В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

***

Следва продължение... 

- Ако продължаваш да работиш така, ще ме накараш да помисля сериозно за премия за теб! Хахахаха… - потният му корем се разтресе под тъмносинята риза.

- Хахахаха… - разсмяха се от учтивост всички присъстващи.

Шегата на шефа по дефиниция е смешна. Пък в тази има цели две смешки: "премия" и "за теб". Затова всички колеги се заливат от смях, докато аз се усмихвам учтиво. Знам, че трябва да съм скромна. Знам, че не би трябвало да работя заради парите. И да, знам, че си има време за преговори за пари, което не е идентично с работното ми време. И аз съм възпитана така, вие какво си мислите?


Само че някаква невъзпитана част от мен напоследък все по-нахално взема връх над моралните работни правила и упорито ми налага тезата, че човек, имащ друг шеф освен себе си, трябва да бъде възнаграждаван "отгоре" и парите са достойна награда за упорития труд. В този смисъл, на мен пък никак не ми беше смешно, дори напротив, иронията ми се стори неуместна, защото премията не би била без причина… Дори и за мен.

Като човек, пораснал през 90те, имам особено отношение към парите. Хем съм изпитала на свой гръб колко са важни, хем пък понякога осезаемата им липса в комбинация с неотменимата гордост въпреки липсата им води до много специфично чувство към тях: омраза на кристали. Замръзнала омраза, която прикрива вледенени неизпълнени желания.

"С пари щастие и здраве не се купуват." Това е официалната максима. Клишето, което винаги ще остане вярно (или невярно, зависи от съвестта и потребителските такси на частните лекари). Неофициалните са: "Да искаш (скъпи играчки) е грешно.", "Само лошите хора мислят за себе си." "Всяко лакомство трябва да бъде споделено, не защото е нездравословно да го изядеш сам, ами за да спестите пари." и не на последно място: "Родителите трябва да жертват абсолютно всичко, което могат да жертват, за децата си (независимо, дали те го искат, или не)". Някой друг забелязва ли мазохистичната нишка в тези морални закони? Просто приканват към етично-катартичен екстаз, породен от себеотрицанието. Извисяват човека - не над битието, ами над… останалите хора (, за които той се жертва). И директният резултат е едно неизмеримо (и подсъзнателно) чувство за вина у поколението, което профитира от многобройните жертви (и още по-многобройните комплекси) на родителите си.

А наистина, в парите няма нищо морално или неморално, емоционално или рационално. Парите са, каквото са: средство. И като сред-ство те са по средата: между човека, пазара и продукта, между желанието и обекта. Просто средство, нищо повече или по-малко. А наистина важното и ценното е от другата страна, след като човек мине средата. И точно затова, понеже парите са толкова безлични, беземоционални и сами по себе си безстойностни (стойностни само благодарение на нещата, които човек може да получи в замяна на пари), те са най-подходящата от-плата в ситуациите, изцяло лишени от лични взаимоотношения.

- Хайде да прегърнем някое дърво. - беше казала тя, нахвърляйки се на един дъб. -  Казват, че успокоявало.

- Може и така да е. - бях отговорила аз и я бях последвала, потискайки порив на добро възпитание. - Само ако можеше да е малко по-тъничко, та ръцете ти да се срещнат от задната страна и да го заключиш в хватката си.

Казват, че горите били белият дроб на планетата. Може би е така, ако ги погледнеш обективно, от високо, без да обръщаш внимание на отделните дървета. Може би тогава Земята наистина е синя планета и диша не с бели дробове, ами със зелени. Само че планетата, на която аз живея, не е синя, а най-често сива. Освен това от моята гледна точка горите не са някаква дифузна зелена цялост, ами сбор от много единични дървета, на целогодишно кафяви, а през половината от годината и зелени.

Да прегърнеш дърво може би наистина успокоява. А може би е и акт на насилие срещу дървото, което няма нито правото, нито възможността да се брани от подобни нападения. Ако дърветата обичаха да се гушкат, най-вероятно щяха да го правят помежду си, или? А може би някаква лоша карма ги е направила неподвижни, така че да не могат да се прегърнат едно друго. В такъв случай да прегърнеш дърво е един вид израз на състрадание към него, акт на приобщаване към единната природа.

