„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“

– Пак ми създавате главоболия!, – мърмори секретарката в университета, а челото й по релеф наподобява Стара планина. – Вие сте сменили заглавието на дипломната си работа, така не мога да я приема!

– Не бих се изразила точно така, – започвам да изстъргвам аргументи от пещерата на попресъхналото си търпение, – практически просто размених мястото на две думи в заглавието, те все още присъстват в него и смисълът по никакъв начин не търпи промени, – въздъхвам по-скоро развеселена, отколкото притеснена от привкуса на предстоящата безсмислената софистика.

– Дори така да е, не ми е позволено да приема дипломна работа, освен ако заглавието й не съответства на 100 % на предварително заявеното. 

– Но то семантично съответства, графичната подредба на думите е по-скоро въпрос на вкус, като нулите в 100 %, нима има промяна ако размените реда им?!

– Не зная как да постъпим. Вариантът е да смените заглавната страница, – гледа ме назидателно дамата. 

– Звучи логично, за целта само трябва да се върна до Берлин (влаковете не пътуват заради стачка), после да отворя вече подвързани 3 екземпляра, да разменя хартииките и съответно да изгубя минимум още един ден по влаковете, както и после, чакайки отново пред бюрото Ви, –не й споменах, че според собствения ми календар работата трябваше да бъде предадена ден преди рождения ми такъв и точно в този момент аз седях пред нея с ината на изпечен телец да не отстъпва дори сантиметър назад, особено когато е нагазил в плаващи пясъци. А и към собствените си крайни срокове съм деспотична до безбожие.

– Не виждам наистина друг вариант за спазване на протокола, – безкопромисно отсича тя.

– Разбирам, – привидно глуповато кимам и отказвам да се опитвам да разбирам. Преглъщам жлъчен сок, защото усещам, че арогантност няма да ме спаси от немската бюрокрация, било то и в наполовина полски университет. – Нека обобщим: научната ми ръководителка се намира в Африка и ще получи единствено електронна версия на текста, въпреки това съм длъжна да жертвопринасям дървесина заради университетските протоколи. Наистина ли е необходимо всичкото ТОВА?

– Както Ви казах, трябвало е да внимавате повече със заглавието...

– Ясно...

– Съжалявам, но както казах в университетския протокол стои...

– Няма проблем, нека уважим правилата, – шест години на немска територия все трябва да са ме понаучили на нещо, в случая май е ехидна дипломация: неприятна, но необходима,– имам простичка идея, – бъркам в дебрите на дамската си чанта с надеждата да не измъкна оттам анаконда, но попадам на търсеното: син химикал. Вече претръпнала. – Бихте ли ми върнали екземплярите само за момент?

– Ами Вие какво възнамерявате да правите?, – пита ме тя и примигва зад очилата със строгостта на Макгонъгол.

– Очевидното: да спазя протокола, коригирайки фаталната си грешка!, – хубавото на работата ми с телевизионери е разработването на антистресова реакция, нещо като емоционален файеруоу. Когато телесната ми температура се повиши със скоростта на живак в термометър (доближен до котлон), превключвам на самозащитна фаза номер 734 или още наречената „Майната му“.

– Не съм съгласна, така ще изглежда грозно!, – потриса се от обрата на събитията тя. 

– Обаче ще е вярно, на кое да заложим: на естетика или на коректност?, – подсмихвам се вече тържествуващо и наблюдавам титаничната борба, изписана по лицето й.

– Добре, печелите!,– вече буквално вдигнала ръце се тюхка секретарката, чийто емоционален баланс размесих като тесто за питка и май оставих да попревтаса. Тя продължава да ме убеждава как въпреки всичко трябва да се обърна за разрешение към други инстанции, но че тя щяла да направи компромис. Аз я слушам сякаш  през перде от преминаващо в газообразно състояние напрежение, което ме е обвило като пашкул. Всепроникващо чувство за дежа ву ме застига и пренася в офиси, в които съм се чувстала отчаяна пред бетонната непроницаемост на правила и закони, понякога институционализирани такива, друг път лични, на хора, които смятат, че тяхната житейска призма е конституционно призната.  

И така, ден преди да навърша 26 години най-после се чувствам пораснала или поне надраснала себе си. Цяла една образователна епоха се затваря зад гърба ми, а с нея притеснения за оценки, крайни срокове, професорски произволности и секретарски абсурди. Научих много и малко. Последното е по-лесно за синтезиране. Състои се в нагласата към екстерно наложен стрес. Моментите, в които той е наистина неизбежен, са по-малко от предполагаемото, просто понякога човек трябва да погледне навътре в себе си и да преброи до колкото издържи, ако ще и да попрепсува обстоятелствата и събитията в храма на собствената си глава. За да има повече време и енергия за наистина стойностните неща!

