Това лято е от нежните. От една страна приятелите ми в Германия се женят, някои от романтични подбуди, други по прагматични причини, а защо не и двете?! Начинът, по който уведомиха гостите за събитието, говори много за вкуса на гореспоменатите двойки. 

Снимка: Parekh Cards

Една приятелска двойка изпрати изрезка от вестник със статия относно любовната си история и общата им страт към веганското готвене. От снимката се усмихват двама свежари с черпак в ръка. Решили, че им е време за официално задомяване и деца. Дано да имат вкусно кулинарното и емоционалното съжителство!

Снимка: Albert Palmer

Друга прителка бърза да сключи свещения съюз, защото партньорът й работи в Катар, а тя трудно би могла да замине при него без алиби за виза, пък и ако искат легално се държат като двойка по улиците на Доха, то е силно препоръчително на ръката й да проблясва пръстен под лъчите на яркото арабско слънце. Той й предложил докато пиели кафе, по-скоро я попитал кога й е удобно да сключат брак. Та тя така лежерно покани и гостите. Бяхме се събрали около халбите с бира един следобед. Без шум и фанфари. Дано им е все така непретенциозно на душата! 

Отваряйки фейсбук по различни (не)обосноваеми причини за прахосване на ценно време, напоследък се натъквам на сватбени снимки на все повече бивши съученички. Което или означава, че по неписаните български правила на 26 незадомена (обаче опитомена) съм си презряла круша, или хората изпитват вътрешната необходимост да минат под венчилото непосредствено след като са изхвърчали от университета и то както си му е редът: като са се разбивали врати, търсели обувки, крали са булката, играла са се хора пред блока, ритали са се менчета, чупили са се питки и какво ли още не. Радвам се за приятелите ми, които са убедени, че това е техният път и сега е моментът за промяна. Смело и отговорно решение. Дано им е безметежно, красиво и празнично!

Снимка: Susanne Nilsson

На един тип сватба още не съм присъствала, а именно на еднополова. Знам, че е въпрос на време да долети някоя покана. Докато се прекръствате и си плюете в пазвата, нека помислим какво всъщност означава това. Двама души решават да живеят заедно, в един момент да легализират съжителството си. Дали защото имат емоционална необходимост, или просто защото семейните двойки биват поощрявани (поне в Германия на данъчно ниво). Няма да им лесно, но дано да е успешно!

За ЛЮБОВзнателните: нежността под никоя легална форма не би трябвало да предизвиква толкова обществени контроверсии. (Бел.ред.: Наблягам на „легална“, за да избегна употребата на дефиницията „нормална“, като цяло визирам тази, която се позовава на здравомислещите разбирания и изключва всички видове насилие и инцест.)

Дали защото учих, а и работя с хомосексуали представители и на двата пола (най-красивите телевизионни водещи, Мили дами, не се интересуват от вас, сори!), а и живея на емблематичен площад за хомесексулните в Берлин (Нолендорфплац), някак идеята за еднополов брак не ме смущава особено. Като цяло не държа да опаковат постоянно целия квартал в цветовете на дъгата, което се случва на практика, и да апелират по всякакъв повод за приемственост в общество, от което и те самите често се самооттласкват, защото носят страха от отхвърляне или вече са си изпатили. Обаче защо да не им бъде позволено да сключат съюз, от който много хетеро двойки бягат като дявол от тамян? Или както е казал народът, а понякога и Волен Сидеров: „Щом се обичат младите, нека се вземат!“. 

А Вие бихте ли отишли на еднополова сватба?

