- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.

Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).

Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

„There are three constants in life: change, choice and principles.“
Stephen Covey

Това не е книга, а житейска философия, към която бях открито скептична. Нито 15-милионният тираж, нито заглавието, звучащо като формула за празни обещания, ме предразполагаха към четене. Решението да се преоделея беше по-скоро лично предизвикателство за преосмисляне на предразсъдъците си спрямо мотиваторските книги. За разлика от „Тайната“ и други клишета, при който се изисква човек да си клати краката и да визуализира банкноти, уповавайки се на вселенските благодати, то тази книга е наръчник за работа върху себе си.

Снимка: Andy Morffew

Тя действително онагледява сборен труд – Стивън Кови не претендира да открива топлата вода, защото голяма част, ако ли не всички, от така наречените навици, са ни до болка познати. До голямо степен биха могли да бъдат определени като комън сенс. Те са толкова простички, че е покъртително колко е трудно да се придържаме към тях, а и към личната си ценностна система, ежедневно, последователно и умно. В случая става въпрос за екзистенциална етика, която апелира за успех в съдействието с другите, а не чрез тях или въпреки тях. Вероятно много от Вас са чували, че продуктивният житейски път се базира върху проактивна гледна точка. Защо обаче е важно не непрекъснато да сме НЕзависими, а е по-възнаграждаващо и, както финансово, така и интелектуално, обогатяващо да сме ВЗАИМОзависими е един от важните аспекти на дневен ред, с който читателят бива конфронтиран.

Освен теорeтичния аспект на описаните навици, книгата предлага и немалко примери както от професионалния, така и от личния живот на автора. В случая на Кови (1932-2012) успехите и на двете поприща са впечатляващи. Обявен от списание Таймс за един от най-влиятелните американци, д-р Кови е носител на множество награди, между които тази на Сикхизката интернационална награда за мир, дванайсет почетни докторски степени и  медал на Thomas More College за принос към човечеството. Баща на девет и дядо на четиридесет и три деца, Кови е и носител на наградата за бащинство!

Списъкът е дълъг, а желанието ми далеч не е да хронологизирам успехите му, а да наблегна на факта, какво означава за мен успял човек и защо ме вълнува личният житейски път на този автор. Истината е, че в общество като немското ежедневно се сблъсквам с примери за успели хора по общоприетите стандарти. Цената обаче е ясна, в повечето обяви за работа ПИШЕ изрично, че търсят хора, които да се подпишат под договор за офисен роб без личен живот или желание за такъв, когато напускаш работното място, свеж като зомби от клип на Майкъл Джексън. Личният пример на автора не просто свидетелства за възможност за намиране за баланс, но и апелира към търсенето на такъв.

Няма да се впускам в подробно резюме на книгата, защото смятам, че тя трябва да бъде прочетена-преживяна лично. На тези от Вас, които действително възнамеряват да се впуснат в това себеоткриване, пожелам следното – нека погледнем навътре в себе си, понякога е плашещо действие, при което определено ставаме раними, но е и път към растежа ни като личности – има смисъл!

„By centering our lives on correct principles and creating a balanced focus between doing and increasing our ability to do, we become empowered in the task of creating effective, useful, and peaceful lives … for ourselves, and for our posterity.“

- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!

Елиф Шафак е писателКа, преподавателКа, разказвачКа, изобщо тя отъждествява много социални роли, които граматически погледнато в българския език традиционно се пишат само в мъжки род, а в турския манталитет вероятно изобщо не съществуват (говорим за общество, в което жените не би трябвало да се смеят с глас на обществени места!). Освен всичко останало, тя е и майка на две деца, които отглежда в Лондон, но и на цял харем от вътрешни гласове, които постоянно си противоречат, но и я тласкат към нейното призвание и спасение от скуката и от баналността на ежедневието – писането на истории. Сред романите й, преведени на 40 езика, се нареждат „Любов“, „Копелето на Истанбул“, „Чест“, „Черно мляко“, „Майстора на куполи“, „Дворецът на бълхите“, „Светецът на неизбежната лудост“. Последните двa още не съм прочела, но съдейки по останалите, то вероятно и те биват погълнати за период от два до три дни. Тя е автор, който споделя, че не просто пише, а преживява историите си. От страната на читател пък твърдя, че текстовете й не само се четат, а и се преживяват. Вчера вечерта имах шанса да присъствам на представянето на книгата й „Майстора на куполи“ в рамките на 15-тото издание на Интернационалния литературен фестивал в Берлин. Ето и как протече събитието.

