Има статии, които не желаят да бъдат написани, или това поне е най-щадящото обяснение за несполучливите ми опити за коледен текст. Исках да е оптимистично-реалистичен, с прагматична нотка, в унисон с немската действителност, хем не прекомерно комерсиален, като празника, хем не и религиозен, поради липса на лични убеждения. Съответно натоварих неродения текст с толкова очаквания и изисквания, че той предпочете да не излиза на бял свят. Вместо него реших просто да опиша какво представляваше празникът за мен през изминалите години. Той е предполагал и много радост, но и тревога, и работа, и, вероятно поради смесените ми чувства, ми е невъзможно да предам само едно основно токова...

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период никога не съм се прибирала за Коледа, което вероятно автоматично ме причислява към категорията безотговорна дъщеря. Ето как стояха нещата до момента...

Като чуждестранен студент, който работеше, за да се издържа, бързо научих, че празниците придобиват ново значение и то предимно меркантилно. В Германия традиционно надницата на смяна на официалните празници е чувствително по-висока, в повечето нормални фирми – двойна. В такива моменти екзистенциалният въпрос е „Да работиш или да работиш“, особено когато това е добра алтернатива на самотата. Аз рядко съм се сблъсквала с такава, защото част от семейството ми живее в Берлин, но много други (чуждестранни) студенти познават дилемата. Предимствата, освен финансови, се състоят в доброто разположение на колегите и шефовете. 

Работила съм в хотел, на пързалка за кънки, училище по танци и в телевизионна редакция на Коледа. Особено при последната работа наблюдавах солидарност при разпределянето на смени – който имаше щастието да работи на Коледа, можеше и да пропусне 1-ви януари, все пак и останалите колеги имаха право на парче от тортата. Тази логика има и своите предимства. Трудът на официални празници, погледнат като чист подарък, вместо като наказание, влияе на мотивацията и на настроението на работниците. През последните години свикнах с идеята, че Коледа е това, което искаш да бъде, можеш да си позволиш и решиш да повярваш във. И че дали да празнуваш, да работиш или да си почиваш, е въпрос на избор и приоритети. Имало е Коледи на домашна питка и баклава у брат ми и такива на суши и кракери на работа – и какво от това?

Вероятно коледната ми мотивация до степен се изтощава от обратното броене и това до някъде е свързано с преекспонирането на празника. Коледните базари са нещо магическо, греяното вино се доближава най-близо до личната ми представа за амброзия, обаче сладките с канела, които се продават от август месец, до 24 декември губят своя чар. На самия празник хранителните магазини затварят, а в дните преди това да се случи пазаруването в супермаркета наподобява нещо средно между бягане с препятствия и блъскащи колички. Всички са в такъв бесен коледен дух, че с лакти в ребрата на другите нежно си пробиват път към заветния щанда със щолен. Магазините за дрехи в аркадите (тукашната версия на мол) са препълнени с хора с чанти и чанти с хора. Винаги, когато поредната леличка ме затегли по погрешка с висяща закачалка, се сещам за една от любимите ми книги, a именно „Дивото зове“... Тази година обаче (идва оптимистичната част) имам гости (странна дефиниция, когато очакваш собствените си родители, но все пак)! Тоест, не се прибирам вкъщи, а вкъщито идва при мен!!!

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период (почти) винаги съм се прибирала вкъщи за Великден. Краят на април и началото на май е времето, когато в България мирише на цъфнал живот и на предстоящи абитуриентски балове. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да боядисвам яйца в чорапогащник с листа от здравец на двора на село и „тайно“ да измъквам още недопечените великденски сладки от фурната на баба ми (липсата на търпение е сериозен порок). Великден е празник, който толкова обичам, че отбелязвам два пъти – веднъж по немския и веднъж по българския календар, вероятно така компенсирам сложната си връзка с Коледата, кой знае...

На всички Вас, четящи ни през годината и по този начин познаващи ни все-добре, желая от сърце да се чувствате „вкъщи“, на Коледа, на Великден, винаги!

Имам открита слабост към детските книги за възрастни, сред които като безспорен фаворит се се нарежда „Малкият принц“, но от сегашния момент вече се налага той да си дели победителската стълбица с тази тази нежна разходка към ценностите на детството и обратно. 

„Да убиеш присмехулник“ (1960) е най-известната творба от авторката Харпър Ли. Книгата е носител на наградата Пулицър, обявена е от Library Journal за най-добър роман на 20-ти век в Америка и се счита за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Като цяло това е книга, която няма нужда от допълнителна реклама, но фактът, че Стивън Кинг я препоръчва като смислено четиво, беше конкретният подтик да й обърна внимание. Въпреки тези плашещи предпоставки за разочарование се предадох на любопитството и не съжалих. Смятам, че книгата с достойнсто носи титлите си, защото успява да пренесе читателя в един поляризиран свят на игра, но и на конфликти, а пък детската неподправеност на езика и на душата са перлите в короната на тази класика.

В началото обаче тези похвали ми се струваха по-скоро прехвали. Като цяло действието се развивава плавно, представлява повествование през будните очи на 6-годишната адвокатска дъщеря Скаут. Историята предлага лесносмилаемост, но не и бърза сензация. Вероятно там се крие и нейната гениалност – тя представя детския свят, който се сблъсква с постоянни въпроси, ученически неволи и неразбиране на необходимостта от процеса на порастване и заменянето на лятната свобода с приспособяване към обществени норми (в случая на Скаут това буквално предполага смяната на панталон с рокля и на непосредствената искреност с учтивостта на добре възпитана дама). 

Към дотук близкия сценарии на тези, които си спомнят, че са били деца, се прибавят обществени нападки срещу цялото им семейство, породени от работата на бащата (Атикус), разбунил расистките настроение на (фиктивния) южен американския град Мейкомб, в който демонстрирането на расова омраза и третирането на чернокожите, а и на защитаващите ги, като заплаха за благоденствието на белите, отдавна са се сраснали с ежедневните ритуали на местните. 

Централна роля в света на Скаут играят още брат й Джем и техният общ приятел Дил, с когото прекарват летата, растейки неусетно. Дил от своя страна проявава нескрит интерес към съседската къща на Редлиевци, в която, според слуховете и детското му въображение, синът Бу Редли живее като затворник. Той е и протагонист на множество от разговорите и игрите им.

Детската идилия периодично бива помрачена от вербално насилие, което Скаут и Джем изживават, заради делото на Атикус за защита на обвиняем, но невинен чернокож, за изнасилване на бяло момиче. Една нощ неочаквано агресията над адвокатските деца ескалира и животът им е застрашен. В такъв критичен момент неподозиран приятел излиза от сянката на задните редици, наказвайки нападателя и давайки ценен житейски урок за човешката същност на тези, които са дорасли да го разберат, а Скаут, макар и изплашена и „малка“, проумява поуката – грях е да убиеш присмехулник – птицата, която никому не вреди... 

