ни следва...

До Картахена и назад

Берлин. В автобуса е тихо, никой не ме поглежда открито, камо ли да ме заговори публично. Уж съм в голям град, а нямам нищо общо с другите. Липсата на неприлични музикални децибели на публични места ми предоставя позабравена възможност да проследя мислите си, а дискретността на съседите пък ми позволява да спя и след 5 часá сутринта. И въпреки това ставам сутрините някак без енергия. Къпя се с топла вода, която никога не спира без повод. Токът и интернетът също са безотказно на разположение. Режа си плодове в чистата ми берлинска кухня и се чудя с мюсли ли да си ги сервирам и да си ги омеся на ръчни гранати. Преглъщам на сила и се сгушвам в жилетката. За днес имам няколко предварителни уговорки, старателно отбелязани в календара и потвърдени предишния ден. Ред и комфорт. Колко ми е студено... 
 
Три седмици по-рано.
Картахена. Звъни аларма, ама не е моята, сигурна съм, не бих я включила в неделя, а и не ми трябва, имам си съквартиранти за целта. Спя, или принципно се опитвам, на първия етаж в къща със шестима постоянни обитатели и около трима до петима инцидентни гости. Спряла съм климатика по някое време през нощта и съответно се събуждам в собствен сос. Май пак са ме хапали комари, скоро ще започна да им отвръщам. Поне се преборих с летящите хлебарки...

На едно надуваемо легло на около метър от мен до преди малко похъркваше един приятел на една приятелка и колега на един от моите съквартиранти от Баранкия, който веднъж ми услужи с палатка за къмпинг, а аз от своя страна му върнах услугата като го развеждах три дни по плажовете, а той обеща да дойде да ме види преди да си тръгна, абе дълга история...  В стаята на Карлос пренощува моят учител по испански, който от своя страна е негов шеф. Останалите гости на партито за изпращането ми в пакет с рожден ден успяха да вземат такси, кои моторно, кои стандартно, иначе щяхме и тях да разпределим по диваните.

В кухнята вече тече шумна закуска с юка, папая и смях. Съседите до нас пак празнуват живота с поредната доза бадженато. Ставам да правя силно кафе с авена, но внимавам да не го оставя на барплота, за да не го сбъркат мравките с плувен басейн.
Вадя от шкафа тостера, а от него изкача домашното ни гущерче. Не случайно никога не навлизам в тази територия с контактни лещи. Карлос ми сочи тортата в хладилника и ме пита кога най-после ще я нарежа, понеже родителите му гостували за един ден и ги очаквал всеки момент. Вече свикнала с непрестанния му глад се забавлявам с детинското му нетърпение  и почти изпускам ножа от изумление, когато нахлуват родителите му. Представих си двама, влязоха осем човека в кухнята! Пренасели се, време е да се обадя на Ибис, да се качим почти в движение в зеления автобус с отворени врати и неписани спирки и да се слезем някъде на плажа, да си купим кокосов орех от един от обградилите ни продавачи на каквото се сетите и да седнем на слънце на фона на салса музика от всички страни. Да седнем ли казах? Ибис не умее, когато наблизо звучи музика. Да видим какви изненади ще ни донесе и днешният ден. Със сигурност по-късно ще дойдат и другите. Хаос и живот. Горещо ми е...   


Миризлива работа

Офисът на Улрике Имхоф е задушен. На седмия етаж слънцето пече най-силно, удряйки мощно по стария ламаринен покрив на комунистическата сграда и превръщайки етажа в естествена фурна. Няма нито щори, нито климатик и всички прозорци са затворени, за да не влиза шумът от булеварда отдолу.

- Сядай, ей сега съм готова. - казва ми Ули, когато влизам и облизвайки мазнината от пълничките си червени ръчички, изхвърля празната консервна кутия.

Във въздуха се носи миризма на маринована риба тон и пресен лук от току-що привършилия обяд на счетоводителката. Наум си напомням следващия път да си уговоря час предиобед и сядам на посочения ми стол.

- Извинявай, много ли мирише? - Ули сякаш е забелязала изражението ми.

- А, не, съвсем малко, не се притеснявай. - отговарям й колкото се може по-мило. - Не е твоя вина, че бременните имаме по-силно обоняние.

- Ужасно е. - въздъхва тя. - Ама и покрай тая жега. Всичко мирише по-силно.

- Така е. - съгласявам се и започвам да се питам наум, дали няма предвид собствения си аромат.

- Аз вече съм им казала, че аз като напусна, не искам такива подаръци. - продължава Ули, а аз съвсем се обърквам.

- Аха?

- Ами да! Те си мислят, че е мило, а всъщност накрая става какво? - Ули става и пред неразбиращия ми поглед заобикаля стола ми и се оказва пред съседното бюро. - Цял ден да не можеш да се концентрираш! Да седиш тука, да трябва да мислиш за сметки и числа и всякакви простотии, а онова нещо да ти мирише през цялото време!