Колко странно работи човешката памет! Ако се опиташ да си спомниш хората, с които преди 10 минути се пътувал в автобуса, няма да успееш. А те са били до теб, делили сте си толкова тясно пространство в продължение на може би 10, 15, 20 минути? А може и по-дълго. И въпреки това, щом слезем от превозното средство, автоматично ги забравяме. Сякаш мозъкът отваря някакво бездънно чекмедже и ги напъхва вътре, за да не му се пречкат. За сметка на това обаче една единствена дума, една песен или, в моя случай, една статия, може да отключи спомени от преди няколко години за съвсем незначителни ежедневни неща.

Помня как преди няколко години седях в една съвсем друга, мъничка стаичка, на стария ми лаптоп и размишлявах за това, какво искам. Размишлявах чрез пръстите си. Мислите ми течаха като електрически вълни от главата надолу към ръцете и се вливаха в тракащата клавиатура на компютъра ми. Материализираха се в черни редици думи, които се лееха на екрана, за да ми донесат единственото заключение, че не знам да искам. Не, не, че не знам какво искам, а че искам по грешен начин, че не съм се научила да работя с желанията си, че медиите, възрастните (, които и аз постепенно се причислявах) или кой знае кой ме бяха научили да си пожелавам чужди желания. Открих, че единственото, което искам, е повече.

Излишно е да казвам, че макар да е добър пътеводител, „повече“ не е точно желание, което може да бъде постигнато някога. Затова започнах да мисля какво наистина искам. Ама наистина наистина, а не наистина заради общественото мнение. И след три години успях да го измисля: искам всичко.

Знам, че „всичко“ също не звучи като нещо, което човек може да постигне някога, но въпреки това има две големи предимства пред „повече“: „всичко“ не налага ограничения и не се сравнява с нищо и никого.

Спомням си как в края на десети клас трябваше да си изберем профилни предмети, които да изучаваме усилено. Моето училище предлагаше добри възможности: химия и биология, математика и информатика, литература и история. Дотук добре, ама човек можеше да ги посещава само по двойки, а на мен най-интересни ми бяха литературата, химията и информатика, точно в този ред. Решението беше трудно, но еднозначно и голямото чудене завърши разбира се в полза на литературата и с двумесечно сърдене от страна на преподавателката ми по химия. Знаех, че е правилното решение, знаех също, че правилата в училище са направени с оглед най-лесното преструктуриране на класовете, ясно ми беше, че ако иска да следва точно определена кариера, човек трябва да се задълбочи в точно определени неща, но въпреки това беше разочароващо. Още тогава исках всичко. Сега, почти десет години по-късно, макар че имам завършено образование по хуманитарни науки, в офиса съм тази, която отговаря за компютрите и помага на колегите с excel, а когато приятели - химици говорят за експериментите си, слушам с интерес, въпреки че очевидно съм изостанала с материала.

Хората отказват да вярват във всестранните личности. А аз искам да бъда такава. Не защото имам всестранни таланти и възможности, а защото интересите ми са много разнообразни и защото знам, че с упорит и дълъг труд от всеки интерес могат да се развият умения.

Затова се дразня на стериотипите. Не ми харесва, че трябва да дефинираме идентичността си само чрез сравнение с другите и чрез отрицание на различното, че казвайки кои и какво сме, трябва автоматично да приемем, че не можем едновременно да сме и нещо друго. Не разбирам защо трябва да работим с двойки противоположости (мъжко - женско, научно - популярно, емоционално - рационално, хуманитарно - природно, личен - професионален успех и т.н.), след като обединявайки ги, разполагаме с много повече. Затова и искам всичко.

Понякога, когато лампите във влакчето на метрото не са достатъчно силни или някои изобщо не светят, докато се движим между две спирки, поглеждам към някой тъмен прозорец на влакчето и почти виждам в него лицето на майка ми. По различни причини никога не станах толкова близка с нея, колкото предполагат някои стериотипи, а най-големият ми страх през пубертета беше да стана като нея: дебела и със скучна, неуспешна кариера. Толкова по-шокиращ беше първият път, когато блеейки в метрото, разпознах нея в собственото си отражение. Не цветовете ми напомняха за нея нито пък чертите на лицето: единствената ни прилика е във формата на лицето, която на слабата светлина на метрото придобива основно значение. Значи все пак имаме нещо общо, казах си, осъзнавайки, че досега за четвърт век никой от роднините не успя да го види.