И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

И сега, ръка на сърцето: кой е първият закон на трансфигурацията?

Ако можете да отговорите на този въпрос, то най-вероятно - също като мен - сте прочели седемте книги за Хари Потър. По няколко… ехем… милиона пъти. И препрочитайки ги, сте им направили - съзнателно или не - един вид (литературен) анализ. И затова знаете, че - доста логично - храна не може да се измагьоса от нищото.

Само по себе си това наблюдение е доста… просто. И вярно и в немагическия свят. Също така е вярно, че повечето „магически“ закони всъщност са метафори и образуват една цялостна и кохерентна система, която отразява истинския свят. Магия не съществува разбира се.

Или съществува? Не съм сигурна. Обаче това, което преди известно време открих, е, че съществуват мъгъли. Всъщност Дж. К. Роулинг не ни запознава с много мъгъли в книгите за Хари Потър и на практика вуйчото, лелята и братовчедът на Хари, както и министър-председателят на Великобритания са единствените, които тя описва. И те определено не са симпатични. По-скоро са ограничени и се страхуват да пуснат маските на заучено благоприличие, които носят пред лицата си. Предполагам, че авторката смята живота на средностатистическия мъгъл за твърде скучен (или грозен), че да занимава детската си аудитория. За сметка на това, малко след седмата книга за Хари Потър тя написва книга за възрастни, в която мъгълите играят централна роля. И която за съжаление е доста по-близо до реалността, в която живеем.

В „Вакантен пост“ става дума - освен за един вакантен пост на общински съветник - за един квартал „Фийлдс“ ("Полетата"), разкъсан между големия град и малкото градче Пагфорд, които упорито не искат да имат нищо общо с него. Уж става дума за това, че няма достатъчно пари, с които да се поддържа инфраструктурата на квартала, а всъщност това, което обикновено липсва, е убеждението, че обитателите му заслужават подобно уважение.

Кристъл, шестнайсетгодишната дъщеря на кварталната наркозависима проститутка Тери, посещава добро пагфорско училище (, където ежедневно е подложена на тормоз) и е член на успешния училищен отбор по гребане. Всичко това въпреки силното недоволство от страна на някои заможни и консервативни граждани и благодарение на усилията на общинския съветник Бари Феърбрадър, който също е роден във Фийлдс. Когато Бари умира внезапно, оставяйки съпруга, деца и овакантен пост на общински съветник, крехкото равновесие изведнъж се нарушава и започват редица обществени сътресения.

Силата на Джоан Роулинг е в изграждането на образите - и точно затова нейните книги са толкова трудни за филмиране. Героите й в „Вакантен пост“ са много и много разнообразни. Те често употребяват грозни думи, а нелицеприятните им помисли и слабостите им поне в началото отблъскват. Изключително лесно е сляпо да намразиш повечето от героите от „Вакантен пост“, било то защото несъзнателно мразиш точно тези качества у самата себе си, или пък защото идваш от съвсем различен свят със съвсем различни правила. Ако обаче успееш да поемеш контрола върху негативни си емоции към някои персонажи, става очевидно колко „живи“ са героите. Също като нормалните „реални“ хора и те са противоречиви, подлежат на промени всеки изминал ден, страхуват се от слабостите си, понякога ги ненавиждат, а дълбоко в себе си са невинни и добри. Е, при някои е по-дълбоко, отколкото при други, но ако човек се разтърси достатъчно, ще намери нещо чисто и уникално и всеки човек / герой.

Истината е, че всеки носи у себе си някаква „магия“. Тя може да не е като магията на Хари Потър, която има пряко влияние върху непосредствената материална реалност, но въпреки това е магия, защото е необяснима сила, която човек може да контролира само до определена степен и само с помощта на инструменти (например думи). За разлика от историята за Хари Потър в „Вакантен пост“, както и в нашата си реалност, не магьосниците искат да властват над немагическото, ами тъкмо обратното: мъгълите, онези, които са лишени от вълшебство (или сами са се лишили от него), се опитват да подчинят магьосниците. Също като черна дупка немагическото се опитва да погълне магическото и да го скрие в Небитието, защото самото съществуване на вълшебни неща причинява на „истинските“ мъгъли болка... Но ние няма да се даваме, нали?

Ралица и Павел се обожаваха взаимно. За нея, той беше личният й супергерой, който винаги я спасяваше от скуката с някоя нова игра. Освен това в негово лице виждаше още ходеща енциклопедия с умни отговори на всички належащи въпроси и неизчерпаем източник на топлина, чиято прегръдка олицетворяваше представата й за рай. За Павел пък дъщеря му беше колкото неговата Ахилесова пета, толкова и най-голямата му мотивация да се примирява с баналността на булевардните журналистически еднодневки, които се налагаше да пише, за да преживява. Той открито ненавиждаше настоящата си работа като повечето средностатистически граждани на Скукоград. Топлеше го мисълта, че след 12-часовия работен ден пред офиса ще го очакват два чифта топли очи и една пълна торбичка с карамелизирани пуканки за из път към къщи. 

– Казвам ти, той е нечие протеже, парашутист, въздух под налягане..., нареждаше Павел епитетите на възмущението си, които за съжаление тровеха семейната разходка в люляковата пролетна вечер.

– Недей така, Скъпи, разбирам, че си афектиран, но сигурно и той има своите аргументи, все пак е на много отговорна длъжност и под не малък натиск, – дипломатична както винаги съпругата му Мая се опитваше да смекчи щетите от вербалната експлозия, все пак бяха тръгнали да се разхождат, а и се притесняваше за високото кръвно на съпруга си.

Под масата Ян Байбел стисна сухите си кльощави ръце в юмруци, опитвайки се да скрие гнева, който го беше обзел. Нямаше нито статуса, нито пък намираше правилните аргументи, за да противоречи на Карин. Какво я прихващаше напоследък? Сигурно някакво старческо замъгление. Няма какво друго да е, реши Ян. Първо да приема тези нехранимайковци, а сега да очаква... Мисълта се плъзна като пепелянка от мозъка му надолу по гърлото. Ян моментално я прогони и стана от масата, нарочно оставяйки мръсната чиния. Да не мислят, че и ще им слугува?

- Няма ли да си вземеш и от десерта? - пълното тяло на Карин ритмично се тътреше към трапезарията, изнемогващо под огромната тава със сладкиш. Ян поклати глава и излезе.

Карин стовари тавата в средата на кръглата маса и се засуети да реже огромни парчета от сладкиша. Дебелите й бабешки пръсти стискаха ножа и наместваха парчетата в чиниите, придържайки ги така, че да остане максимално количество от глазурата по тях. После засъбира изпразнените чинии и разпредели десерта, хвалейки доволно онези, които бяха успели да изядат и втората порция, и мъмрейки онези, които не се бяха справили. Трите момчета я наблюдаваха, без да нарушават тишината и в отсъствието на Ян.

