Андрже седна, паркирайки куфара пред себе си, и отвори черната раница.

- Вземи. - подаде той наполовина пълно шише с вода на Марчело, а за себе си извади бира.

Кръстоса крака също като останалите чакащи и отпи бавно. Жената до него беше рошава, по джапанки и леко понамирисваше. Беше заровила глава в една огромна книга, която прелистваше бързо и с нетърпение. Кой знае откога висеше тук и чакаше закъснелия си полет. Напомняше му малко на Малгоржата по време на сесия, изгубена сред хилядите й записки, далечна и недостъпна за него. Ех, Малгоржата, какво ли е станало с нея? Дали се е взела с онова докторче, дето все тичаше след нея в университета? Дали се вози в лъскава кола и носи скъпи рокли?

Хубаво момиче беше Малгоржата. И умно, все четеше някакви книги и уговаряше Андрже да се запише и той в университета. Пък на него хич не му харесваше ученето. Искаше да е свободен, да лети и пее като птичка. Птиците не се записват в университета, каза й той.

Ех, да можеше Малгоржата да го види сега. Изпечен от слънцето, заякнал от ходенето, дори няколко бели косъма имаше. Пиеше само скъпа бира, имаше си марков куфар и хубава раница. Че и дете имаше под своя опека. Той погледна към Марчело, който беше седнал на пода и кротко гледаше опашката от хора, чакащи за закъснелия полет до Брюксел. Андрже намери Марчело една зима под моста. Беше замръзнал и лежеше в безсъзнание. Андрже го стопли, нахрани го и накрая му даде малко водка за подкрепа. Марчело носеше в джоба си замръзнал бюрек от онзиден, който отказваше да изяде, защото после пак трябвало да проси. Беше избягал преди две седмици от баща си, който го биел.

Марчело свиреше малко на хармоника и знаеше да пее "Катюша" с руски акцент. Дума руски не говореше, ама руснаците били най-щедрите пътници в метрото, та баща му набързо го научил им пее, барем стане някой ден прочут уличен музикант и спре да проси. Марчело нямаше възраст. Беше дребничък, хилавичък, с малки детски ръчички, ама около очите му имаше бръчки, а кожата на лицето му беше опъната и суха като на възрастен човек. Черните му очи бяха винаги спокойни и някак примирени. Андрже никога не можеше да изкопчи от него за какво си мисли.

Рошавата жена прибра книгата и стана. Май ставаше време за качване на самолета. Андрже също нетърпеливо се размърда. Започна да му омръзва да седи тука. Погледна към часовника. Оставаше около час до полета. Време беше вече. Хората се раздвижиха и постепенно завлизаха един по един през стъклената врата. След малко пред гишето за регистрация на багаж нямаше вече никой освен Андрже и Марчело.

Андрже стана и се протегна. Прибра шишето с бира в раницата и я затвори.

- Време е. -  каза той, а Марчело вдигайки се от пода, се огледа плахо. После отиде до кошчето, остави празното шише от вода до него, огледа се отново, за да е сигурен, че никой не го наблюдава и бръкна в кошчето. Извади бутилка с недопита кола и я подаде на Андрже.

- Това ли е всичко? - попита той, а Марчело поклати глава. После се наведе отново над кошчето, пъхна си ръката вътре и затърси. Кошчето беше твърде дълбоко за малкото телце на Марчело и след малко той почти потъна вътре, без да успее да извади нищо.

- Мръдни се оттук. -  каза Андрже, бръкна в кошчето и  извади сандвич.

После се обърна, отвори претъпкания си куфар и напъха сандвича вътре. Махна на Марчело и тръгнаха. Язък за чакането, помисли си той. За едната кола и единия смачкан сандвич. Ама човек никога не знае на летището. Всеки закъснял полет е като билет от лотарията: до последно чакаш и не знаеш, дали и колко печелиш. Понякога печелиш, пък понякога губиш. Андрже нямаше много за губене освен времето си. А губенето на време му беше станало професия.