Не знам. Аз като цяло не прегръщам дървета. Вместо това понякога, тичайки в парка, си представям, че съм част от тях. Че въпреки всички усилия, които полагам, тичайки, въпреки цялата енергия, която се генерира, циркулира и освобождава в мен, съм неподвижна в продължение на векове също като тях. Имам времето да живея в сегашния момент, защото той няма да отлети толкова бързо. Сегашният момент на едно дърво не е като сегашния момент на едно човешко същество. Когато живееш толкова дълго в пълна неподвижност, имаш свободата да наблюдаваш света около теб. Не попадаш в дяволския кръг на навиците и автопилота. Августкото слънце те пече, но ти не се помръдваш. Януарските виелици те огъват, смразяват се, но си седиш там. Търпеливо. Имаш време. Имаш време за щастие.

Колкото по-голям ставаш, толкова по-бързо тече времето. Изведнъж започваш да забравяш неща. Дните си приличат. Лятото току-що е започнало и ето, че скоро свършва. Кога мина времето? А исках да направя толкова много неща! Пак не ми остана време. Тръшкаш се, но знаеш, че нищо не можеш да направиш.

Липсата на време е привилегия на възрастните. Децата никога не се оплакват от липса на време. Децата винаги всичко помнят. С детайлите. Когато си дете, времето тече ужасно бавно. Особено през ваканцията. Дните са години, а годините - векове. имаш чувството, че детството ти трае цяла вечност. И после… изведнъж си възрастен. Просто един ден осъзнаваш, че си пораснал. Кога стана? Знаеш: не е било за една нощ. Но усещаш, че времето тече по друг начин. Какво се е променило? Ти самата? Или начинът, по който другите те възприемат?

Може би и двете са се променили. Може би дефиницията за време е социален конструкт. И въпреки всичко промените у самата теб са по-важни. А основната промяна е липсата на промени. Животът на автопилот е живот, построен на навици, които сме си изградили съзнателно или не. Поемем ли контрол над нещата, които смятаме за даденост, изведнъж се връщаме към началото. Онова начало, в което живее цялата планета. И тогава имаме време за любовни връзки с дървета.

Понякога живея в кожата си, друг път направо съм извън нея, но като цяло се побирам в генетично-биологично зададените ми параметри и съм в хармония с опаковката. Или поне в момента, след половин час може и да съм размислила... 

Всъщност четенето е здравословно. Успокоява тялото, карайки го да си почине от физически натоварвания, и дори понякога успокоява ума, разсейвайки го от моментни емоционални дисбаланси. Практикувано редовно и правилно, четенето стимулира креативността, допринася за обогатяванети на речника на четящия и влияе на мисленето ни. И това се отнася в различна степен за четенето на каквото и да било: от учебника по физика през шарения криминален роман и задължителните творби в час по Български език до спортния вестник. Четенето е като продължение на възпитанието и затова колкото по-големи ставаме, толкова по-важно става какво и колко често четем.

Снимка: Ana Sofia Guerreirinho

Помните ли аромата на майка си? Как като деца сте се сгушвали в нея и целият свят e изчезвал за момент? Моята винаги мирише на деликатен парфюм и хубав крем за ръце. За мен това е ароматът на женствеността, но и на обичното, топлото, с други думи, ароматът на „вкъщи“ (а не този на пудинг, за разлика от рекламата на д-р Йоткер!). Като малка обичах да си лягам на нейната половина от леглото, когато ми липсваше. Особено успокояващо беше да отпусна глава на перфектно изгладената й калъфка, защото тя винаги ухае(ше) на нея. Без проблем можех да надуша възглавниците на брат ми и баща ми. Когато вдишам аромата на любим човек, мога да заспя с усмивка на лице. И да се събудя по същия начин....

***

Има много теории за привличането и избора на партньор в различни дисциплини и жанрове. Като немски възпитаник клоня към резулатите на Макс Планк институт, според които излъчваният телесен аромат е пряко свързан с имунната система на човек и е силен индикатор за неговото здравословно състояние*. Това явление не е присъщо единствено на хората, но и на мишки, птици и риби. Следователно „подушвайки“ (надявам се не очевидно) потенциален партьор бихме могли на подсъзнателно ниво експресно да преценим неговата съвместимост със собствената имунна система. За всички динозаври-романтици това е чудесна новина, защото хвърля нова светлина върху определението на партньора като „половинка“ и „допълване“. На нивото на еволюционната биология, човекът, спящ дългосрочно на другата половина от леглото Ви, отговаря буквално на описанието!