- Хайде, миличките ми. Трябва да се храните. - окуражи ги Карин. - Че заминете ли утре за пустия Берлин, кой знае кога ще видите пак манджите на леля ви Карин. Ох, само да можех да дойда и аз...

Карин въздъхна и погледна тримата си храненици. Ян разбира се щеше да се справи и сам. Ян беше млад и знаеше повече. Карин се опитваше да се довери на Ян, но все й се струваше, че въпреки цялото си образование и всичките си умения, той не разбираше нещо... Ох, проклети училищни настоятели. Не щат никой да я замества и толкоз. Като че ли попът не може да преподава на гимназисти. Карин поклати глава. Знаеше, че поради някаква неразбираема причина младежите от местното училище приемаха само нея за ръководителка на часовете по религия. Нямаше шансове да придружи момчетата до Берлин. А толкова й се искаше…

Ян крачеше бързо по селските улици. Не срещна никого. Всички си бяха вкъщи и обядваха. Чак като стигна до църквата, забави крачка. Влезе в студения храм и вдиша дълбоко аромата на свещи. Тук поне никой нямаше да дойде да му държи сметка. Ония безбожници идват на църква само за да пеят… Ян седна на една дървена пейка, която изскърца жално. Искаше му се да вика, да вика, докато гневът му стихне. Защо точно той? Толкова ли няма кой друг да ги заведе? Толкова ли не могат сами да се качат на влака и да заминат за Берлин? И дано никога не се върнат, беше добавил наум Ян. Карин разбира се веднага се възпротиви на идеята. Как ще ги пуснат сами? Кой знае ония загубени държавни служители как ще се държат с нейните момчета? Ами да, някой трябва да ги придружи. Господи, дай ми търпение, промърмори Ян на глас и църквата върна тихо ехо.

Като се върна, Ян завари Карин да пече нови сладкиши. Да си вземете за из път, каза му тя, докато мажеше огромната тава с масло. Не беше я виждал да се суети така, откакто изпрати единствения си син да следва Хамбург. Конрад беше съученик на Ян. Познаваха се от началното училище. Конрад винаги правеше впечатление. Изкарваше най-добрите оценки и пееше в църковния хор, където Ян така и не го взеха. После завърши с отличие и замина за другия край на страната. Почти никога не се връщаше. Говореше се, че дори имал извънбрачно дете. Ян изсумтя. Карин имаше някаква слабост към нехранимайковците.

- Ами тогава и аз да си стягам багажа. - проточи Ян и тръгна към стаята си.

- Не се вълнувай толкова, миличък. - провикна се Карин от кухнята. - Всичко ще се нареди.

Ян не отговори. Може и да греша за него, помисли си Карин. Горкичкият, толкова рано остана без родители, сигурно затова е такъв мълчалив. И се зае да бие следващите десет белтъка на сняг.

– Моля те, прочети ми приказка!, – тава беше изречението, което най-често излизаше от устата ми всеки следобед от момента, в който проговорих, до този, в който сама бях в състояние да чета. 

– Добре, но ти вече ги знаеш наизуст!, – учудваше се баба ми на моето постоянство в желанието ми да слушам истории, които действително можех да рецитирам. Нея тормозех с Братя Грим и това беше предпоставка, за да се правя на заспала, въпреки че и двете знаехме истината, но пък беше взаимен компромис. По-тежка беше съдбата на баща ми, когото преследвах с приказките на Николай Райнов, чиято продължителност на четене на глас беше между час и час и половина. За негова орисия и тях ги знаех наизуст, затова засичах опитите му да прескочи страница, просто защото за мен това беше като да броиш до десет, но да пропускаш четните числа – невъзможно да ти убегне. И до днес, когато ми домъчнее за самодивите от Кошкундалево, които не искат да се задомяват, освен ако не им вградят ризата в стената, или за гъсарката на кладенеца, която си говори с отрязана конска глава, отварям пожълтелите страници, в преносен смисъл – зареждам си киндъла с магия.

Миналата седмица беше генерално сюрреалистична. Особено денят, в който добре ме упоиха и ми извадиха четири мъдреца в рамките на 5 минути. После ме пратиха да си ходя „по живо, по здраво“ и да чакам болките да се появят, докато преглъщам пюрета и супички и преодолявам чувството за ограбеност, гледайки осиротелите си, кървящи венци. Беше време за приказки! 

Благодарение на Салман Рушди и света на „Харун и морето от приказки“ денят ми беше спасен. Това се оказа книжле и за деца, и за възрастни, колкото и да не обичам разделението на такива, имайки предвид, че някой са с душа на възрастни от невръстни, докато други си остават деца, без оглед на възрастта. 

Разказвачът на приказки Рашид Халиф, или още Шах Дрън-дрън, живее в Тъжния град със семейството си, което само по себе си представлява единственото излючение от всеобщата печал, но и това се променя, когато жена му Сорая го напуска и избягва заедно със съседа. Тогава стихва и до момента несломимия ентусиазъм на Рашид да разказва приказки и той замлъква. Оказва се, че това му състояние сериозно е притеснило Океана на Приказните Потоци и  оттам изпращат Водния Джин да му спре кранчето на приказките (буквално). Той от своя страна не успява да изпълни мисията си, защото е разкрит от притеснения за дарбата на баща си Халиш, който му открадва гайчния ключ, своеобразен разединител между света на приказките и на хората, защото е твърдо решен да овладее ситуацията, било то й чрез изнудване. Следват множество приключения и, естествено, щастлив край, но за разлика от холивудския такъв, историята (частта за „деца“) е родена от въобръжение и обрисувана с невероятно колоритен език (специално за провокация на „възрастните“).

По повод лекотата, с която своеобразната приказка се чете, както и лесносмилаемите й послания с неминуемо иронична нотка, приказната терапия се препоръчва на широк спектър от читатели и при разнообразни симптоми – от зъбобол, до сърцесянка: 

„— Обаче, обаче, обаче, не вземай нещата толкова навътре — любезно се намеси в мислите му хупото. — Страдаш от Сърцесянка. Случва се със всички, които виждат за пръв път Ивицата на Здрача и Тъмнината отвъд нея. Аз, разбира се, не съм засегнат от нея, тъй като нямам сърце. Още едно предимство на машините. Обаче, обаче, обаче, не се безпокой. Ще се аклиматизираш и ще ти мине.“

На мен ми мина всичко, освен омагьосването. Всеки от нас периодично попада в Ивицата на здрача, но посипване с малко вълшебен прах и всеки от нас става новоизлюпен Питър Пан. Личната ми застраховка не поема самостоятелни опити за летене, но затова пък съм благословена с въображение. Най-страшният му враг обаче се оказва собствената ми сянка: 

„Нещо повече — в Чуп сянката често притежава по-силна воля от

Личността, или Аза, или Материята, с която е съединена. Много често Сянката е водачът, а Личността, Азът или Материята я следват. Разбира се, двамата могат и да се скарат, може да затеглят в противоположни посоки — колко често съм ставал свидетел на това!“

Сянката е отражение на нещо, което си представлявал. Отпечатък от аза, но не пълно негово индигово копие. Остава да се питаме дали сърцесянката е отражение от сърдечен трепет или емоционално затъмнение: 

„Отговори му Мали, Плаващият Градинар, който се плъзгаше по водата редом с него. Гласът му беше като аромат на цвете, излизащ от месестите люлякови устни.