Андрже не считаше себе си за безделник или клошар. Той не взимаше социални помощи нито пък просеше, ами вместо това живееше от онова, което хората доброволно, макар и несъзнателно му даваха. Виждаше себе като ходеща и дишаща машина за рециклиране. Благородна машина беше Андрже, защото не само вземаше, ами и даваше на другите. Марчело направо разцъфна при него. Андрже не беше и бездомник. Какво да направи той, като се чувства у дома навсякъде? Като птичка беше: пееше и летеше от място на място. А гнездото му беше тук, на летището, при големите стоманени птици и милионите заблудени пътници, които минаваха също като мравки и оставяха храна, напитки, куфари и дрехи...

Това лято е от нежните. От една страна приятелите ми в Германия се женят, някои от романтични подбуди, други по прагматични причини, а защо не и двете?! Начинът, по който уведомиха гостите за събитието, говори много за вкуса на гореспоменатите двойки. 

Снимка: Parekh Cards

Една приятелска двойка изпрати изрезка от вестник със статия относно любовната си история и общата им страт към веганското готвене. От снимката се усмихват двама свежари с черпак в ръка. Решили, че им е време за официално задомяване и деца. Дано да имат вкусно кулинарното и емоционалното съжителство!

Снимка: Albert Palmer

Друга прителка бърза да сключи свещения съюз, защото партньорът й работи в Катар, а тя трудно би могла да замине при него без алиби за виза, пък и ако искат легално се държат като двойка по улиците на Доха, то е силно препоръчително на ръката й да проблясва пръстен под лъчите на яркото арабско слънце. Той й предложил докато пиели кафе, по-скоро я попитал кога й е удобно да сключат брак. Та тя така лежерно покани и гостите. Бяхме се събрали около халбите с бира един следобед. Без шум и фанфари. Дано им е все така непретенциозно на душата! 

Отваряйки фейсбук по различни (не)обосноваеми причини за прахосване на ценно време, напоследък се натъквам на сватбени снимки на все повече бивши съученички. Което или означава, че по неписаните български правила на 26 незадомена (обаче опитомена) съм си презряла круша, или хората изпитват вътрешната необходимост да минат под венчилото непосредствено след като са изхвърчали от университета и то както си му е редът: като са се разбивали врати, търсели обувки, крали са булката, играла са се хора пред блока, ритали са се менчета, чупили са се питки и какво ли още не. Радвам се за приятелите ми, които са убедени, че това е техният път и сега е моментът за промяна. Смело и отговорно решение. Дано им е безметежно, красиво и празнично!

Снимка: Susanne Nilsson

На един тип сватба още не съм присъствала, а именно на еднополова. Знам, че е въпрос на време да долети някоя покана. Докато се прекръствате и си плюете в пазвата, нека помислим какво всъщност означава това. Двама души решават да живеят заедно, в един момент да легализират съжителството си. Дали защото имат емоционална необходимост, или просто защото семейните двойки биват поощрявани (поне в Германия на данъчно ниво). Няма да им лесно, но дано да е успешно!

За ЛЮБОВзнателните: нежността под никоя легална форма не би трябвало да предизвиква толкова обществени контроверсии. (Бел.ред.: Наблягам на „легална“, за да избегна употребата на дефиницията „нормална“, като цяло визирам тази, която се позовава на здравомислещите разбирания и изключва всички видове насилие и инцест.)

Дали защото учих, а и работя с хомосексуали представители и на двата пола (най-красивите телевизионни водещи, Мили дами, не се интересуват от вас, сори!), а и живея на емблематичен площад за хомесексулните в Берлин (Нолендорфплац), някак идеята за еднополов брак не ме смущава особено. Като цяло не държа да опаковат постоянно целия квартал в цветовете на дъгата, което се случва на практика, и да апелират по всякакъв повод за приемственост в общество, от което и те самите често се самооттласкват, защото носят страха от отхвърляне или вече са си изпатили. Обаче защо да не им бъде позволено да сключат съюз, от който много хетеро двойки бягат като дявол от тамян? Или както е казал народът, а понякога и Волен Сидеров: „Щом се обичат младите, нека се вземат!“. 