Снимка: Klearchos Kapoutsis

Основната цел е създаване на потомство с по възможност широк спектър на имунни гени. Физическото привличане, съзнателното решение и интелектуалното допълване са си комплексен пакет и не винаги, да не кажа рядко, биват намерени в лицето на една и съща личност. Нещо като втори тото-шанс. На печелившите – честито!

***

След поредната късна смяна влизам „по тарлъци“, но боса в спалнята. Той отдавна спи, защото неговият режим включва ежедневно ставане в 7, докато моят на моменти предвижда прибиране вкъщи по това време. Не е обсебил егоизтично пространството, но не е и където очаквах да го видя. Вместо това, е забил нос във възглавницата, прегърнал я и е заспал дълбоко, усмихнат, на моята половина от леглото... 

*Повече по темата: Max-Planck-Institut, The Guardian, NYTimes, Psychology Today.

С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.

Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...

А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.

Не гледам новини. Освен ако не съм в България, защото там телевизорите не се изключват, или пък съм на работа, защото участвам в продукцията на създаването на по осем емисии на смяна. Снощи случаят беше такъв. Докато на един от екраните зад мен течеше актуалната емисия, а аз бях потънала в трите компютърни екрана пред себе си, един от най-духовитите и провокативни говорители от английската редакция четеше напевно новостите от цял свят. Колкото и да бях потънала в собствените си задачи, две истории ме накараха да се обърна и да се заслушам с неприкрит интерес. Първата беше посветена на възможността за прилагане на ефикасно лечение на вируса на СПИН. Звучи като епохално откритие, дано да бъде също толкова успешно приложимо при хората, колкото се е оказало при лабораторните мишки. 

Докато си мислех колко е неизчерпаем потенциалът на човешката гениалност, покрай ушите ми мина информацията за друга „невероятна“ инициатива. На върха на най-високата планина в Япония вече има интернет – аплодисменти! Фактът сам по себе си е впечатляващ, но идва и аргументацията защо – за да могат посетителите на връх Фуджи да се снимат и непосредствено да се тагнат във фейсбук. Безспорно, важно е, нали помните пирамидата на Маслоу, сред екзистенциалните човешки потребности вече се нареждат и социалните мрежи:

Интервюираните посетители бяхa във възторг (с едно излъчено изключение, разбира се). Един от тях сподели впечатлен, че на върха всичко функционира, и интернетът, и покритието на телефоните. Той със собствените си уши чул как хора говорят по телефона с шефовете си за работа.... В държавата на карате, нинтендо, суши, но и каоши („смърт от преумора“), перманентната комуникация с работното място вероятно е задължителна. 

Но да се върнем към социалните мрежи. Намирайки се на спиращо дъха място сред природата, пред шанса да не си печеш мозъчните гънки пред компютър и да си спестих злоупотребата със смарт-фона, наистина, ама наистина-наистина ли човек има нужда от безжичен интернет, за да се тагне на секундата ФъФ фейсбук? Понякога не разбирам посоката на развитие на света, в който все по-малко реално живеем... 

Снимка: Cinty Ionescu

Бях в България миналата седмица. Или в това, което остава от нея. Естествено, преживях и много вдъхновяващи срещи с дългогодишните ми приятели, хора, които, колкото и да не ми се иска, не са представителна извадка на актуалната действителност. Понеже не ми се пише генерална черна хроника, ще се концентрирам върху един аспект, който, където и да се намираш в страната, те застига. А в Пазарджик – направо те помита. Циганите.

Заглавието на статията е вандалски надпис, за който ми разказаха приятели. Той загатва или интереса на българина към астрономията, или креативно представена пропагадна към насилие. Нито сапуна, нито Сатурн ще ни спаси от проблемите с циганите. 

Снимка: Ορίζοντας Γεγονότων

Преди да продължа, държа да подчертая няколко необорими факта. Първият от тях е, че не съм обективна, колкото и да се стремя към това. Израснала съм с възпитанието, че тези хора са неконтролируема маса от непрестанно размножаващи се индивиди, които изсмукват социалните помощи. Това не беше съвсем разбираемо за детската ми психика. Обаче, когато баба ми ме предупреди да се пазя от циганката, с която играех на топка на село, защото имала въшки и била крадлива. Бързо се наложи да й повярвам и то по пътя на горчивия опит и по двата критерия. По-късно, вече тийнейджърка в Пазарджик, трябваше да се качвам винаги на тротоара на улицата по път за центъра на града, за да избегна шамар по седалищните части или вдигане на полата от циганин на колело, е, тогава нещата придобираха разбираеми дефиниции. Ще ви спестя останалите примери. Говорили са ми мръсотии, посягали са да ме докосват и какво ли още не и този акумулиран яд понякога пречи на обективната преценка. Може би. 