— Любов — каза Мали. — Всичко е от любов. Любовта е прекрасно, храбро чувство. Но и много глупаво.“

Ако тази истина не Ви стига, за да полетите над зъбобола или сърцесянката, сменете словореда: Любовта е глупаво чувство. Но и много прекрасно, храбро. Всичко е любов. 

Кой аспект от сегашния ти живот би разплакал осемгодишното ти Аз?

Нестандартен въпрос. Особено предвид факта, че идва от статия в Интернет на тема кариера. Обикновено те карат да се запиташ как би прекарал времето си, ако днес беше последният ден от живота ти или ако не се налагаше да изкарваш пари… Не че не помага да се позанимаеш с подобни мисли, но онова, което би разплакало осемгодишното ти Аз, може да е нещо, което не подозираш. Нещо, което се крие в теб от времето, когато си се катерила по дървета и си боядисвала косата на куклата си с фулмастер. С една дума от времето, преди социалните норми да ти подрежат крилцата.

Думата, която най-добре описва моето осемгодишно Аз, е "образцово". Сещате ли се за онези красиви, спретнати и стилни къщички с градинки в старите квартали на градовете, които преди носеха метална табелка "Образцов дом"? Точно така изглеждаше животът ми тогава. Училището, приятелствата, малките къщни задължения. Всичко беше чисто, подредено и усърдно поддържано. Наистина старателно. Вършех си работата без мрънкане, защото така ме беше научила баба ми и защото самата аз усещах, че така е правилно.

Ако осемгодишното ми Аз видеше как си върша работата в момента, би останало много разочаровано. Не знам, дали чак би плакало, но знам, че не би било доволно. Голяма част от работата ми и сега е спретната и подредена. Но истинската ми работа, онази, която върша "на работа" и за която ми плащат, не е свършена усърдно. По-скоро е свършена набързо и веднага след това забравена.

Дали съм поумняла с времето и съм се научила кое си струва усилията и кое - не? Дали съм станала мързелива? Меркантилна и заинтересована най-вече от онова, което получавам в замяна? Кой знае. Пословично е изказването на учителя ми по философия, че отличниците в училище не стават отличници в живота. Може би е прав. Но ми се струва, че не е.

Като за начало струва ми се, че сравнението между училището и живота е погрешно. В училище е по-лесно да работиш, без да очакваш нещо в замяна. Тогава яденето ти е осигурено, стандартът ти на живот е предопределен от този на родителите ти и дори и да не ти харесва, никой не може да вини за социалния ти статус. Колкото и да се ядосваш и да мрънкаш, като дете не носиш отговорност за това, колко пари имаш и каква социална роля играеш. Вярно е, че учиш и за оценки, както е и вярно, че оценките (и съответно признанието, което носят те) са стимул да се трудиш и по предметите, които не обичаш, но - очевидно е - оценките не са пари. Вярно, те носят някаква малка социална идентичност - тази на доброто дете, на отличничката, на тази, която има големи шансове да успее в неопределеното бъдеще, но парите, работата и професията създават една много по-комплексна и многопластова идентичност, която определя почти всичко, което имаме.

И въпреки тази разлика - нещо ми подсказва, че осемгодишното ми Аз има право да се сърди. Че човек трябва да се старае с всичко, с което се захваща. Не заради парите, уважението, не защото го дължи на шефа си или когото да било човек от обкръжението си. Ами заради самия себе си. Заради собствената си оценка, от уважение към собственото си време и собствените си възможности. Защото всеки ден е миниатюра на живота и има значение сам по себе си. Всеки ден е като квадратче от шоколадово блокче, като бонбон от кутията на Форест Гъмп. Не знаеш какво ще ти се падне, преди да отхапеш, но трябва да си уверена, че ще е вкусно. Не защото кутията някой ден ще се окаже празна, а защото точно сега, в този момент е пълна. И това има значение. Трябва да има значение. Трябва да си заслужава усилието. Иначе кой би направил такъв шоколад, който не си заслужава да бъде изяден?

Публикувам го нарочно със закъснение, защото не искам някой да си помисли, че изразявам конкретно мнение. Не ме разбирайте погрешно. Аз обожавам да пиша. Дори затова мислех да ставам журналистка. Защото навремето си въобразявах, че журналистите наистина пишат. Не казвам, че ще спра да пиша. Нищо няма да се промени в моето писане. Също като сега понякога ще е хубаво, по-често няма да е. Просто няма да пиша за ТОВА.

Не ме мислете за некомпетентна. Учила съм медийни науки. Знам, че онлайн медиите трябва да са най-актуални и бързи. Знам, че блогърите напоследък се водят авторитети. Даже и блогърКите от време на време. Хората ме питат какво мисля за събитията в Париж, защото съм антрополог. Питаха ме и миналата зима след атентата в редакцията. Тогава им казах. Но този път няма. Няма. Омръзна ми от мнения.

Както казва един гуру, мислите са като дъвка. Само дъвчеш, дъвчеш, накрая ти се уморява ченето от джвакане, а нищо не гълташ и си оставаш гладен и уморен. Раздразнен. Той разбира се има предвид вербализираните мисли. Думите правят именно това, когато са на неподходящото място. Думите, изразяващи мнения за неща, за които не можеш да имаш мисли, разсъждения или мнение. Неща, които просто СА.

Мненията по природа са флуиди. Всяко мнение е вярно. Също както всяко мнение е грешно. Всяко мнение е... мнение. Точка. Мнението е привидно логичен израз на впечатления. На начина, по който нещо е оставило отпечатъка си върху нас. Но както отпечатъкът зависи от материята и естеството на повърхността, върху която остава, и мнението зависи не само от външното събитие, а най-вече от собствената ни същност. От природата ни и от начина, по който стари събития вече са ни белязали. Затова може да има колективни настроения, но няма колективни мнения. Затова, когато стане нещо толкова ГОЛЯМО, всяко мнение е жалко. И излишно.

Изключете новините. Нима е толкова важно, дали мъртвите са 120, или 125? Изключете ги. Заключете съзнанието си за празните думи. Правете нещо, които не изисква възприемане, разбиране и интерпретация на слово. Отворете Библията на старобългарски. Или на латински. Отворете Корана и четете сурите на арабски, без да гледате превода. Медитирайте, повтаряйте мантри на санскрит. Пуснете си метъл на корейски. Или анимационно на суахили. Препрочетете „Хари Потър“. Налейте си ракия и си пуснете косовска чалга. Каквото душата ви иска. Забравете за мненията. Потърсете значението. Пък ако не го намерите в дълбочината на собственото си същество, мислите ли, че новините ще ви го доставят без усилия? Думите могат да са като атомна бомба. Не се оставяйте да ви отнесат.