А Вие бихте ли отишли на еднополова сватба?

- Ние пък ядохме агнешко бутче тая Коледа. Къде го е намерила това агне през зимата, не знам, ама не беше вкусно…

"Защо пък да не намери агне през зимата?", беше първата ми мисъл.  "Ами да… може би овцете не забременяват по всяко време на годината… Кой знае…"

- Не знаех, че агнетата са сезонна стока. -  отговарих, а тя смеейки се, потвърди, че са. Аз продължих да мисля. Защо ли не забременяват по всяко време? Сигурно има нещо общо със снега…

Като бях малка, не обичах пъпеши. Имах чувството, че слънцето се е събрало в тях, ферментирало е, сгъстило се е като жълтък в яйце и ако го хапна, ще ми се заклещи някъде по пътя към стомаха и ще ме изгори. Съвсем друго беше с другите плодове. Дините например винаги успяваха напълно да преобразят слънчевата енергия, имаха си някаква тайна магия, която я превръщаше в онова розово сочно вещество, от което е направена вътрешността им. Прасковите пък си имаха някаква тяхна "прасковена" наука, с която преобразяваха лятото в сладък аромат и вкус. И така с всички други плодове.

Днес обичам пъпеши и мога да ги ям целогодишно. Вече нямам усещането, че слънцето ще се заклещи някъде из мен, отчасти защото пъпешите в магазина изобщо не са виждали слънце. Човек може и да може да яде всякакви плодове по всяко време на година, но като цяло рядко може наистина да им се наслаждава, рядко може да почувства слънцето в месото им, да усети душата на земята в аромата им.

Казват, че женското време било циклично. Ако е вярно, значи жена е създала света, защото изконното световно време също е цикъл. Където и по света да се намира човек, се редуват поне два сезона, ако не и четири, които определят почти всеки аспект от ежедневието: облеклото, заниманията през свободното време, храната и т.н. И това е нещо вълшебно и мощно, което носи промяна, независеща от човека, което дава усещане за сигурност заради повторението, но и подарява всеки път ново начало, защото няма две еднакви лета или две еднакви зими. Защо тогава трябва да ядем тиква на Великден или агне на Коледа? Защо се опитваме да уеднаквим сезоните?

Имам чувството, че миналия век заедно с Бог е умряла и Богинята, а оттогава се опитваме да живеем не само в безбожие, ами и в безсезоние. През зимата носим копринени рокли върху ватираните клинчета, а през лятото - боти. Искаме всичко, искаме пълен контрол и така не даваме на сезоните да си починат, не им позволяваме да умрат, защото сякаш не вярваме, че отново ще дойдат. Сякаш не вярваме в съществуването им. Аз например трябваше да осъзная, че е 30 градуса, за да си изпера зимното палто и да го прибера. Страх ли беше? Неверие ли? Кой знае. Но сезоните се връщат. Възкръсват като феникс и от нас само зависи да ги видим. Колко освобождаващо е тогава да прибереш зимните дрехи, колко освежаващо да извадиш летните. Сякаш белите панталони стават тотем на лятото, тънките рокли също като статуите в католическите църкви символизират вярата в хубавото време. Ако можеше сега и да има няколко ягодки с вкус на юни…

Аз съм дете на големия град. Привличат ме неонови плакати, завладяват ме кинопрожекции, обичат да играя в шума, обичам да откривам новото сред праха и автомобилния рев.