- Ние пък ядохме агнешко бутче тая Коледа. Къде го е намерила това агне през зимата, не знам, ама не беше вкусно…

"Защо пък да не намери агне през зимата?", беше първата ми мисъл.  "Ами да… може би овцете не забременяват по всяко време на годината… Кой знае…"

- Не знаех, че агнетата са сезонна стока. -  отговарих, а тя смеейки се, потвърди, че са. Аз продължих да мисля. Защо ли не забременяват по всяко време? Сигурно има нещо общо със снега…

Като бях малка, не обичах пъпеши. Имах чувството, че слънцето се е събрало в тях, ферментирало е, сгъстило се е като жълтък в яйце и ако го хапна, ще ми се заклещи някъде по пътя към стомаха и ще ме изгори. Съвсем друго беше с другите плодове. Дините например винаги успяваха напълно да преобразят слънчевата енергия, имаха си някаква тайна магия, която я превръщаше в онова розово сочно вещество, от което е направена вътрешността им. Прасковите пък си имаха някаква тяхна "прасковена" наука, с която преобразяваха лятото в сладък аромат и вкус. И така с всички други плодове.

Днес обичам пъпеши и мога да ги ям целогодишно. Вече нямам усещането, че слънцето ще се заклещи някъде из мен, отчасти защото пъпешите в магазина изобщо не са виждали слънце. Човек може и да може да яде всякакви плодове по всяко време на година, но като цяло рядко може наистина да им се наслаждава, рядко може да почувства слънцето в месото им, да усети душата на земята в аромата им.

Казват, че женското време било циклично. Ако е вярно, значи жена е създала света, защото изконното световно време също е цикъл. Където и по света да се намира човек, се редуват поне два сезона, ако не и четири, които определят почти всеки аспект от ежедневието: облеклото, заниманията през свободното време, храната и т.н. И това е нещо вълшебно и мощно, което носи промяна, независеща от човека, което дава усещане за сигурност заради повторението, но и подарява всеки път ново начало, защото няма две еднакви лета или две еднакви зими. Защо тогава трябва да ядем тиква на Великден или агне на Коледа? Защо се опитваме да уеднаквим сезоните?

Имам чувството, че миналия век заедно с Бог е умряла и Богинята, а оттогава се опитваме да живеем не само в безбожие, ами и в безсезоние. През зимата носим копринени рокли върху ватираните клинчета, а през лятото - боти. Искаме всичко, искаме пълен контрол и така не даваме на сезоните да си починат, не им позволяваме да умрат, защото сякаш не вярваме, че отново ще дойдат. Сякаш не вярваме в съществуването им. Аз например трябваше да осъзная, че е 30 градуса, за да си изпера зимното палто и да го прибера. Страх ли беше? Неверие ли? Кой знае. Но сезоните се връщат. Възкръсват като феникс и от нас само зависи да ги видим. Колко освобождаващо е тогава да прибереш зимните дрехи, колко освежаващо да извадиш летните. Сякаш белите панталони стават тотем на лятото, тънките рокли също като статуите в католическите църкви символизират вярата в хубавото време. Ако можеше сега и да има няколко ягодки с вкус на юни…

Аз съм дете на големия град. Привличат ме неонови плакати, завладяват ме кинопрожекции, обичат да играя в шума, обичам да откривам новото сред праха и автомобилния рев.

И все пак старата жена в мен е селянка. Когато открие всичко ново за откриване, тя ще се върне към познатото, но не онова навън, а познатото вътре в нея, онова познато, което води към природата, което я свързва със слънцето и земята, владее собственото й вътрешно време. Ще става преди изгрев слънце, за да прекопае градината, да полее цветята и зеленчуците, да обере зрелите плодове, да накладе огън и да вари мармалади, сиропи и компоти. Ще се завърне във вярата, в политеизма на природата, в анимизма на аромати, вкусове, звуци и ухания, винаги различни и винаги еднакви според настроението и сезона. И ще изчародейства своята собствена действителност на място, където хората не са набутани във високи сгради като в кибритени кутийки, а имат място да си разтелат духа, за да се почувстват близо един до друг.

– Вие имате ли билет изобщо? Ако това не е факт, то трябва да си купите такъв от шофьора, в противен случай – пътувате нелегално!, – назидателно реди една побеляла германка в автобуса в лицето на една майка с няколко антрибута – количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. Последното се отразява в последствие и върху моето.