Пък аз няма да пиша...

Какво е общото между мексиканци и българи, руснаци и колумбийци, поляци и аржентинци? На културно ниво се наблюдават прилики в манталитета между славяни и латиноамериканци, особено на чужда земя. Един от крещящите аспекти, както успях да се убедя и в рамките на дипломната ми работа, се оказва отношението към директната критика на изброените групи. Единодушно според мексиканските културни стандарти тя бива възприемана като„нападение над личността, което свидетелства за липсата на респект и нараняване на достойнството на критикувания.“* Не съм се ровила в научни трудове, посветени на българските разбирания по въпроса, но като славянски представител, адаптирал се към немския маниер да те балсамират жив с „конструктивна критика“, то смея да твърдя, че ситуацията е, в буквален превод, изискваща приспособяване. 

Докато ние, самопровъзгласилите се за топли народи, рядко бихме използвали похвата на директната конфронтация и на унищожителната критика, то германците са възпитани в прямост, която до голяма степен сваля картите на масата. Докато южните представители се усмихват добронамерено и критикуват предимно в отсъствието на жертвата, като вероятно лицемерничат, но й спестяват общественото унижение от критика пред шефове и колеги, то германците са драстично по-праволинейни. Изказвания като „работата ти е боклук“ не са лична оценка на качествата на нейния създател, а обективно мнение за продукта. Дотук добре, но някои хора се идентифицират с работата си, а в някои култури като японската, подобна критика би била приета като унижение, което би могло да доведе и да самоубийство на критикувания. 

Аз лично съм пробвала различни похвати за справяне със ситуацията, сред които се нареждат отвръщане на удара, самосъжаление или визуализация на критикуващия те под нападанието на акула. Последният е взаимстван от Али Макбийл и носи временно удовлетворение. В дългосрочен план оначе никой от тях не върши работа, а крайният резултат е възприемане на маниера на директно критикуване и употребяването му пряко волята на принципа „каквото ти на мен, това и аз на теб, защото това и аз го мога“. Това като цяло е лесното решение, защото това ВСЕКИ го може, но малцина умеят да „критикуват“ така, че да пощадят егото на събеседника, да го поощрят, да го спечелят на своя страна без да смачкат достойнството му в преса за чесън. И понеже аз искам да се науча, но се блъскам между славянския и немския полюс от премълчаване та до изригване като Везувии и заливане с лава от унищожителна критика, то чета съответните книжки и се превъзпитавам бавничко.

Книгата, за която вече писах, но за която има още много какво да се каже, е „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ на Дейл Карнеги. Тя е наръчник на общочовешки принципи за комуникация и изобилства от важни теми, които често ни е по-удобно да заобиколим. В конкретния случай обръщам внимание на съветите на Карнеги за смислено употребяване на критика, защото не спирам да се убеждавам, че не е толкова важно какво казваш, а как го казваш.

Техниката, която ни е добре познатата (от родителски срещи например), е следната:
Един бърз поглед на формулата е достатъчен, за да се проследи нейната непродуктивност, не само, че критиката е болезнена, ами и позитивната й част губи своята сила, дори да е била искрена, защото звучи като манипулация, опит за упойка, преди да ти извадят зъб. Карнеги предлага лека промяна на схемата, която преобръща тона на казаното. Да погледнем следния пример. Родители се опитват да поощрят и да критикуват сина си едновременно. Стандартно това би звучало така: „Джони, ние много се гордеем с теб и с повишаващите ти се оценки, НО ако беше учил достатъчно и по алгебра, то щеше да издържиш теста много по-добре.“

Аз на мястото на Джони бих се чувствала малко предадена: „не стига, че се старая и оценките ми се повишават, ами продължават да ме критикуват за единственото изключение, въпреки старанията по другите предмети. Не може да им се угоди на тези мои родители, защо изобщо да се опитвам...“ и така нататък. Същото изречение и почти същата формулировка: „Джони, ние много се гордеем с теб с повишаващите ти се оценки И, ако продължаваш в същия дух, оценките ти по алгебра също ще се повишат драстично, както всички постанали.“

Аз и Джони в едно: „Те вярват в мен и се гордеят с мен, а аз се постарах, но по алгебра – не достатъчно. Искам и ще оправдая очакванията им.“

Това разбира се са възможни сценарии и се позовават предимно на ограничената ми емпатична способност, която пък от своя страна се базира предимно върху ненавистта към алгебрата. НО заместването на един предлог в изречението И ориентирането към бъдещи успехи, вместо към минали неуспехи, са два кóза, които понякога правят чудеса.

Като цяло съветите на Карнеги в областта на критиката, се движат в сферата на индиректността. Критика чрез личен пример или субтилни намеци са техники, които изискват такт и търпение от страна на критикуващия и чувствителност и възприемчивост от страна на критикувания, но се оказват далеч по-благодатни от унижението, с което директната критика, често е обвързана. Болезнените думи се врязват в паметта, били те оправдани или не. А както знаем и от българския фолклор, „Казана дума – хвърлен камък.“  

Няма да плача за Париж. Смисълът не е голям. Естествено, мога да си сменя снимката във фейсбук, за да се чувствам съпричастна. И без друго винаги съм смятала, че човек трябва да е верен на чувствата си, да ги слуша и, в правилните моменти, да си се доверява и да се обича. Днес обаче не ми се чувства, защото в мен е едно такова затлачено, а както пише Виргиния Захариева: „Ако в мен е задръстено нищо не мога да кажа.“ 

Днес по изключение не ми се чувства, защото не искам да съм част от хиперболизираната медийна истерия на съпричастността. Не ми се чувста, мисли ми се. И цял ден се опитвам да избистря утайките на разбиранията си за света, в който живеем. На този фон особено ме потресе мнението на човек, когото обичам и уважавам неимоверно, но смятам, че греши: „нищо не зависи от простосмъртните, всичко е в ръцете на световните лидери.“ Омръзна ми от обожествяване на политици. От теории на конспирацията. От чувството за безсилие. От възпитанието, че едни хора за смъртни, а други не. Парите и властта могат да излъжат социалните, но не и биологичните закони. Ние всички сме смъртни. Едните го и се (само)забравят, другите са се примирили с ролята на безгласен тленен елемент. Ако този ни начин на мислене не се промени, то тогава наистина сме загубени. 

От мен няма да чуете: „молете се за Париж“, защото религията не е отговорът. Нима атентаторите не се уповават на нея секунди преди да избухнат във въздуха? Няма да чуете и съчувствени думи само и единствено за Франция, защото по цял свят умират хора заради безумните войни, които сме убедени, че не можем да прекратим. Тогава за какво по дяволите съществуваме ако не вярваме дори минимално в потенциала на доброто, което можем да творим? Самосъзнанието се (само)възпитава. Ако НИЕ не променим хода на НАШАТА история в БЛИЗКО бъдеще, то днешните кръвопролития ще бъдат повторени отново, и отново и отново... 