За моя нескрита изненада, залата беше огромна и... наполовина празна. На сцената се намираше една черна маса и три, също толкова неприветливи, черни стола. На заден фон, преди да излязат референтите, бяха излъчвани черно-бели снимки. Имаше нещо траурно и потискащо, архаично и аскетично в тази зала. Това беше обаче без значение от момента, в който Тя излезе на сцената.  Елиф Шафак на живо е трудна за описване.

Тя не заявяваше присъствие, с което да представя и рекламира книгата си, а седеше в очакване на въпроси от страна на водещата и слушаше с поглед, търсещ опорна точка и спасение от вниманието, насочено към нея. Майка ми би я определила като деликатна и фина личност, така я усетих и аз. Начинът, по който говори, напомня на интонацията, с която като деца са ни чели приказки, с лек патос и успокоение едновременно. Смелостта, с която критикува правителството на Ердоган и болката, с която разказва за съдебния процес, пред който бива изправена след публикуването на турски език на книгата „Копелето на Истанбул“, свидетелстват за силен характер, но и за ранима душа. 

Това, което не ми хареса в осъществяването на четенето, беше следното – исках повече от Елиф Шафак. За сметка на това, една възрастна водеща, по необясними за света причини, постоянно превеждаше от немски на английски и обратно, допълвайки превода със собствена интерпретация. Това, от една страна, удължи излишно времетраенето на събитието, от друга страна, открадна ценно време, в което биха били задавани въпроси от страна на публиката. Другият аспект, който лично ме подразни, беше фактът, че въпросната дама изреждаше въпроси, на който Елиф отговаря през последните десет години във всички интервюта, толкова банални, толкова лишени от креативност. Ако мен десет години постоянно ме питат едно и също, сигурно открито ще се прозявам в отговор. Тези дреболии на страна, беше обогатяващо и вълнуващо да имам възможността да чуя на живо думите на тази Жена, думи, които в написан вариант живеят в библиотеката ми и формират част от моя свят, а вероятно и на този на някои от Вас... 

„Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.“

Елиф Шафак, „Любов“

Обикновено говорим за компютрите и за Интернет като за нещо нереално. Дигитално и материално са станали един вид антоними, като първото се свързва с някакво подобие на реалността, докато само второ е самата реалност. Действителността в Интернет се счита за илюзорна, за нещо, което се развива само в главите ни, докато истинският живот тече в материалната среда в географската ни близост.

Каква е истината, не знам, но моето мнение е, че животът и най-вече изживяването му винаги се случва в главите ни и се изразява не в обективните събития, развиващи се на конкретни координати в материалната координатна система, а в начина, по който ги възприемаме и преработваме. В този смисъл както материалният живот извън Интернет, така и дигиталният са реални и имат влияние върху нас.

Всичко това не би било толкова важно, ако не беше агресията в Интернет. Известно ми е, че думата „агресия“ е силна, защото най-често се свързва с физически действия, каквито в Интернет са невъзможни, но значението, което носят някои изказвания, е също толкова деструктивно и отричащо достойнството на жертвата, колкото би била физическата агресия.

Ако някой е публикувал статии в сайтове като Webcafé, знае за какво говоря. За снимки на пълнички съученици, обидни коментари под тях или под някое видео в YouTube се отнася същото. В много форуми, в които членовете разкриват детайли от личния си живот и търсят съвети по емоционално натоварени проблеми, нападките са подобни.

Истината е, че аз никога не съм тормозена в училище. Дали съм имала късмет със съучениците, или пък просто така се е получило, не знам, но по-обидни думи от „зубърка“ не са били отправяни към мен. Затова и първите пъти, когато бях нападната в Интернет, бяха изненадващи и трудни за преработване. Хем се страхувах да вляза отново във въпросния форум, хем непрекъснато четях и препрочитах злобните коментари и те придобиваха по-силно значение от приятелските. По някое време спрях да пиша във форуми от страх, че ще си навлека агресията на някого. И до сега не го правя. Може би има нещо егоистично и самовлюбено в решението ми, някакво желание за социално одобрение, скрито зад страха. Кой знае...