Снимка: Paul Gorbould

–...., – тъмнокожата майка се усмихва повече от горчиво и се оглежда на всички посоки, като животинче, опряло гръб в студените решетки на полуръждясала клетка. Тя вади месечната си карта за градски транспорт и я показва вяло на самопроизнеслата се цивилна кондукторка, която, вместо да се извини за открития си неприязън, само доволно клати глава, сякаш произнася: „Този път ти се размина, но знам, че е пълно с други като теб, такива, нелегални...“
В непосредствена близост до „нелегалната“-легална пътничка и до немската й събеседница седи съпругът на последната като се опитва да се смее, сконфузен от преекспонираната гражданска съвест на доживотната си спътница. Двамата слизат на следващата спирка, а жената с кърпата на главата, количката и недоумението, изписано на лицето, отива до шофьора и му показва още веднъж картата си за пътуване, очевидно травмирана и озадачена от случката. Какво означава това?

Снимка: Bob Suir

Просто лични предположения и то от субективните такива. Има аспекти на немския манталитет, с които не успявам съвсем да се примиря. Не че моето недоумение променя нещо в ситуацията, само ми показва, че  съм като орхидея, пуснала корени върху скалиста почва, която се е адаптирала да фотосинтезира над нея, но знае, че никога няма да пие сокове директно от влажната ронлива почва под скалистата повърхност. Цветнокожата жена беше с количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. В препълнен автобус, по моя лична (и очевидно – архаична) преценка, въпросите, отправени към тази жена, би трябвало да се въртят около статуса й на майка, като на пример: „Имате ли нужда от помощ?“. Защото, ако се абстрахираме от подробностите, тя е просто Жена с количка. За някои – жена с кърпа на главата; за мен си остава жената с недоумението, изписано на лицето...

„Тази година юнският въздух тежи. Хем е топло и мирише на лято, хем небето е мътно и безуспешно се напъва да вали.“

Написаното на ръка ме кара да осъзная, че знам повече, отколкото си мисля. Мисълта за напрежението във въздуха извиква и други усещания. Оставям химикалката и в съзнанието ми изниква ароматът на бъз, бързото тропане на токчетата ми по неравния тротоар на път за работа и сутрешното чуруликане на птички. Собствените ми думи изваждат от някое чекмедже на мозъка ми забравен момент от началото на вчерашния ден. Защо не спрях за миг и не погледнах откъде идва ароматът? Кой знае. Мозъкът ми го е регистрирал, но аз не съм му обърнала внимание, подминала съм и бъза, и вълшебния миг.

Чудя се колко ли време от живота си губя по този начин. Колко ли хора по света губят също толкова, а може би и повече време? Колко ли "сега"-та ми се изплъзват между пръстите всеки  изминал ден? С колко точно скъсявам живота си за сметка на съществуването, губейки връзката със самата мен? Иска ми се също като героя от "Вино от глухарчета" всеки ден, всеки миг да чувствам в себе си присъствието на Живота. Хем искам, хем сама пропъждам ефирното същество на "сега"-то от съзнанието си. Защо?

„По-голямата част от хората не са наясно със собствените си чувства. Не знаят щастливи ли са или не, кога и при какви обстоятелства са щастливи и кога - не.“ (собствен превод), казва психологът Михали Чикшентмихали в последната глава от книгата "Creativity. The Psychology of Discovery and Invention"¹. И веднага ги противопоставя на креативните личности, които винаги са наясно с емоциите си и никога не губят връзката с вътрешния си глас. В рамките на двугодишно (1992-1994) психологическо изследване той интервюира креативни личности, имали успехи в най-разнообразни области: изкуство, наука, бизнес, политика.

Макар че покрива най-разнообразни теми, лично за мен посланието на книгата се свежда до две взаимно допълващи се твърдения: „Креативността е социален феномен, чието съществуване зависи от културни особености и конкретното разпределение на властта в обществото.“ и „Креативността е строго лично преживяване, запазено за хора, умеещи да изживеят напълно сегашния миг.“

Както подсказват двете тези за креативността, креативните хора са противоречиви. На пръв поглед те притежават взаимно изключващи се характеристики, чието едновременно съществуване здравият разум би отрекъл. Въпреки това именно това привидно напрежение между противоположностите прави възможни нови перспективи и ги превръща в границите на една цялост.