Преди няколко години една голяма немска верига дрогерии фалира. Всъщност акциите им падаха ден след ден в продължение на месеци и години, пък после в медиите казаха, че изведнъж им били свършили парите. Хем хората очакваха да фалират, хем после, като наистина се случи, всички бяха изненадани. Включително и хилядите им работници, останали без работа. Изведнъж в продължение на около две дълги и напрегнати зимни седмици цялата нация се чудеше какво ще правят сега безработните продавачки.

Забележете, всички се бяха загрижили за продавачКите. Продавачите и общите работници (от мъжки пол) очевидно не заслужаваха да бъдат оплаквани. Всички съжаляваха „жените от Шлекер“, както станаха известни в медиите. И изведнъж на някого му хрумна спасителната идея: нека всички продавачки бъдат преквалифицирани и започнат незабавно работа като... възпитателки в детски градини! Не за друго, ами защото точно там има недостиг на работна ръка и сякаш никой не може да разбере защо. И... след като са жени, най-вероятно няма да им е трудно да работят в детски градини, беше скритата логика.

Дали наистина се случи и колко от бившите продавачки в момента възпитават бъдещото немско поколение, не знам. Темата спря да бъде модерна и медиите престанаха да обсъждат фалиралата фирма. Знам само, че преди няколко месеца имаше безсрочна стачка в много детски градини и много хора бяха принудени да си вземат неплатен отпуск, за да си гледат децата. Както и че изведнъж в медиите се залансира идеята, че то гледането на деца изобщо не било толкова проста работа. Направо да се чуди човек, дали същият гений, който предложи да изпратят безработните продавачки да работят в детски градини, не е направил и това важно откритие.

Теди завърши начална и предучилищна педагогика в Софийския. Не защото не ѝ стигна успехът за икономика, ами защото точно това искаше да учи. И завърши с отличие въпреки застрашаващата живота на обитателите сграда на факултета. След това започна работа в скъпа частна детска градина в покрайнините на София, до която пътуваше почти 2 часа и където трябваше да е доста упорита в напомнянията си, за да си получи заплатата. След като напусна, работи в кол център на един мобилен оператор, а после започна в нормална детска градина. Там са ѝ поверени 30 (три-де-сет!) деца на възраст между 1 и 3 годинки.

В немските детски градини се падат средно между 5 и 8 малки (до 3 години) деца на възпитателка. Едно от исканията по време на стачката беше бройката на намалее на максимум 5. Забележете, това е точно шест пъти по-малко от питомците на Теди в София. И не, не мисля, че немските деца имат нужда от повече грижи. Та те дори си нямат легла в детските градини, ами спят на матраци на пода! Нито пък мисля, че немската държава или немската нация са се загрижили особено за децата, та искат да им бъдат осигурени по-качествени грижи. Е, предполагам, че има и достатъчно хора, които искат - или поне искат за собствените им деца да се грижат добре - но впечатлението ми е, че държавата се притеснява повече как да отърве майките от децата им, за да може да ходят на работа, отколкото как да възпита децата, така че с времето да мислят самостоятелно и да се грижат сами за себе си.

Най-важният обект на грижи от страна на немската държава в цялата тази история са... възпитателките (и възпитателите де, има все пак и мъже). Възпитателките са изключително важни хора в немското общество. Почти толкова важни, колкото болногледачите в старческите домове. Не че се радват на кой знае какво всеобщо уважение, все пак не се изисква висше образование за тази работа, пък в Германия (съща като в България) на най-много почит се радва онзи, който е събрал най-многото хартийки. И все пак всички си признават, че зависят от тях. След противозачатъчните възпитателките в детските градини са второто най-важно нещо, което прави женската еманципация възможна. Само че тъй като противозачатъчните се набавят лесно, евтино и безболезнено и по разбираеми причини не очакват някой да им бъде признателен за свършената работа, цялото виновно и принудено признание на обществото се изсипва върху възпитателките...  И преди някой да възрази, че за различка от възпитателките противозачатъчните ни спасяват и от социалната отговорност да бъдем родители, ще спомена, че ролята на детската градина (, а после и на училището) е не само да осигури физическото оцеляване на детето далече и независимо от професионално заетото родителско тяло, ами и да превърне малкия индивид във функционираща частичка от обществото, която да е в състояние някой ден да замени амортизираните части (родители), с една дума, да го социализира, да го направи „социо-способно“, да го възпита...

А за повечето възпитателки това е просто работа. Отиваш сутрин, седиш там, прибираш се вечер, в края на месеца получаваш пари. Точка. Колкото по-голямо количеството на децата, толкова повече работа. Просто е. Само че ако децата са 30, трябва да има нещо повече от това. Може би и то е просто, не знам. А може би не е. Със сигурност обаче е поучително и мотивиращо за нас, останалите, които броим минутите в офиса, а вместо това можем да се запитаме как и ние можем да престанем да бъдем част от машината, как всяко наше действие може да бъде креативно и значимо, как всеки изминал ден може да е интересен и уникален, също както всяко дете е единствено по рода си, ако човек съумее да го види не като част от бройката, от колекцията от 5, 8 или 30 резервни части, ами само по себе си, като завършен шедьовър...

Камбаната на червената католическа църква бие и заглушава движението от булеварда. Дървената статуя на някакъв неизвестен изпит и полугол мъченик, закачена на фасадата от голи изпечени тухли, заплашва да падне на главите на минувачите. Старата постройка на спирката на метрото изглежда призрачно със сламения си покрив. Четири часá, а вече е почти тъмно. Уличните фенери са включени, а дъждът се смесва с тъмнината и мъглата.

Изборът е съвсем прост. По-лесното решение е да се депресираш. Забележете, „депресирам се“ е глагол, което означава, че се извършва действие. Извършено е от някого. От мен. Или да го кажем отново, но този път не в страдателен залог: някой (аз) извършва действието депресиране. Звучи малоумно. Граматиката очевидно подпомага „залагането на страдание“. Много е лесно да оставиш есенната картинка да „навлезе“ в съзнанието, да „вледени“ душата ти, да „изпие“ всеки спомен за лято, топлина и щастие. Или по-скоро много е лесно да си въобразиш, че някакви си метеорологични обстоятелства имат власт от такава величина. И е удобно, защото въобразявайки си, прехвърляш цялата отговорност към нещо, което е извън теб. Виждаш се като страдалец.