И чак когато пълничката, възчервена и възпотна счетоводителка посяга към ножа, разбирам. На съседната маса се намира чиния с три донъта. Шоколадовата им глазура се е поразтекла от топлото, а когато Ули разрязва единия на две, белият крем, с който е напълнен, изтича и се смесва с шоколада. Очевидно някой колега е напуснал и е донесъл на последния си работен ден малка почерпка в офиса - за ужас на диетуващата Улрике.

- Обслужвай се! - казва ми Ули с пълна уста, а аз любезно отказвам. Тя, взимайки и втората половина, ми хвърля завистлив поглед. - Цял ден ме мъчат. А се опитвам да се храня здравословно...

***

Случката с Ули ме хвърля в размисъл. Дали не е права? Дали няма нещо егоистично в това да носиш нездравословна храна на работа? Дали не е неуважително към останалите, независимо дали спазват диети? Един вид самоизтъкващо? От една страна, храната - и то най-вече собственоръчно приготвената храна - е нещо лично и един вид сплотяващо. От друга страна обаче колегите не са ни непременно близки и са далеч от това да ни бъдат семейство. Или поне в Германия повечето пъти е така. Доколко културата определя моралното значение на храна? Хм, може би изцяло. А доколко работните миризми зависят географската ширина? Това не знам...

(Точно) Колко бързо тече времето (?)!

Някои хора казват, че времето не се измервало с вдишвания и издишвания, а с това, колко пъти ти спира дъхът. Други, по-малко романтични хора пък казват, че 5 минути седене върху горещ котлон не са равни на 5 минути с красива жена. Предполагам, че и двете твърдения имат предвид, че времето тече по-бързо, когато правим нещо приятно.

Но дали е така? Летните ваканции определено бяха приятни. Но и ги усещах безкрайни. Всяко лято между две учебни години беше отделна ера само по себе си. От друга страна, наскоро установих, че без да забележа, е минала една трета от годината. Една трета! Колко бързо тече времето! Човек би казал, че съм правила хиляди приятни неща и затова не съм забелязала как е отминало. А всъщност... просто съм ходила на работа, която дори не ми харесва, правила съм твърде много неща, които ми се струват безсмислени, а през по-голямата част от останалото време съм се оплаквала и самосъжалявала. Да, седейки в офиса, понякога имам усещането, че времето е спряло. Но после, поглеждайки назад, когато съм си вкъщи имам усещането, че е отлетяло. С каква мерна единица се измерва скоростта на времето?



Човешките същества имаме различни сетива, но с никое от тях не може да уловим времето. Нито усещаме присъствието му, нито можем да измерим движението му без помощта на външни средства. И все пак вярваме във времето, доверяваме се на календара, часовника и движението на слънцето, съобразяваме се с тях и едновременно с това сравняваме показанията им със собствените си усещания. И понякога се чудим, че календарът измерва времето по друг начин от вътрешния ни усет.

Може би твърдението, че времето се измерва с пътите, когато ни спира дъхът, само в случаите, когато дъхът ни спира от присъствието на нещо ново. Може би времето тече по-бавно само когато растем, защото растейки и развивайки се, създаваме някакво свое контравреме и така не позволяваме на онова другото, обективното физическо и историческо, безлично и бездушно време да ни подмине. Може би фактът, че основната ни задача като деца е да растем, кара времето да тече по-бавно. И затова после като възрастни, като (ако) решим да спрем да растем, да „улегнем“ и  да си повярваме, че развитието ни в голямата си степен е приключило, времето минава бързо, също както експресният влак подминава скорострелно някоя малка селска гара.

Казват, че щастието е пътуване, а не дестинация. Ако е така, то щастливият човек е реката, която тече вечно паралелно с влака на времето и не му позволява да я подмине. Ако е така, улегналите хора са нещастни, а номадите са щастливи.

Хората очакват да ме е страх от раждането и от майчинството. Защото „след това всичко се променя“. Разбира се, че всяка промяна носи страх и след нея не си същият човек. Но аз не съм същият човек, откакто завърших гимназията, университета, откакто заминах за Германия, откакто се запознах със съпруга ми, откакто бабите ми и дядо ми починаха, откакто почнах тази работа, откакто посетих Гвинея, откакто откакто... Всъщност човек никога не е същият. И съзнанието, че промяната идва, носи страх. Но мен лично много повече би ме било страх, ако нищо не се променяше, ако си оставахме вечно едни и същи, като хербаризирани личности...

Настъпване по пръстите

Още в първите дни на студентския си живот в Германия научих, че ако не познаваш никого в стаята и има свободни маси, то е за предпочитане да изпозваш тях, вместо да седнеш до някоя непозната личност и да рискуваш да я притесняваш. Или още по-лошо: да се чувстваш виновен, че го притесняваш, което чувство тя би могла да ти вмени по невербален, но много осезаем начин.