Творческите личности, било то астрономи, физици, предприемачи, скулптори, писатели, политици или каквито и да било други, често пъти обединяват качествата на интроверти и екстроверти. Въпреки че едното преобладава, те не се страхуват да изпробват и двете, осъзнават, че интровертността и времето сами им дава възможността да се концентрират върху идеите си и да творят, докато времето, прекарано с други хора им дава нови импулси и вдъхновение, помага им да намерят връзката с реалния свят. Така те създават баланс между идеали и действия, реалност и мечти, въображение и факти, физическа активност / енергия и спокойствие. Творческите личности обединяват също сериозност и игривост, разбират, че играта развива въображението, но всяко откритие, изобретение или творба ги прави отговорни пред обществото. Затова макар че често са (разбираемо) горди с постиженията си, не ги възприемат като само и единствено свои заслуги и знаят, че случайността играе важна роля за сътворяването на всяко ново нещо.

И накрая креативните личности обединяват егоизъм и алтруизъм, амбиция и себераздаване. Готови са да страдат за това, което правят, налагат си строга дисциплина и понякога лишения, за да запазят фокуса и концентрацията си, но и знаят, че резултатите имат потенциала да им донесат радост и удовлетворение, както и че идеите често пъти се зараждат в моменти на нищо-не-правене. Чикшентмихали не го поднася по този начин, но за мен именно тези последни характеристики са типични за всяка трайна любовна връзка: даването и приемането, отдалечаването и привличането, създаването на плодове и „отчуждаването“ от тях, разрешението плодовете да водят свой начин на живот. Точно тази раздвоеност между Аза и другите обяснява защо креативността е както личен, така и социален феномен.

Чикшентмихали започва книгата си с разказ от първия си студентски стаж в едно издателство. Като помощник в лектората той редовно имал достъп до ръкописи на хора, мислещи, че са направили големи научни открития като Философския камък или Перпетуум мобиле. Проблемът бил, че 99% от тези хора били… ами, леко изперкали. Смятали сами себе си за откриватели и гении, а реално изобретенията им не работели. Колко трудно било тогава за младия Чикшентмихали да ги разочарова, че трудовете им няма да бъдат публикувани…

Дали тези хора са творци, не е въпросът, който изниква. На всички е ясно, че някакси не са, че са самозванци. По-правилният въпрос е: какво отличава самозванците от "истинските" творци? И кой взема решенията кой какъв е? Най-простият отговор е: знаещите и плащащите.

Чикшентмихали нарича всяка област на креативност „домейн“, като във втората половина на книгата условно ги разделя на „домейн на думите“, „домейн на живота“ и „домейн на бъдещето“. Успешно принадлежащите към всяка област са експертите, които решават кой има потенциал и кой не. Онези, които финансират развитието като меценати, клиенти (пазарът като цяло), фондации и т.н., от друга страна, също имат думата, тъй като не само правят креативността възможен начин на живот, но и често пъти посочват проблемите, чиито решения трябва да бъдат сътворени.

Домейнът играе решаваща роля за творческия индивид: той предоставя знанията, основата, проблемите, които трябва да бъдат решение, посочва път за развитие и също има властта да определи кой принадлежи към домейна и кой не. Трудно е да направиш физично откритие без знания по физика, трудно е да сътвориш песен, без да можеш да композираш, трудно е да напишеш роман, ако не обичаш да четеш. Трудно е да промениш домейна, ако не го познаваш. Така креативността автоматично е социален процес, обмен между домейна и творческия индивид, между обществото и личността.