Вторият факт е, че никога не съм се опитвала да ги разбера. Да съдиш, без да разбираш, е ограничено. Така да бъде, поемам отговорност.

Третият факт е, че статистически погледнато, циганите, които политически некоректно ще наричам с истинското им име, скоро ще превъзхождат числено българското население. Вече в много училища в родния ми град класовете се състоят ако не изцяло, то предимно от циганчета. Или поне на хартия. Нека ходят на училище, нали това е пътят към мирното съжителство. Да де, ама те не ходят. Който не вярва, да намине по време на час в СОУ „Георги Гачев“ например. И да си води записки, ама мнооого внимателно.

Четвърто, „циганин“ не е нито диагноза, нито оправдание. Помните ли народната поговорка „Който не работи, не трябва да яде“? Доста симплифицирано, ама ако цял живот си на предизборни кебапчета и основната ти цел в живота е да откраднеш желязо и да се плодиш ... сори! Извинявам се на всички роми, които не отговарят на последното описание, а са образовани, интелигентни и културни членове на обществото, и такива има предполагам.

Снимка: Luciano

И сега към писано по преживяно. Да пътуваш в България с обществен транспорт си е сървайвър. Нито автобусния, нито железопътния транспорт са адекватни. На БДЖ ще посветя отделна статия или цяла книга, работното й заглавие за момента е „ПроКлетниците“. Докато в автобуса един циганин си играеше на телефона с включен бълбукащ звук, а други си крещяха и си миришеха зад мен под 40-градусовата жега, то ситуацията във влака миришеше от всякъде. Започвайки от купетата, смърдящи на тоалетна, минавайки през закъсненията и стигайки до безполезните опити на кондукторите да глобят нелегален псевдо-студент. На седалката срещу майка ми пък седеше циганин (като казах, че популацията им е нескромна, не се шегувах). На няколко метра от нас спипаният нелегален пътник крещеше на кондукторката, че не той е „нелегален, а цялата държава“. Интересна логика. Дълбоко вкоренена в народопсихологията ни. „Какво като съм нередовен, то цялата ни държава е такава“, ако мислехме по обратния път, „нека аз съм редовен и повече хора ще започнат да се стремят към същото“, току-виж и държавата ни спряла за момент да кърви. Наясно съм, че факторите са много и корупцията ни е по-октоподна от едноименния филм. Но понякога едно зърно ориз може да наклони везната. Следващото изказване на младия българин беше, че циганите пътували без пари, пък той, видите ли, трябвало да плаща. Ех, Бай Ганьо, може и да те пуснат в европейски дом, но пак си оставаш селянин. А циганинът на седалката срещу майка ми си мълчеше. Той не миришеше, не се държеше некултурно, не реагира на обидата и какво мислите – имаше билет...

В Германия ми промиха мозъка относно конструктивната критика. Тук проповядват, че не е достатъчно да се критикува, а е наложително да се правят конструктивни предложения. Ето ги моите:

– Да бъде задължително образованието за всички, независимо от етноса. Същото важи за работните часове, социалните помощи и законодателната дейност. „Никой не е над закона“ глави поредната медийна кампания, достатъчно напомпани обещания и празни приказки, отдавна им изтече давността.

– Да се вземат мерки за котролиране на раждаемостта на циганското население. Било то чрез сексуално образование или законови санкции. На това място здравият разум в лицето на Зори ми каза, че не мога да пропагандирам такова нещо, защото циганите „не са животни“. Говоря за модел на контрол над раждаемостта, не за кастрация все пак. Първото също звучи жестоко и радикално, но ми изглежда наложително... Или да продължаваме да пълним и домовете за деца с нещастни дечица без каквато и да било перспектива. Реално погледнато, не малка част от циганчетата попадат там. Това не е ли по-жестоко?

Снимка: Marjan Lazarevski

Снимка:  Catalin Besleaga