Много психолози подчертават важната роля, която връзката с родителите ни играе при формирането на личността. Някои дори твърдят, че самоосъзнатата позиция в рода определя начина, по който възприемаме себе си. Аз, от друга страна, досега винаги съм дефинирала понятията "род" и "родители" по-широко. В крайна сметка онова, което хората казват, и онова, което наистина правят, са две различни неща и най-важна е не платоничната теория, а конкретното субективно възприятие. И все пак мисълта, че не само майка ми, но и дядо ми - баща й - има същата форма на лицето, ми донесе успокоение. Да имам прилики с него, това със сигурност е комплимент.

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...

- Скъпи братя и сестри, - започна свещеникът, оправяйки микрофона. - Събрали сме се тук, за да отпразнуваме...

"Дрън, дрън дрън...", звучеше в главата ми. Колко ли дълго ще продължи? Може би половин час, може би един, а може и два... Сега му е паднало да говори пред хора, сигурно ще е по-дълго. Че иначе кой знае кога ще се съберат толкова слушатели в църквата, колкото са дошли днес за комуниона (един вид второ кръщение при католиците) на децата.

- Защото при първото кръщение обикновено сме бебета и родителите ни ни носят на ръце... - тътнеше равният му глас и отекваше в дългия кораб на старата готическа църква. - а при комуниона ние сами решаваме да станем част от религиозната общност...

Изведнъж свещеникът се спира, вади тетрадка и започва да чете речта си на полски. Полската двойка, стояща зад мен изсумтява с презрение. Свещеникът избухва в нервен смях, отдъхвайки си в края на полската си реч. После следва на английски, френски, руски, арабски, италиански и испански. Руският му коства най-много усилия. Чудя се защо ли се старае толкова много. Още повече, че руснаците не са католици... Поглеждам към часовника. Изминал е час.

Защо се съгласих да присъстваме? Можеше да отидем само на празненството след церемонията. И без това сега, като закъсняхме, не можем да видим и едно познато лице. Той е в задната част на църквата. Не се интересува от случващото се. Аз съм почти най-отпред. Права, защото няма и едно свободно място на безбройните пейки. Отзад са седнали най-нетърпеливите роднини и приятели, готови са скочат да си тръгнат всеки момент, в средата са най-набожните, които слушат думите на свещеника, без да отделят очи от него, а най-отпред, непосредствено зад децата, седят най-елегантните. Луи Витон, Прада, Гучи. Маркови чанти, костюми, обувки. Полската група.

Несъзнателно поглеждам към изтърканите токчета на собствените си обувки - единствените, които отиваха на остатъка от облеклото ми. Спряла съм се в средата на пътеката в левия край на църквата. Не искам да създавам впечатлението, че принадлежа към полската група. Не че имам нещо против тях. Не, просто се чувствам като част от културата им.

До мен пълна цветнокожа жена на дванайсетсантиметрови токчета, които се подават изпод ярко жълтата ѝ рокля, търси с поглед съпруга си. И той като моя се е свил в задната част на църквата с надеждата да си намери място за сядане. За разлика от моя обаче той веднага доприпква, щом усеща упрека в погледа ѝ. Дъщеричката им е седнала на първия ред, заедно с другите деца, в чиято чест е церемонията. Също като останалите момиченца прилича на малка булка с бялата си дантелена роклична, която сякаш свети в тъмната църква.

Отпред свещеникът продължава да говори. За миналото и бъдещето, за история и идентичност, за многообразие, братска любов, равенство и така нататък. Също като социално слаб немец, живеещ -по професия - от социални помощи, в пъти по-високи от минамалната заплата в България, и немската католическа църква е готова да направи всичко, за да вземе колкото може повече поклонници, пък било то и за сметка на националната гордост.

Започвайки молитвата, допреди малко хихикащата полска двойка зад мен изведнъж пада на колене на пода и започва да се моли. Синчето очевидно не проявява желание да се присъедини и започва да дърпа якето на майка си от скука. Свещеникът игнорира шума на тичащите из църквата деца и продължава да се моли. Искам вече да се прибирам.

Молитвата свършва след десетина минути чак. Започвам да се чудя, дали не са им изтръпнали краката... Никой не се оплаква. Всички си подават ръка. Оглеждам се. Полската група ме игнорира. Дали някой на мен ще подаде ръка? Сконфузна ситуация наистина... Дребничкият съпруг на пълната жена до мен се приближава с усмивка и стиска вкоченената ми ръка. Слава Богу. Нека говорим сега за минало и бъдеще, за идентичност и равенство... За един момент и аз станах равна... ако не на привидно религиозните префърцунени поляци, то поне на африканските ми съседи. А после? После всички се разделиха на групи по семейства и националности, игнорираха се едни други и си правиха снимки, сякаш е не комунално, ами семейно събитие... Толкова за комун-иона...