От друга страна конкретни исторически развития променят домейните. Чикшентмихали обяснява успехите на Брунелески, Мазачо и другите флорентински творци с икономическия подем и новото самовъзприемане на Флоренция през 15. век. По същия начин двете световни войни играят изключително важна роля за всички интервюирани и то не само защото много от тях са изгубили баща си на фронта, прекарали са години в концлагер или са били принудени да емигрират, за да спасят живота си. Почти всички жени признават, че липсата на мъже след войните е изиграла важна роля за приемането на повече жени в университетите, както и за шансовете като жена да получиш работа или стипендия за докторантура. Ужасите на войната вдъхновяват поети и активисти, а Роберт Галвин споделя, че необходимостта от по-добра комуникация с и на фронта подтиква „Моторола“ да сътвори първия прототип на мобилните телефони.

Така съществуването на креативни личности бива подкрепяно и легитимирано от обществени процеси, които вдъхновяват, „изпитват“ и накрая приемат или отхвърлят всяко ново материално откритие или интелектуално (духовно, философско, артистично) развитие.

Общо качество на всички интервюирани е, че редовно прекарват време сами. Голяма част от тях са били срамежливи и затворени младежи, вечно заети с хобитата и интересите си, имали са трудно детство или са им липсвали пари, но дори и онези, които идват от финансово и емоционално стабилни семейства и са екстровертни личности, споделят колко важно е времето за усамотение, било то неправейки нищо или пък вършейки някаква физическа или домакинска работа.

Осъзнаването на собствените нужди, рационализирането на собствените емоции и работата с тях е типично на всички интервюирани. То се изразява както в анализ на собственото си ментално и емоционално състояние (повечето си водят дневник), така и във всеки аспект от ежедневието им: в местоположението и подредбата на домовете им, в режима, в избора на медиите, които консумират и т.н. Като психолог Чикшентмихали става известен с теорията си за Flow, особения начин, по който мисловният процес тече в творчески моменти. Тогава човек хем се изолира от реалността, от всички маловажни проблеми и елиминира всички разсейващи мисли, хем напълно съзнателно, изцяло живее в сегашния момент.

Именно на базата на тази си теория Чикшентмихали призовава в последната глава от книгата си всички да живеят съзнателно и да търсят креативното във всеки момент на живота си: от миенето на зъби до професионалното си ежедневие. Това е и причината защо тази книга ме впечатли толкова много. Не всеки може да напише бестселър, да намери лекарство против рака или на получи Нобелова награда. За това са необходими не само талант и тежка работа, но и лишения, на които не всички сме готови (и това е в реда на нещата), както и огромни дози късмет да се родиш в правилната епоха, да попаднеш на правилните хора и да погледнеш в правилния момент в правилната посока. И въпреки това всеки може да е креативен в собствения си живот, може да изобрети собствената си реалност, да сътвори собственото си щастие. Защото аз наистина вярвам, че креативността във всяка нейна форма извисява духа, разрушава собствените ни граници, прави ни повече, отколкото сме били до момента, прави ни щастливи, но не чрез егото, а въпреки него и ни доближава до съвършенството.

Често пъти ни питат за бакалавъра по публицистика в Берлин. Когато си току-що завършил училище, наистина това, което най-много те интересува е непосредствено идващото, а именно университетът. Така е било досега в живота ти: след десети клас е идвал единадесети и никога не е имало смисъл човек да се занимава толкова рано с това, което ще се случи в дванадесети.

Само че започнеш ли веднъж да следваш - или по-точно излезнеш ли сам-самичък на екзистенциалната си магистрала - нещата се променят. Всяко разочарование е решаващо. Изведнъж изчезва сигурността на системата, която възрастните са създали, защото ти самият си възрастен и трябва да си създадеш своя система. Свободата, за която винаги си мечтал, е пред теб, а ето, че нещата са оказват доста по-сложни от предвиденото. Най-силното препятствие, което не си предвидил, е страхът. Страхът от провал, от промяна, от светкавичен растеж. Страхът, създаден от възпитанието.