Едно от другите първи неща, които научих, е, че в градския транспорт има два вида хора: такива, които стоят на вратата и запречват движението, въпреки че автобусът вътре е празен, и такива, които още с качването си избират точно определена седалка и на всяка цена трябва да седнат на нея, независимо колко други пътници ще избутат и прегазят по пътя си.



- Извинете! - укорително ми казва възрастна жена и побутва торбата с размер 1 х 1 м., която съм сложила на вътрешната седалка в метрото, пътуваща назад.

Вдигам торбата и преди да съм успяла да наместя стърчащите от нея две франзели, стрък праз и връзка ревен, така че да не паднат, тя вече е успяла да накара човека на отсрещната седалка да си свие краката, настанила се е до мен и в седящо положение усилено дърпа дядото за бастуна, за да седна пък той срещу мен и  диагонално от нея. Ръката ми замръзва във въздуха заедно с торбата, която се оказва твърде голяма, за да се побере между бастуна на дядото и краката ми. Внимателно приземявайки покупките на пътечката в средата на метрото, забелязвам, че седалката отдясно на дядото и от другата страна на пътечката е празна. Ако беше седнала на нея, нямаше да се налага нито да сбутва мен и човека диагонално от мен, нито пък да дърпа дядото за бастуна, а можеше да си седи до него и да го подкрепя, докато седне и той.

И тогава в главата ми се случва нещо особено. Като балон с горещ въздух възмущението ми започва да се издува и да се очертава върху изражението на лицето ми. Едновременно с това във въображението ми гласът на бабичката прогърмява през горещия въздух, прерязвайки го на две: „Тази днешната младеж... Никакво уважение към възрастните хора...“ Опомням се и съзнателно насочвам погледа си далеч от бабата. Чудя се, дали гласът във въображението ми беше на немски? Защо тогава думите звучат така на български? И дали моята реакция беше реакцията на обидената източноевропейка? И ако да, защо беше така в синхрон с немската култура? Странно.

Усещам как бабичката се е вторачила в екрана на мобилния ми телефон, на който пиша съобщение на български. Любопитството й е толкова силно, че мога да чуя как дъвче сухото хлебче с кашкавал и мога да усетя дъха й отстрани на врата си. Рязко ставам и усещам как тя вече приканва дядото да се премести до нея.

- ...тези рускини... - долита до мен част от шепота й. Обръщам се към нея и погледите ни се срещат, а тя продължава вече на висок глас. - Също като Лена Майер-Ландрут или Лейди Гага се обличат. 

Време е да сляза от влака.

Малките неща


Забелязали ли сте, че с хората, с които си комуникираме често, винаги имаме какво да си кажем, докато с хората, с които говорим веднъж годишно, трябва известно време, докато разговорът потръгне, ако изобщо това се случи? Дори и да не са ни близки или пък особено приятни първите и колкото и да обичаме вторите, обикновено така се получава. Странно е, или? Всъщност е по-логично, когато редовно имаме контакт с някого, да сме „се изчерпали“, да сме си изговорили всичко и да нямаме много теми за разговор. Логично е също, ако не сме говорили дълго време с някого, да са се насъбрали много теми и всъщност да не можем да спрем да говорим. А всъщност поне при мен се получава точно обратното.

Предполагам, че има хора, които винаги могат да говорят независимо от ситуацията. Но когато става дума за балансиран, задълбочен разговор, в който хората проявяват интерес един към друг, а не към процеса на говорене, човек винаги трябва да вземе решение какво да каже. И тогава, ако не си комуникирала от дълго време с някого, или не знаеш откъде да започнеш, или всичко ти се случва маловажно и незаслужаващо чуждото внимание. Или може би само аз съм такава.

От друга страна, ако редовно си говориш с някого - било то на живо или не - темите изникват от самосебе си. Оправихте ли се вече от грипа? Помниш ли онзи колега, който от много време искаше да напуска? И какво стана с рецептата за спагети със сьомга? Изведнъж нещата не ти се струват малки и неважни, а напротив - само със споменаването им се вдига завесата, скриваща собствения ти свят от околните или пък успяваш да надникнеш в живота на другия. Темите не ти се струват прозаични, защото ви позволяват почти да се размените местата - или поне да си въобразите, че разбирате чуждия живот и че виждате през очите на другия.

Всъщност грипният сезон, успехът на някаква си рецепта или вероятността някой колега най-после да си намери друга работа са малки неща. И също така прозаични. От тях не зависи нищо и ако човек не им придава особена важност (което не е и много здравословно да прави), са и маловажни.

И въпреки това малките неща са градивните единици на реалността. На живота ни тук и сега. И то не защото, ако ги съберем, ще се получи нещо голямо - не, малките неща не са парченца от пъзел, които образуват заедно някаква еднозначна картина. Всъщност те са фрагменти - колкото свързани с голямото цяло, толкова и отделни единици. Но колкото и да са малки и маловажни от глобална перспектива, във всяко едно от тях пулсира един и същи ритъм - нашият собствен.