Накъдето и да погледнеш – прах. Прах по рафта, прах по телевизора, прах по компютъра, даже и по мивката в банята се събира прах през седмицата. Само по мобилния ми телефон няма прах, ами пръстови отпечатъци. Улики, които издават, че съм се опитвала да избягам от офисната скука или пък съм се спотайвала от къщната работа. Следи от физическия контакт между уреда и мен.

Признавам си, откакто имам смартфон, връзката ми с интернет не е платонична. Дори напротив: чисто физическа е, няма вече никакви чувства. Нито от моя, нито пък от негова страна. Сутрин като ме събуди, го удрям, че да млъкне. После го галя по време на закуска, за да прочета всички новости по социалните мрежи. Цял ден го докосвам, приласкавам го, че да ме спаси от скуката, а вечер, когато до мен има живо човешко същество, го зарязвам някъде, където да не пречи.

Преди – когато бях още нова във фейсбук – цялото дигитално село ми честитеше рождения ден. Сега, след като си изтрих рождения ден от всички профили, дори и Гугъл не се сеща да ми измайстори специална лична честитка на началната си страница. Единствено онлайн – магазините знаят кога съм родена – не за друго, ами защото обикновено ми пращат купони с намаления по случая. Брак по сметка и туйто.

***

В по-голямата част от Западна Африка, най-вече сред мюсюлманското население хората не празнуват рождени дни. Датата, на която определен човек е роден, не е важна за никого. Помни я само майката и държавната институция, която издава документи за самоличност. Никой друг. Нито приятелите, нито братята и сестрите, нито другите познати и роднини някога си честитят рождените дни.

Разбира се, както е с повечето културни особености, никой не знае защо. "Защо?" е просто грешният въпрос. Фактът е просто факт и толкоз. Човек се съобразява, без да се замисля.

Често пъти и от различни хора съм чувала думите "Не искам да ми честитиш рождения ден, защото това изобщо не е празник за мен." Не че е тайна, ами просто не е от значение.

Рожденият ден е празник на отделния индивид. Може би е важен за еманципацията на отделната личност от колектива, но много лесно може да се превърне в егоистичен празник. В лъжа, празни думи, прахосани пари и време.

Толкова по-любопитен е фактът, че с напредването на новите технологии младите хора в Западна Африка изведнъж започнаха да си честитят рождените дни. Масово във фейсбук, умерено в реалния живот. А аз си скрих моя. Оставих го да се напраши, но да не хване пръстовите отпечатъци на непознати и отчуждени хора.

Снимка: Chinchiller92

Колко мнооого неща съм планирала само! Впечатляващо! След шест години в Германия съм способна да предвидя и менюто за бала на непланираните си внуци, все пак за всичко трябва да се помисли на време. Сигурно сте чували за немската радио-програма, в която водещите преди няколко години разиграха ковчег. А може и да не сте, българите нито умираме от нетърпение да си планираме кончината, нито ни е сладко да говорим за нея. Докато за германците това си е продължение на естеството и съответно също толкова неминуемо. Та играта сама по себе си отговаряше на критериите на медийните забавления. Като някогашните загадки по местното радио – задават ти малоумен въпрос и можеш да се ощастливиш с албум на Екстра Нина, който трябва да отидеш да си вземеш от офиса, тоест от някой гараж в квартала. Германците са над тези (и много други) неща, те мислят перспективно, все пак русите каки са мимолетна радост (славянската душа за малките неща живее), но всеки рано или късно има нужда от...дървено легло с капак да го наречем и германците планират ли планират. Защото времето лети. „И тичай, хамстере, тичай, колелото се върти!“

Къде съм аз в целия този source code? Някъде между Момо и Алиса, емоционално имам предвид, нито съм бездомна, нито пия сиропи за смаляване или обратно, основно поради липса на дистрибутори на немска територия. До степен съм господар на времето си и негова трагична жертва. Иска ми се да порасна, както на Пинокио му се иска да бъде „истинско момче“, от друга страна предпочитам да вярвам, че някой ден може съдбата на Бенджамин Батън да сполети човечеството и да започнем да стареем наобратно, на връщане към детството. Защото в противен случай или ежедневно те гонят хората със сивите костюми, или и ти се дегизираш като тях, уж да ги заблудиш, а впоследствие заблуждаваш себе си, че не си се претопил в един бързащ, мърморещ, „сериозен човек“ и така до...края, да речем.