Предполагам, че 90% от следващите публицистика в първи семестър искат да станат журналисти. Останалите 10% искат да станат пиар- или маркетинг-експерти. Наблюденията ми показват, че около 50% от следващите в трети семестър искат да станат журналисти. Останалите 50% са объркани и не знаят какво искат. В крайна сметка може би 10% от завършилите публицистика наистина стават журналисти. Останалите... ами избират най-разнообразни професии. Една позната на позната например след 5 години работа в една маркетингова агенция наскоро си отвори ресторант.

По една или друга причина аз не съм от онези 10%. Още в трети семестър реших, че ще правя магистратура по социална антропология, която макар и по-малко „перспективна“ (т.е. куцат й малко пъблик рилейшъните), беше моята наука. Знам, че би било по-лесно да кажа, че ми беше интересно, че имах добри оценки и т.н. Само че това не би било достатъчно. Социалната антропология беше нещо, с което можех - и днес още го правя - да се идентифицирам в личния си живот. Нещо, което ме правеше повече Аз, отколкото всичко друго.

Хората ми казваха, че с публицистика и антропология най-много да мога да правя документарни филми за изчезващи племена. Днес знам, че хората са расисти и на всичкото отгоре се страхуват от успехите на другите и затова с всички сили се опитват да ги предотвратят. Само че аз, зодия Овен, никога не съм се подлагала на пълно подрязване на крилцата. Та записах магистратура по социална антропология и днес съм... ами антрополог.

Не, казвам го с цялата сериозност, на която съм способна. Вярно, антрополог, работещ като проект-мениджър, но с достатъчно място за креативност и куп идеи за бъдещето. За мен това беше много важно: хем да се помиря със скучната си работа, хем да да мога да изживея креативното си Аз, да бъда себе си, както е модерно да се казва. Повечето професионални съветници казват, че човек трябва да зареже всичко и да следва мечтите си, което може би е вярно в известна степен, но частта със зарязването на всичко не работи за мен. Като чужденка в Германия с минимални спестявания, но току-що омъжена и с надежди в близкото бъдеще да увеличи броя на членовете на семейството си, просто не мога да си позволя да „зарежа всичко“.

Затова след цяла редица от професионални разочарования, след пълно затъване в скуката и след период на пълно отчаяние човек, живял преди 300 години, ме върна в релси. За първи път от много години имах свой личен супергерой, който наистина беше съществувал и който не беше писател: Бенджамин Франклин. Прочетох автобиографията му за няколко дни и бързо ми стана ясно, че далеч не всички хора, имали успехи в дадена област, са си изкарвали прехраната чрез тази област. Той също е имал куп хобита и интереси, с които се е занимавал през обедната почивка или вечер. Дълго време е работил с хора, които не харесва, за сравнително малко пари, за да може да се издържа. И с огромни дози търпение е сбъдвал мечтите си: да отиде в Европа, да започне да издава вестник, да създаде библиотека (по това време в Щатите не е имало библиотеки, от които нормалните хора да могат да си взимат книги) и т.н.

Не смятам да преразказвам тук автобиографията му, която човек може да намери безплатно (поне на английски) в интернет. Това, което искам да кажа е, че неговият живот е много вдъхновяващ, защото доказва, че ако човек наистина иска нещо и има идеи, в които въпреки другите вярва, то винаги може да го постигне. Ще го постигне не чрез вярването и искането разбира се, а с упорит труд. И въпреки това научих за себе си, че онова, което работим, не определя идентичността ни. Че работата може, но не трябва да е любовна връзка. Че трябва да имаме визия за бъдещето си, но трябва и да сме отворени за онова, което случайността и сегашният момент ни предлага и да го инструментализираме. Че трябва да придаваме по-голям Смисъл на нещата, отколкото ни се струва в началото, че те имат. И то не защото този смисъл наистина съществува, ами защото ние самите имаме нужда от него, за да продължим.

***

Започвайки тази статия, имах намерения да пиша за нещо съвсем друго. За една друга книга, която в последно време дооформи представите ми за това, как човек (трябва да) сътвори / изобрети живота си. Бързо ми стана ясно обаче, че значението, което тази книга има за мен, ще остане скрито, ако не разкажа всички за тези лично-тривиални трансформации, които в последно време се случват с мен.