И все пак старата жена в мен е селянка. Когато открие всичко ново за откриване, тя ще се върне към познатото, но не онова навън, а познатото вътре в нея, онова познато, което води към природата, което я свързва със слънцето и земята, владее собственото й вътрешно време. Ще става преди изгрев слънце, за да прекопае градината, да полее цветята и зеленчуците, да обере зрелите плодове, да накладе огън и да вари мармалади, сиропи и компоти. Ще се завърне във вярата, в политеизма на природата, в анимизма на аромати, вкусове, звуци и ухания, винаги различни и винаги еднакви според настроението и сезона. И ще изчародейства своята собствена действителност на място, където хората не са набутани във високи сгради като в кибритени кутийки, а имат място да си разтелат духа, за да се почувстват близо един до друг.

– Вие имате ли билет изобщо? Ако това не е факт, то трябва да си купите такъв от шофьора, в противен случай – пътувате нелегално!, – назидателно реди една побеляла германка в автобуса в лицето на една майка с няколко антрибута – количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. Последното се отразява в последствие и върху моето.

Снимка: Paul Gorbould

–...., – тъмнокожата майка се усмихва повече от горчиво и се оглежда на всички посоки, като животинче, опряло гръб в студените решетки на полуръждясала клетка. Тя вади месечната си карта за градски транспорт и я показва вяло на самопроизнеслата се цивилна кондукторка, която, вместо да се извини за открития си неприязън, само доволно клати глава, сякаш произнася: „Този път ти се размина, но знам, че е пълно с други като теб, такива, нелегални...“
В непосредствена близост до „нелегалната“-легална пътничка и до немската й събеседница седи съпругът на последната като се опитва да се смее, сконфузен от преекспонираната гражданска съвест на доживотната си спътница. Двамата слизат на следващата спирка, а жената с кърпата на главата, количката и недоумението, изписано на лицето, отива до шофьора и му показва още веднъж картата си за пътуване, очевидно травмирана и озадачена от случката. Какво означава това?

Снимка: Bob Suir

Просто лични предположения и то от субективните такива. Има аспекти на немския манталитет, с които не успявам съвсем да се примиря. Не че моето недоумение променя нещо в ситуацията, само ми показва, че  съм като орхидея, пуснала корени върху скалиста почва, която се е адаптирала да фотосинтезира над нея, но знае, че никога няма да пие сокове директно от влажната ронлива почва под скалистата повърхност. Цветнокожата жена беше с количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. В препълнен автобус, по моя лична (и очевидно – архаична) преценка, въпросите, отправени към тази жена, би трябвало да се въртят около статуса й на майка, като на пример: „Имате ли нужда от помощ?“. Защото, ако се абстрахираме от подробностите, тя е просто Жена с количка. За някои – жена с кърпа на главата; за мен си остава жената с недоумението, изписано на лицето...

„Тази година юнският въздух тежи. Хем е топло и мирише на лято, хем небето е мътно и безуспешно се напъва да вали.“

Написаното на ръка ме кара да осъзная, че знам повече, отколкото си мисля. Мисълта за напрежението във въздуха извиква и други усещания. Оставям химикалката и в съзнанието ми изниква ароматът на бъз, бързото тропане на токчетата ми по неравния тротоар на път за работа и сутрешното чуруликане на птички. Собствените ми думи изваждат от някое чекмедже на мозъка ми забравен момент от началото на вчерашния ден. Защо не спрях за миг и не погледнах откъде идва ароматът? Кой знае. Мозъкът ми го е регистрирал, но аз не съм му обърнала внимание, подминала съм и бъза, и вълшебния миг.

Чудя се колко ли време от живота си губя по този начин. Колко ли хора по света губят също толкова, а може би и повече време? Колко ли "сега"-та ми се изплъзват между пръстите всеки  изминал ден? С колко точно скъсявам живота си за сметка на съществуването, губейки връзката със самата мен? Иска ми се също като героя от "Вино от глухарчета" всеки ден, всеки миг да чувствам в себе си присъствието на Живота. Хем искам, хем сама пропъждам ефирното същество на "сега"-то от съзнанието си. Защо?