За сметка на това, сестра ми, която винаги е била по-закръглена, винаги е била тормозена (защо на български няма по-точна дума за mobbing?) в училище. В основното училище винаги са били грозни думи и жестове на изключване от социалния живот на класа, но в гимназията, когато вече дори и всеки ученик имаше достъп до Интернет, започнаха да се качват нейни снимки и клипове, под които се оставяха агресивни коментари. Почти пълното отрицание като личност, което срещна през целия си училищен живот, я накара да намрази училището. Дори днес, мислейки за нейния образователен път, виждам, че може би не мързелът и нежеланието да учи са й докарали лошите оценки, както все го изкарваха родителите и учителите ни. Имам чувството, че тя - която за разлика от мен е изключително социален и комуникативен човек - никога не е успяла да се примири с ролята на ученичка, защото именно в тази й социална роля е била подложена на пълно отрицание. А как може да се очаква някой да учи и да успява в училище, ако самата роля на ученик в същността си е свързана със страдание? И макар че не знам, дали без Интернет ситуацията би била много различна, убедена съм, че дигиталната агресия, проявена от съучениците й, е изиграла много важна роля, именно защото е дигитална, т.е. от гледна точка на родители и учители безобидна, а едновременно с това обидите са винаги достъпни за всички страни, по всяко време на деня и на всяко място.

На тази мисъл ме наведе участието на Моника Люински в ТЕД-конференцията, където тя нарича себе си първата жертва на дигитално насилие.

И така, какво да се направи? Аз имам три предложения. Мисля, че ако всеки един от нас се придържа към тези три прости принципа, всичко би било различно.

1. Бъдете мили! Това е просто, но някакси всички го забравяме. Хубаво е, ако човек има конструктивна критика и определено не съм на мнение, че Интернет има нужда от цензура. Но много често само онези, които имат причина да мрънкат, наистина изразяват мислите си, а другите, които имат нещо мило за казване, го премълчават. Не е ли абсурдно?

2. Всеки един клик има значение. Злобните думи и обидните снимки придобиват значение, чак когато хората им обърнат внимание. Не отваряйте статии с обидно съдържание, не разглеждайте и не коментирайте клипове или снимки, ако знаете, че целта им е да унижат друг човек. Съдържанието в Интернет е лесно дотъпно и безплатно, но цената, която плащаме за него, са нашето внимание и време. Подарете времето си на стойностни неща и дигиталната икономика на вниманието ще стане веднага по-етична.

3. Реагирайте! Не оставяйте жертвите на дигитално насилие да си мислят, че са сами и че целият свят отрича стойността им като хора. Напишете отговор, застъпете се за тях. Ако знаят, че ще бъдат санкционирани от останалите членове на групата, агресорите няма да бъдат така самонадеяни.

Нека да започнем днес!

Едно малко сирийско момче беше намерено удавено на турския плаж и това отключи сърцата на европейците и изду рейтинга на световните медии. Статистиката на страдащите доби лице и тяло и то детски такива, (въпреки че майка му също загива в инцидента) и това доведе до смут и осъзнаване сериозността на ситуацията, или поне за кратко...

Миналата седмица летях от Берлин до Будапеща. Имах два свободни дни и реших да „избягам“ от Германия. Докато моят престой там се състоеше в почивка и един от луксозните ми проблеми беше недоспиване поради ранния полет, то хиледи бежанци, струпани на площада пред централната гара, още тогава, а и все още, се молеха и бореха ежедневно да поемат по обратния път, а именно към Германия. Те знаят какво означава да бягаш в пълния смисъл на думата. Не емоционално, а буквално. Те са бежанци. Докато аз си мечтаех да лежа около някой басейн при температурата от 35 градуса, то те вероятно копнееха някой да им подаде шише с питейна вода. Малките неща добиват съвсем друго измерение в зависимост от съпоставката... В ранéн свят живеем.

Това, което уж на всички ни е ясно, но не и осъзнато е, че бежанците не са напаст от скакалци в Египет, а хора, заложили себе си и семействата си на руска рулетка. И все пак има начини да им се помогне!

За живеещите на територията на България:

Фейсбук страница с полезна информация: https://www.facebook.com/humanitarian.aid.bg

Кампания Приятели на бежанците: http://priyateli.org/

Български червен кръст: http://www.redcross.bg/refujees_campaign.html

За намиращите се на немска територия:

http://www.aktion-deutschland-hilft.de/

http://wie-kann-ich-helfen.info/

https://www.facebook.com/fluechtlingewillkommen?fref=ts

Специално за Берлинчани:

http://fluechtlingshilfe.berlin/

Нека плажовете останат място за почивка, а досегът с водата – благодатен, а не смъртоносен. Нека плажовете, били те турски, гръцки или италянски, спрат да се превръщат в гробници и топос на смъртта. Недопустимо е! България, също като Унгария, вдигна ограда, за да отблъсне нежеланите. Политическо решение. А гражданската позиция – трябва ли ни тълковен речник, за да си припомним какво означава тя?! Нима е толкова недосегаема българската душá?

Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.

Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.

Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.

2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.

3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност

4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.

Здравейте отново и добре дошли из дебрите на конфузните ми спомени за стажантските перипетии. За тези от Вас, решили да си спестят първата част или просто предпочитащи първо да прочетат продължението на принципа „от главата за краката“, държа да кажа, че напълно Ви разбирам. Аналогично на „Междузвездни войни“, и тук хронологията не е решаваща (но не очаквайте джедаи)... И нека силата бъде с всички нас!

Стаж номер три –  залудо стой, залудо не пиши!

Всички хубави неща са три, казват германците. Моята версия на поговорката е: всички хубави неща са... хубави, пък колкото и да са на брой. Но да се върнем към практиката. За нея не съм сигурна какво да точно да кажа и как отново се случи, или си самослучих, практика. Привлече ме идеята да публикувам авторски текстове на български и немски език на интернационална литературна платформа. За първи път се потопих практически и в спецификата на интервюто. Дали научих нещо ново – не знам, но се запознах с една обогатяваща авторка, която е нестихващо женско вдъхновение. С шефката поддържах единствено скайп-комуникация, която се отличаваше с голяма интензивност всеки път, когато тя имаше нужда от мен, и с големи паузи, когато дойде време да получа сертификат за стажа, който между другото си и самонаписах, но това е повсеместна практика, пък и не върви човек да се оплаква от писане, когато стажът му се е състоял в... писане! Като цяло позитивите са на лице. 

Номер четири е пауза?

Снимка: clogsilk

Когато танцуваш салса ЕлЕй, свикваш да пропускаш четвъртия такт, защото той е пауза, която имаш наум, но рядко превръщаш в действителност. Сега съм на прага да затанцувам с конгата и да изляза от ритъма на самообещанието да загърбя стажантския етап окончателно. Ангелите ми са слаби обаче, когато имам шанса да прекарам зимата на карибското колумбийско крайбрежие, или поне да го гледам през прозореца на офиса, който вероятно ще обитавам през цялото време, естествено на доброволни (превод: безплатни) начала. За потенциалните позитиви не смятам да говоря много – слънцето ми стига като мотиватор, за да загърбя Германия през януари, МОЕТО слънце обаче остава в Берлин, което означава, че не искам да отсъствам повече от три месец, било то и на Карибите ако ще събирам витамин Де без Него. Друг риск е превръщането в „стажант по професия“. Очевидна глупост е човек да работи, предоставяйки младостта и образованието си курбан на поредния работодател, който всеки три месеца мазно се усмихва на нови, не евтини ами направо безплатни, лица. Моят опит за намиране на компромисен вариант е следният – кандидатсвам за стипенидия, която да ми финансира разходите, защото да нямаш приходи не означава автоматично да влизаш в дългове. Това не е математически издържана аксиома, но е личният ми критерии за действителното приемане на стажантска позиция.

Каква е поуката? Каквато си извадите! Да завършиш медии е интересно, а пък да не говорим за комуникации, културология и езици – обогатяващо е. Обаче ако всички масово продължим не просто да се продаваме под цената си, но буквално да се подаряваме на тепсия, то в такъв случай сами сечем клона, на който сме седнали. Познато ми е усещането за стажа като шанс да се влезе в дадена фирма и да се заизкачва по този начин йерархичната стълбица. Кратка равносметка – кандидатсвала съм три пъти за практика на сегашното ми работно място, при това за неплатена такава. Надявах се да успея по този начин да вляза в системата и да остана там. Получих три отказа. Докато не намерих прозорец до затворената врата и не се прицелих в асистентска длъжност, която е по-адекватно обещетена и смислена от практиканската. Там нещата се случиха и получиха. Тоест, така се бях фиксирала в трамплина, че забравих, че имам и крака, с които да скачам (доколкото е адекватна метафората).

Много фирми конципират стажа като функционално звено за безплатна работна ръка, което е лесно заменимо и това си е част от дефиницията на позицията „стажант“. Ако желаете повече – заявете повече. Както казват масово успелите усмихнати чичковци с перфектни зъби по американските телевизии – „Think big“. И не нa последно място – избирайте си каузите, а и клаузите (в договорите). 

Успех!

Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!

Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!