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 

Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!

„С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера.“ (Елин Пелин)

Тя натисна някакво копче и облегалката на стола започна да се спуска назад, докато не останах почти в легнало положение. Сивата пластмаса зад тила ми, която уж беше направена, за да се подпра по-удобно, започна да натиска кока ми в посока върха на главата ми, а огромната лампа светеше директно в лицето ми като на полицейски разпит.

- Ооооо, ама Вие си имате 4 мъдреца! - възкликна тя, впервайки малките си очички в мен.

- Ааха. - потвърдих нечленоразделно, надявайки се, че няма да ми предложи да се разделя  с тях. Немските зъболекари изпитват невероятно удоволствие да вадят мъдреци, независимо дали ваденето е необходимо, или не.

Но тя не каза нищо повече. Зачовърка из устната ми кухина, мърморейки си "Зъбен камък ли казахте? О, да...", а жълтите ѝ гумени ръкавици проскърцваха, триейки се в зъбите ми. „Два стари зеленясали зъба“, изплува изведнъж в съзнанието ми спомен от седми клас. Преди десетина години още се сравнявах с Ангелинка, а сега изведнъж се чувствам като леля Дъмша? Как стават тези неща? Питам се, дали лампата има за цел да освети устата ми, т.е. пещерата зад камъните... Избива ме на смях, а дори не мога да прехапя устни, защото устата ми е блокирана от машинката.

- Почистване и полиране е наложително. - заключи тя. - Не само от хигиенични, ами и от естетически причини.

Предполагам, че „от естетически причини“ ще рече, за да премахнем зеленясалото. Съгласявам се и удоволствието ще ми струва 85 евро. Стискам изчистените си от зъбен камък зъби, чиито недоизгладени ръбчета дерат като планински гранит по езика ми, и не противореча. Правим нов час за 22.05. и си тръгвам. Седенето под лампата и пиленето не струват пари. Само за естетическите процедури се плаща.

22.05. е денят след Възнесение. Казват, че на Възнесение небето се отваряло и каквото човек си пожелае, се сбъдвало. Като ученичка редовно си пожелавах разни неща, ама откакто открих, че католическото Възнесение се разминава с православното, вярата ми нещо се поразклати също като старите зъби на леля Дъмша. Тоя път обаче явно православното ще се окаже истинското, защото ще ми донесе нови зъби и кой знае... може би ще ме отърве от леля Дъмша.

Ако реша, че искам да се отърва от нея де, понеже то с времето се свиква и започва да ми харесва. Знаете ли, дори си мисля, че Ангелинка и леля Дъмша биха могли да бъдат един и същи човек, само че в два различни предиода от живота си. Виждали ли сте някога ученически снимки на баба си? Опитвали ли сте се да откриете момичешкото лице от старата фотография в лицето на възрастната жена, която познавате? А съзерцавали ли сте бебешко лице в опит да си представите как ще изглежда след 5, 10 или 20 години? Виждате ли от време на време Човека, без да виждате възрастта?

Аз обичам да търся единството между детето и възрастния човек. Невинаги го намирам, но винаги го търся. Нямам представа откъде идва името на леля Дъмша, но на мен винаги ми е звучало като „душа“, напомняло ми е на нещо нематериално. Може би точно затова имам чувството, че Ангелинка и леля Дъмша са един и същи човек: защото нематериалното не остарява с времето, а зрее и отлежава също като мед или вино.

Като бях малка, много исках вените на ръката ми да изпъкнат като тези на баба ми. Мислех си, че това е правилно и за мен тогава беше и най-естетичното нещо, затова редовно си стягах китката с ластик с надеждата, че и моято ръка ще придобие такъв вид. „Детски фантасмагории“ може би ще кажат повечето хора. Но точно заради тях не ме е страх да мия чинии без ръкавици. Мажа се с крем, но знам, че някой ден, когато ръцете ми загрубеят, също ще бъдат естетични. Само че с друго излъчване, а именно: на уют, топлота и сигурност. И това ми стига.