„По-голямата част от хората не са наясно със собствените си чувства. Не знаят щастливи ли са или не, кога и при какви обстоятелства са щастливи и кога - не.“ (собствен превод), казва психологът Михали Чикшентмихали в последната глава от книгата "Creativity. The Psychology of Discovery and Invention"¹. И веднага ги противопоставя на креативните личности, които винаги са наясно с емоциите си и никога не губят връзката с вътрешния си глас. В рамките на двугодишно (1992-1994) психологическо изследване той интервюира креативни личности, имали успехи в най-разнообразни области: изкуство, наука, бизнес, политика.

Макар че покрива най-разнообразни теми, лично за мен посланието на книгата се свежда до две взаимно допълващи се твърдения: „Креативността е социален феномен, чието съществуване зависи от културни особености и конкретното разпределение на властта в обществото.“ и „Креативността е строго лично преживяване, запазено за хора, умеещи да изживеят напълно сегашния миг.“

Както подсказват двете тези за креативността, креативните хора са противоречиви. На пръв поглед те притежават взаимно изключващи се характеристики, чието едновременно съществуване здравият разум би отрекъл. Въпреки това именно това привидно напрежение между противоположностите прави възможни нови перспективи и ги превръща в границите на една цялост.

Творческите личности, било то астрономи, физици, предприемачи, скулптори, писатели, политици или каквито и да било други, често пъти обединяват качествата на интроверти и екстроверти. Въпреки че едното преобладава, те не се страхуват да изпробват и двете, осъзнават, че интровертността и времето сами им дава възможността да се концентрират върху идеите си и да творят, докато времето, прекарано с други хора им дава нови импулси и вдъхновение, помага им да намерят връзката с реалния свят. Така те създават баланс между идеали и действия, реалност и мечти, въображение и факти, физическа активност / енергия и спокойствие. Творческите личности обединяват също сериозност и игривост, разбират, че играта развива въображението, но всяко откритие, изобретение или творба ги прави отговорни пред обществото. Затова макар че често са (разбираемо) горди с постиженията си, не ги възприемат като само и единствено свои заслуги и знаят, че случайността играе важна роля за сътворяването на всяко ново нещо.

И накрая креативните личности обединяват егоизъм и алтруизъм, амбиция и себераздаване. Готови са да страдат за това, което правят, налагат си строга дисциплина и понякога лишения, за да запазят фокуса и концентрацията си, но и знаят, че резултатите имат потенциала да им донесат радост и удовлетворение, както и че идеите често пъти се зараждат в моменти на нищо-не-правене. Чикшентмихали не го поднася по този начин, но за мен именно тези последни характеристики са типични за всяка трайна любовна връзка: даването и приемането, отдалечаването и привличането, създаването на плодове и „отчуждаването“ от тях, разрешението плодовете да водят свой начин на живот. Точно тази раздвоеност между Аза и другите обяснява защо креативността е както личен, така и социален феномен.

Чикшентмихали започва книгата си с разказ от първия си студентски стаж в едно издателство. Като помощник в лектората той редовно имал достъп до ръкописи на хора, мислещи, че са направили големи научни открития като Философския камък или Перпетуум мобиле. Проблемът бил, че 99% от тези хора били… ами, леко изперкали. Смятали сами себе си за откриватели и гении, а реално изобретенията им не работели. Колко трудно било тогава за младия Чикшентмихали да ги разочарова, че трудовете им няма да бъдат публикувани…

Дали тези хора са творци, не е въпросът, който изниква. На всички е ясно, че някакси не са, че са самозванци. По-правилният въпрос е: какво отличава самозванците от "истинските" творци? И кой взема решенията кой какъв е? Най-простият отговор е: знаещите и плащащите.