Та обратно към избора. По-трудното, но пък и далеч по-забавно решение е да се зарадваш. Да асоциираш старовремските фенери и дъжда с лондонското време, камбанния звън с Биг Бен и почти да очакваш, че Мери Попинз ей сега ще изскочи отнякъде, за да нахрани птичките. Какво прекрасно време! Възхитително наистина. И ей така от нищото ще почувстваш чиста радост. Няма как да не забележим, че „радвам се“ също е глагол, на всичкото отгоре и също възвратен. Подобно на „депресирам се“ и той не означава  просто състояние, ами активно действие. Странното е, че обикновено си представяме, че не точно ние, ами някаква материална или нематериална част (мозък, сърце, душа...) извършва действието, а ние само „обективно“ и почти „отвън“ наблюдаваме резултата радост. Или само аз съм се механизирала дотолкова? При всички положение далеч по-пълноценно е да се „слееш“ с радостта и да поемеш отговорността за нея.

Ако човек се разтърси, ще намери цял куп изследвания, доказващи, че слънчевата светлина е условие за щастие и че най-щастливите хора на света живеели в топли държави. Сигурно има нещо вярно. Чудя се само, дали хората в топлите страни са толкова щастливи, или онези в студените са толкова нещастни. Освен това ми е чудно, ако дългата ваканция на учениците беше през януари и февруари, а пък юли и август ходеха на училище (къде с климатик, къде без...), дали пък точно лятото щеше да е сезонът, зареден с най-положителните емоции. Да кажем, че се съмнявам.

Далеч съм от мисълта да оплювам хубавото време. Самата аз го предпочитам пред студа и дъжда. В последно време обаче откривам, че проявявам силна дискриминация към есента и зимата. Обвинявам ги за всякакви злини, каквито през лятото може би щях на бърза ръка да забравя. Мисля, че съм несправедлива. Облачното небе и дъждът могат и да стимулират креативността, защото карат човешкото съзнание да работи по-усилено. А като оставим това настрана, лошото време прилича на онези тъжни и меланхолични песни, които въпреки всичко ни карат да се чувстваме щастливи само със самото си съществуване.

– След 13-годишна връзка, която наскоро се разпадна, изобщо не знам как функционират срещите в момента, – оплака се от предната седалка моята красива и талантлива колежка Диана, която няма нужда от наръчник, за да произведе мъжко внимание, само от такъв, за да го разтълкува.

– О, много е лесно, – заразказва от шофьорското място Катерина, – аз постоянно си уговарям срещи по различни апликации и си ги уреждам между другото: понякога в обедната почивка, друг път – в ранния следобед.

– Много интересно!, – с нова надежда и светнал поглед възкликна Диана.

– Да, да, много е просто, – продължи да отваря очите й с изпробвани съвети Катерина, – обаче, тъй като времето ми е ценно, вече им казвам в началото на срещата, че ако не се харесаме, направо се сбогуваме след половин час и не се мотаем с преструвки от учтивост.

– Това наистина ли се прави в днешно време?!, – мигам на парцали, недоумявайки възхитена ли съм от немската организационна практичност или съм открито потресена от подобен тип прагматичност.

– Естествено, аз съм заета работеща жена!, – горда в апотеоза на своята еманципация заяви Катерина. 

– Оооо-кей, – това беше единственото, което успях да измрънкам, а и беше време да сляза от колата, защото бяхме пристигнали пред дома ми. Пожелах им приятни танци и донякъде съжалих, че няма да присъствам на продължението на раговора. Ама само донякъде. Заизкачвах се пеша по стълбите, за да имам повече време за размисъл. Или за спомени. Или и двете...

Последният път, когато са ме интересували онлайн срещи, то те се уговаряха по Мирка, само напредналите имаха сканирана снимка, а времето за свалки беше скъпо и се таксуваше на половин час. Струва ми се праисторично и ми досмешава от факта. Тогава ако очевидно кандидадът не ти допаднеше, това се показваше (по възможност) деликатно. Например, чрез криене зад ъгъла и изнизване по тарлъци, даване на номера на най-добрата ти приятелка вместо личния или чрез появата на НЕотложна работа като да си купиш нов лак за нокти например. Всички тези благородно замислени субтилни сигнали свидетелстват за желание за измъкване по тъч-линията. Германките очевидно не се дерзаят толкова и, вместо да уклонничат, ти плясват истината в лицето, сякаш са хвърлили сурова пържола върху нагорещен грил. И сигурно мъжкото его цвърчи и прегаря.


Не за първи път ме впечатляват любовните практики в Германия. В първи семестър имах един мотивиран обожател, който исках да отпратя деликатно, казвайки му, че през следващите месеци съм много заета с изпити и работа и ми е невъзможно да му обърна внимание. Тогава той си извади тефтерчето и ме попита дали след 4 месеца би ми било по-удобно...

Генерално намеците, невербалните сигнали и ироничните похвати на немска територия не са сред обичайния набор от методи за свалка. Темите традиционно са практични, жалко, че аз не дешифрирам успешно, че някой мъж проявява интерес към мен докато ме разпитва колко плащам за квартира – колко съм нечувствителна! „Остави таз песен любовна“ „на Изток от Рая“, на Запад нещата се дискутират по същество. „Това не беше среща, а интервю за работа!“, оплака ми се веднъж един български колега от университета, „ако знаех, щях да си взема и документите заедно с паспортна снимка, да го караме по протокол.“ Той беше възмутен, а аз се заливах от смях – нетактично, но неизбежно.

Обаче коя съм аз, че да се изказвам за немските любови! Сед дългогодишната ми такава с мой съученик от гимназията, тоест бългрин, се озовах във връзка с унгарски представител, израснал  в Сърбия. Момичето може да избяга от Балканите, но не и Балканите от момичето!

– Шац, как би реаграл ако.., – вече вкъщи се допитвам до другия пол и описвам метода на Катерина.
–  Бих й редложил да съкратим времето на петнадесет минути, няма какво да се мотаем цели тридесет, – ухилен до уши отвръща той и ме прегръща... На шега или не съвсем, той определено е далеч по-интегриран от мен!  

София е грозен град. Стар, но грозен. Застроен, сив, шумен, модерен и мръсен. Пълен с душевни екскременти. И не само душевни. Но душевните май миришат по-неприятно. Преди, когато не бях живяла в друг град, не я виждах така. Виждах просто родния си град, не красив или грозен, само познат, но сега имам друг поглед. Непознатата грозота е студена и отблъскваща. Кара ме да се чувствам неловко. За сметка на това познатата грозота сгрява. Кача ли се в някой раздрънкан и изподраскан трамвай, който ме води до познати места - красиви или грозни - веднага ме лъхва онова чувство, сякаш препрочитам някоя стара книга. Зарязвам оценката на външното и в главата ми изникват куп случайни неща. Спомням си например как в един вестник някога бяха сравнили трамвай номер 12 с ковчег за живи (той ходи до гробищата) и всеки път, като го видя, се сещам. Предполагам, че това е нещо много типично „софийско“ и човек, който не е пораснал в София, не се чувства така.