Снимка: Russ Sanderlin

НО докато аз припиликвам с часовник в ръка като вечно закъсняващия заек при Алиса, една приятелка ме приземи обратно към земната ос с един необорим факт, сподели ми, че майка й е диагностицирана с алцхаймер. Новина, която даде повод за дисекция на ежедневните ни (ненужни) суетни. Планове имам и сега в календара до края на месец юни (не уточнявам годината). А нейното семейство вече няма да може да планира дори настоящия ден, защото не можеш да планираш и да озаптиш нещо, което не ти принадлежи. Като времето примерно. 

Снимка: DaDaAce

- Ще свариш ли малко кафе? - пита Биргит Поморин и вперва жабешкия си поглед в обецата на носа на събеседничката си.

- Да Ви приличам на барманка? - пита я тя. -  Ето Ви филтъра и кафето, кухнята е директно срещу офиса ни. Сварете си сама.

- Вие трябва да сте Мели. - казва бавно Фрау Поморин, надявайки се да започне разговор.

- Мелинда се казвам. - тросва се младата жена, без да откъсва поглед от екрана на монитора си.

Снимка: Holly & Chris Melton

Биргит Поморин раздвижва трътлестото си тяло и насочва вниманието си към стъклената кана на кафеварката. Движенията ѝ са бавни и за пореден път имам чувството, че е под влиянието на някакъв наркотик. Знам, че не е. Добре де, не знам, но ми се струва, че самата ѝ природа е такава - олицетворение на флегмата. Също като робот се придвижва към вратата, отваря я бавно, сякаш очаква някакво чудовище да я нападне в коридора и изчезва в кухнята. Чуваме я как си мърмори под носа, че кранчето на водата е твърде стегнато. При мисълта за отпуснатите ѝ торбести бицепси, които се напъват, за да пуснат водата, губя желание да обядвам.

- Очите ѝ са като блата. - шепне Мелинда. - И сякаш гледа не мен, ами нещо невидимо зад мен. Понякога се чудя, дали не е алкохоличка.

- Ама и ти добре я нареди. Сама да си вари кафе. Какво ще каже Йорг? - одобрявам аз. - Човек не би си помислил, че са ни спонсори.

- Хм, спонсори... - сумти колежката с пренебрежение. - Тя е бъкана с пари, а не знае какво да ги прави. Ама нищо чудно... Кой знае с кого е спала навремето, че да стане шефка...

Биргит Поморин е главно действащо лице, що се отнася до спонсорирането на нашите проекти. Всяка година по едно и също време идва при нас, за да обсъжда финансови въпроси с шефа. И всяка година по едно и също време се случват едни и същи неща: тя влиза, говори бавно, едни и същи клишета, спори с шефа, без да аргументира, и накрая ни дава точно толкова пари, от колкото имаме нужда, за да финансираме проектите.

И аз често пъти се питам как се е издигнала в кариерата си. Дали цял живот е била такава - подобна на жаба - или някога е била чевръста попова лъжичка, която растейки професионално, се е "развила" във влечуго? Повечето немкини - шефки приличат на нея. В сравнение с нея Меркел е принцеса от приказките. Направо да му се отще човек да има успехи в работата...

- Бих я взела да играе зомби в новия ми филм. - размечтава се Мелинда. - Може би ще ме номинират за "Оскар".

Мелинда прави късометражни филми през свободното си време. Прави също и фотопроекти с надеждата някой ден да бъдат изложени в галерия. Обикновено ги прави за без пари. Дори и да успее да събере някакви, те отиват за материали или ги дава на актьорите и моделите.

- Имам толкова много работа. - започва тя. - Лятото го снимаме, а на мен сценарият не ми е съвсем готов.

- А, ти затова ли напускаш? - смея ѝ се аз.

- Ами да... - въодушевено отговаря тя. - Имам си аз работа, за какво ми е тукашната? Крадат ми идеите, докато аз върша секретарска работа и хората очакват да им правя кафе... Затова ли съм следвала толкова години в университета? Имам си достатъчно работа, само пари ми трябват.

И двете сме се научили да се смеем на противоречието.

- Е, аз пък ще остана... - казвам ѝ. - Току-виж след десет години и аз съм станала като колежката Поморин...

- Никакви шансове. - убедена е Мелинда. - Аз няма да ти го позволя. За да станеш шефка, трябва да си родена жаба. Само глупавите хора стават шефове.