Чикшентмихали нарича всяка област на креативност „домейн“, като във втората половина на книгата условно ги разделя на „домейн на думите“, „домейн на живота“ и „домейн на бъдещето“. Успешно принадлежащите към всяка област са експертите, които решават кой има потенциал и кой не. Онези, които финансират развитието като меценати, клиенти (пазарът като цяло), фондации и т.н., от друга страна, също имат думата, тъй като не само правят креативността възможен начин на живот, но и често пъти посочват проблемите, чиито решения трябва да бъдат сътворени.

Домейнът играе решаваща роля за творческия индивид: той предоставя знанията, основата, проблемите, които трябва да бъдат решение, посочва път за развитие и също има властта да определи кой принадлежи към домейна и кой не. Трудно е да направиш физично откритие без знания по физика, трудно е да сътвориш песен, без да можеш да композираш, трудно е да напишеш роман, ако не обичаш да четеш. Трудно е да промениш домейна, ако не го познаваш. Така креативността автоматично е социален процес, обмен между домейна и творческия индивид, между обществото и личността.

От друга страна конкретни исторически развития променят домейните. Чикшентмихали обяснява успехите на Брунелески, Мазачо и другите флорентински творци с икономическия подем и новото самовъзприемане на Флоренция през 15. век. По същия начин двете световни войни играят изключително важна роля за всички интервюирани и то не само защото много от тях са изгубили баща си на фронта, прекарали са години в концлагер или са били принудени да емигрират, за да спасят живота си. Почти всички жени признават, че липсата на мъже след войните е изиграла важна роля за приемането на повече жени в университетите, както и за шансовете като жена да получиш работа или стипендия за докторантура. Ужасите на войната вдъхновяват поети и активисти, а Роберт Галвин споделя, че необходимостта от по-добра комуникация с и на фронта подтиква „Моторола“ да сътвори първия прототип на мобилните телефони.

Така съществуването на креативни личности бива подкрепяно и легитимирано от обществени процеси, които вдъхновяват, „изпитват“ и накрая приемат или отхвърлят всяко ново материално откритие или интелектуално (духовно, философско, артистично) развитие.

Общо качество на всички интервюирани е, че редовно прекарват време сами. Голяма част от тях са били срамежливи и затворени младежи, вечно заети с хобитата и интересите си, имали са трудно детство или са им липсвали пари, но дори и онези, които идват от финансово и емоционално стабилни семейства и са екстровертни личности, споделят колко важно е времето за усамотение, било то неправейки нищо или пък вършейки някаква физическа или домакинска работа.

Осъзнаването на собствените нужди, рационализирането на собствените емоции и работата с тях е типично на всички интервюирани. То се изразява както в анализ на собственото си ментално и емоционално състояние (повечето си водят дневник), така и във всеки аспект от ежедневието им: в местоположението и подредбата на домовете им, в режима, в избора на медиите, които консумират и т.н. Като психолог Чикшентмихали става известен с теорията си за Flow, особения начин, по който мисловният процес тече в творчески моменти. Тогава човек хем се изолира от реалността, от всички маловажни проблеми и елиминира всички разсейващи мисли, хем напълно съзнателно, изцяло живее в сегашния момент.

Именно на базата на тази си теория Чикшентмихали призовава в последната глава от книгата си всички да живеят съзнателно и да търсят креативното във всеки момент на живота си: от миенето на зъби до професионалното си ежедневие. Това е и причината защо тази книга ме впечатли толкова много. Не всеки може да напише бестселър, да намери лекарство против рака или на получи Нобелова награда. За това са необходими не само талант и тежка работа, но и лишения, на които не всички сме готови (и това е в реда на нещата), както и огромни дози късмет да се родиш в правилната епоха, да попаднеш на правилните хора и да погледнеш в правилния момент в правилната посока. И въпреки това всеки може да е креативен в собствения си живот, може да изобрети собствената си реалност, да сътвори собственото си щастие. Защото аз наистина вярвам, че креативността във всяка нейна форма извисява духа, разрушава собствените ни граници, прави ни повече, отколкото сме били до момента, прави ни щастливи, но не чрез егото, а въпреки него и ни доближава до съвършенството.