Може би точно затова миналото на София винаги ме е привличало. Сякаш поради факта, че градът е стар и (въпреки това?) грозен, винаги съм си го представяла красив в миналото. В първите десетилетия на 20. век романтичен, пълен с елегантни дами с ръкавици и шапки, красиви коне, първите трамвай, много зеленина, ниски сгради с градинки и любезни господа с лули, а в средата на века - първите хладилници, телефони и други домакински уреди. Романтиката в представите ми не се различава много от тази на западноевропейците по отношение на Средновекието.

Е, предполагам, че греша. Сигурно хората не са виждали нещата толкова романтично. Пушекът от комините трябва да е бил леко задушаващ, конете също са понамирисвали, да не говорим за децата на бедните, които са били принудени да работят. А и - да си го кажем - жълтите павета са си направо кошмар, като падне снегът. Питам се само, дали пък в миналото не е имало повече хора като Георг Хених, имунни към циничното.

Прочетох „Балада за Георг Хених“ преди около две години в една неделна вечер за около два часа. Нетренирани четци сигурно биха имали нужда от три-четири. Но неделя вечер определено е най-правилното време, особено ако в понеделник сутрин човек трябва да ходи на работа. Подчертавам „трябва“ (, а не иска).

Неведнъж са ме питали как и защо започнах да танцувам. Реално на 8 години бях записана за първи път в Детски танцов състав „Албена“ в родния ми град Пазарджик. Единадесет години бях член на състава и буквално израснах в него. Чак на двадесет и две години на испанска територия открих доминиканската бачата за себе си и то по чиста случайност....

Да си еразмус-студент в Испания е повече от сбъдната мечта. Особено, когато градът е красив средиземноморски такъв, на улицата се редуват палми с цъфтящи портокалови дървета, а самият град мирише на прясно сготвена риба и чуррос с шоколад. Недостатъкът на еразмус-манталитета е прекомерната консумация на алкохол и честото парадиране с поведение тип отвързано куче след дългогодишно робство. Моите родители не просто никога не са ме връзвали, а даже от 12-годишна възраст два до три пъти седмично почти доброволно ме посрещаха от дискотека (горките). Съответно на 22 не просто не празнувах ежедневно свободията, породена от липса на родителски контрол, ами водех почти улегнал живот за стандартите на 22-годишните. Социалните ми контакти във Валенсия се състояха предимно от готвенето с 34-годишната ми съквартирантка от Алкала и ходенето на плаж с 45-годишната ми италианска колежка от курса по испански.
Последната отдавна беше загърбила необузданите си мераци, но имаше друга тръпка и все ме убеждаваше да отидем заедно на танци. Първият ни опит се увенча с провал – не успяхме да намерим съответния клуб, защото не беше на картата и никой не можа да ни упъти. Вторият път бяхме още по-решени да го открием и успяхме. Опиянени от краткотрайния си успех, и двете се заоглеждахме с нескрит ужас в празното помещение. Там нямаше никой друг освен нас, един 150-килограмов мъж и персонала. Клубът се казваше Кафе бачата, име, което освен, че звучи някак звънливо и почти вкусно, не пораждаше конкретни асоциации в съзнанието ми. След десет-минутно сконфузно озъртане, попитах бармана къде по дяволите са всички. Оказа се, че те още вечеряли, все пак беше (само!) полунощ, а (неофициално) партитата във Валенсия започвали в 3 сутринта. Николета, италианската ми приятелка, сърбаше безалкохолен коктейл с кисела физиономия, а аз бях на път да приема и второто поражение и да се откажа от опитите си да се докосна до салсата в този красив град.

След броени минути, очевидно поради липсата на избор, пълничният мъж, чиято възраст ми беше невъзможно да определя, ме покани на танц. На тениската му пишеше „Аз обичам бачата“. Виждайки колебанието, изписано на лицето ми, той ми се усмихна и каза: „Не се притеснявай, аз съм учител по танци“. Аз кимнах и се заоправдавах, че не танцувам салса, мислейки си: „Да бе, да, а аз съм космонавт.“ Все пак реших да му дам шанс. Оказа се, че всъщност той дава шанс на мен. Хорхе Елисондо наистина се оказа учител по танци. Докато клубът се напълни в 3 часа сутринта, той вече ме беше научил на основните стъпки на бачата, необходими, за да го следвам, а до 5 сутринта вече бяхме цяла танцуваща бачата-сензация. До ден днешен съм му безкрайно благодарна, за времето, което ми отдели. Да танцуваш с него е подарък, защото той кара жените да се чувстват като принцеси по самия начин, по който ги води. Това е изкуство, което се отдава на малцина.

Същата вечер не танцувах салса, а нещо, което се оказа много по-близо до мен. Не получих това, което търсих, а нещо по-подходящо за самата мен. Преди да си тръгне, израсналият в Далас, но с мексикански корени и пътуващ по цял свят Хорхе ми каза нещо толкова просто: „Продължавай да танцуваш, можеш да станеш много добра!“ На другия ден вече се бях записала в едно училище по танци, бях му станала фен в ютюб, фейсбук и до ден-днешен поддържаме контакт, когато той идва да преподава в Берлин. Може би ако не ме беше окуражил нямаше да продължа или не по този начин, но той повярва в мен, а аз повярвах, че го прави чистосърдечно. 

***

Вече втора седмица водя самостоятелния си курс по бачата в едно берлинско училище. За мен това е предизвикателство от нов тип, защото показвам и мъжката, и женската роля, като се стремя да отделя достатъчно време и на логиката на движението, за да им предам усета за него, вместо да ги превръщам в имитатори на фигури. Защото очаквам мъжете да водят като Хорхе, за да имат шанса жените да се почувстат като танцуващи принцеси. Първият час беше безкрайно забавен и невероятно предизвикателен. Мъже и жени на различна възраст излизаха за първи път по подобен начин от комфортната си зона, някои от тях никога не бяха танцували каквото и да е. В очите им се бореха възхищение и свян. Един от тях постоянно ме питаше нормално ли било да се чувства смехотворно и дали не изглеждал като клоун. Интересното в случая е, че той е добре-сложен мачо с агресивни татуировки, който очевидно посещава(ше) курса заради приятелката си. Същевременно той се справи най-добре от всички и аз наистина вярвам, че има страхотен потенциал. И му го казах простичко: „Продължавай да танцуваш, може да станеш много добър“. Той се изчерви и ме погледна невярващо, някои хора се ужасяват от комплиментите, защото не знаят какво да правят с тях. Аз включително...

Една седмица по-късно се появих за втория урок половин час преди започването му. За моя изнанеда, не бях първата! В залата вече гореспоменатият господин убеждаваше приятелката си как другият път трябвало да дойдат още по-рано, за да тренират. Защото искал да стане много добър...

Не твърдя, че заслугата за нарасналата му мотивация е само моя, но ако съм допринесла и за един процент от нея, то съм изпълнила една от основните педагогически, а и общочовешки задачи, които имат силата да променят мнението на хората за самите себе си към по-добро. Било то в сферата на танците или на която и да било друга, която ни вълнува! Ние всички имаме потенциала да станем много добри!